Бронуен Уилямс
Неизбежен брак (13)

Тринадесета глава

— Уредих сметката в конюшнята за твоя жребец, Сара, и ако искаш да го продадеш, бих могъл без проблеми да ти намеря купувач.

— Не, недей. Нека да помисля, Рейф. — Сара беше открила, че когато не се заяжда, приятелят на Джерико е много приятен.

Тримата седяха на верандата на дългите пейки без облегалки и се радваха на октомврийското слънце. Като се изключи отиването до тоалетната, това беше първото излизане на Джерико навън, но ако се съдеше по изражението му, той не му се радваше много.

— Аз ще взема коня — измърмори. — Сара може да го използва, докато й намеря някой по-подходящ.

Те говореха така, сякаш тя не присъстваше, и това я изкара извън нерви.

— Блу е напълно подходящ, но ти благодаря все пак.

— Много е буен — възрази Джерико.

— Кротък е като агне — отвърна Сара. — Яздила съм го години наред.

— Не е необходимо да решавате в момента — намеси се Рейф. — Ще го вържем зад файтона е твоя кон, Рико, и после ще обмислите какво да го правите.

За да сложи край на спора, Сара отсече рязко:

— Благодаря ти, но аз вече взех решението си. — Обви по-плътно шала около раменете си и си пожела да бе взела по-топли дрехи, преди да тръгне да се грижи за ранения си съпруг. Но тогава това беше последната й грижа.

— Рейф е прав. Излишно е да го обсъждаме сега. — Пренебрегвайки напълно съпруга си, Сара се обърна към по-възрастния мъж: — Рейф, написах на мащехата си писмо. Би ли могъл да намериш някой, който да й го занесе и да отведе Блу при нея? Норийн би могла да го продаде, ако се налага. Не й е останало кой знае какво друго за продаване. — Последните думи бяха изречени с горчивина, но Сара дължеше на паметта на баща си да се погрижи вдовицата му да не гладува. Бе написала чек, а не писмо, защото знаеше, че Норийн е жена, която би предпочела пари вместо няколко съболезнователни думи.

Къщата сигурно щеше да завърши като пансион. Но това вече не я засягаше. Всичко, което някога бе обичала, си бе отишло, а останалото бе обременено с прекалено горчиви спомени. В това число и Блу. Той беше на Тайтъс. Или по-скоро някога бе на Тайтъс.

Надяваше се само, че Молси и Големия Саймън я очакват вече в Уайлд Оукс.

Изправи се рязко и тръгна към стаята, като мърмореше нещо за студа.

— Изглежда ми разстроена — отбеляза Рейф.

— Сара? На мен не ми изглежда така.

— Не забеляза ли как почервеня върхът на носа й?

— Нали спомена, че й е студено? Това е достатъчна причина да почервенее носът на всекиго.

Джерико се почувства като в капан и втренчи поглед във върховете на ботушите си. Обуваше ги за първи път след дуела. Беше си мислил, че сега, когато е напълно облечен, а не лежи само по долни дрехи, безпомощен в леглото, ще се чувства напълно способен да поеме нещата в свои ръце. Но вместо това, беше по-объркан от всякога.

— Не вярвам изобщо да си я погледнал — лукаво подхвърли Рейф. По някакъв начин той винаги успяваше да се престори, че знае повече, отколкото в действителност, и това вбесяваше приятеля му.

— Гледах я, дявол да го вземе! Точно смятах да й предложа палтото си, когато тя стана и се прибра.

— Малко е отпаднала през последните дни. Забеляза ли как роклята виси върху тя… върху фигурата й?

Джерико изръмжа:

— Сара? Тя е в чудесна форма.

Рейф сви рамене.

— Щом така казваш.

— По дяволите, ако тази жена има нужда някой да се грижи за нея, то това ще бъда аз! Тя е моя съпруга, а не твоя!

Рейф вдигна умиротворително длани и се извърна, за да прикрие задоволството, което блесна в ясните му сини очи. Съдбата добре си вършеше работата, но малко вълнение нямаше да навреди на никого.

— Предполагам, че действително ти принадлежи по документи, но това не означава, че няма право да има приятели. Нали ми каза, че женитбата ви е недействителна?

— Ако искаш да видиш доколко е действителна, опитай се да навлезеш в моя територия!

— Знаеш много добре, че няма да го направя. И все пак, докато ти се мяташе в леглото, ние прекарахме доста вечери заедно. При това доста приятно. — Рейф замълча. Забеляза как големите ръце на Джерико се свиха в юмруци и премисли внимателно следващите си думи. — Ужасен срам за теб е, че си побързал да я вкараш в леглото си още преди сватбата. Аз можех да ти спестя неприятностите, като се оженя за нея, ако знаех. Това бе най-малкото, което бих могъл да сторя при дадените обстоятелства.

— Да не би да си имал разрешението на другия?

— По дяволите, Рико, та ти още не си имал време да я направиш своя!

— Говоря за Рикетс! Той спа с нея, преди жена му да се появи и да го отведе оттук. Възможно е тя вече да е бременна.

Рейф сви рамене.

— Не можеш да обвиняваш Сара за това. Старият козел я измами.

— Не я обвинявам. Просто казвам, че… — Джерико изруга грубо и се изправи така рязко, че едва не се строполи отново на пейката. Отблъсна помощта, предложена от Рейф, и се запъти към хотела.

— Рико, момчето ми, ти знаеш за жените толкова, колкото аз за корабите — измърмори Рейф. Минута по-късно се разсмя и тръгна към конюшнята, за да намери някой, който да занесе писмото и отведе коня при майката на Смитърс. От малкото, което Сара му бе разправила по време на играта им предишната вечер, той бе разбрал, че жената е истинска вещица, но щом момичето искаше да й даде проклетия кон, кой беше той, че да се противопостави!

Проблемът на Сара Уайлд бе, че е прекрасна жена. А много често точно най-добрите получаваха най-малко.

Сара седеше в един люлеещ се стол, който бе заменил счупения в онази нощ, когато тримата пияни се бяха опитали да нахълтат в стаята й.

В нощта, когато репутацията й беше съсипана.

Продължаваше да се люлее бързо, когато Джерико влезе.

— Нещо тревожи ли те? — предпазливо попита той.

— Не. — Изобщо не си направи труда да го погледне, нито спря да се люлее.

— Това е добре. Да не би аз да казах нещо?

— Казах ти, че нищо не ме притеснява! — тросна се тя.

— Чакай малко. Носът ти е зачервен, на път си да се разплачеш, а освен това непрекъснато слабееш. Роклята ти направо виси върху тя… върху теб.

— Носът ми не е червен, няма да се разплача и дрехите ми не висят.

Джерико се отпусна на колене до нея и спря люлеенето на стола с ръка. С дясната си ръка. Дъхът му секна. Разкъсаните мускули още не бяха напълно заздравели.

Сара го чу как въздъхна.

— Продължавай по този начин и раната ти отново ще се отвори. Аз нямам какво друго да правя, освен да се грижа за теб още една седмица. Сигурна съм, че Естер би могла да повика някой да поправи покривите и оградата зад кухнята. Айвидейл с удоволствие би се заела с вътрешната уредба. Изглежда, никак не харесва завесите в предния салон, а колкото до килимите…

По време на тирадата си тя изобщо не го погледна.

Айвидейл? Челюстта на Джерико не увисна, но ефектът беше почти същият. Коя, по дяволите, беше тази Айвидейл? И какво не им беше наред на завесите и килимите? Те се бяха оказали напълно подходящи за родителите му и техните родители.

Предпазливо, все още на колене до стола, вдигна ръката си и докосна веждите й.

— Да не би да се разболяваш?

Тогава тя го погледна. Големите й кафяви очи блестяха. Пълната й долна устна трепна и носът й наистина започна да розовее.

Изглеждаше толкова красива, че Джерико усети как нещо в гърдите му се стегна.

— Сара… — дрезгаво прошепна той, без да знае какво точно иска да й каже, но чувствайки, че точно това трябва да направи.

Гърдите му преливаха от чувства и му се струваше, че ще се задуши. Вместо да заговори, направи нещо друго.

И дори това, което направи, да не беше най-разумното, то беше неизбежно. Като приливите и отливите. Като слънцето, което всяка сутрин изгрява от изток. Като окапването на листата през есента.

Той я целуна. И тя му позволи. Не само му позволи, но и отвърна на целувката му. Със съвсем леко докосване с влажните си топли устни. Той усети дъха й върху лицето си, аромата на сапуна, есенцията и праха, с който миеше зъбите си, и си помисли, че това е най-опияняващото ухание на света.

— Господи, Сара… — изстена. Дръпна я внимателно от стола, изпъна крак на пода и я притисна към себе си. Здравата му ръка придържаше гърба й, докато дясната обръщаше лицето й към неговото, за да я целуне отново, този път без нежност.

Целуваше я ожесточено, ненаситно, сякаш не можеше да й се насити. Галещите му пръсти докоснаха косите й. С трепереща ръка свали един по един фуркетите и тежките коси се разпиляха върху рамото й като водопад.

Нейните малки длани галеха лицето и раменете му. И двете. Но той не чувстваше болка, защото цялото му внимание бе съсредоточено към съвсем друга част от тялото му.

Нейното също. Прокара треперещи пръсти по нежното, деликатно очертание на челюстта й, след това продължи надолу по шията до високата яка на вълнената рокля. След минута колебание премести длан върху покритата й гръд и усети втвърдената плът под дрехата. Усети мигновения отклик на зърната и в него се надигна гореща вълна на триумф.

Внимателно, Уайлд, въпреки че е била вече с мъж, тя е все още съвсем неопитна!

Тежестта на ханша й се притискаше към неговата възбудена, пламнала плът, но твърдият под, който причиняваше болка в гърба му, му подсказа, че той не е най-подходящото място за подобен род упражнения. Но как, по дяволите, би могъл да я повдигне и да я отнесе до леглото? Разходката из верандата бе изсмукала всичките му сили.

— Сара? — прошепна, допрял устни до шията й. Тя трябваше да го почувства. Трябваше да усети възбудата му. Трябваше да знае по какъв начин му въздейства. — Сара, мислиш ли, че бихме могли да се подпрем на ръба, така че да мога да легна на леглото?

Тя го погледна с порозовяло от страст лице. Или може би това беше от срам?

— Боже господи, какво правим? — промълви.

— Учудвам се, че изобщо питаш.

Преди да успее да направи следващото предпазливо движение, тя се изправи. Междувременно подпря ръка върху раната на рамото му и веднага я отдръпна, сякаш беше докоснала нещо горещо.

Той беше все още много възбуден, когато като истинска малка фурия тя се наведе над него и го сграбчи с две ръце под мишниците.

— Хайде сега, аз ще те повдигна, а ти се опитай да се подпреш на нещо, за да се изправиш на колене.

— Господи, както ти е известно, аз не съм инвалид!

Без да чува протеста му, тя продължи:

— Може би трябва да те подпра с няколко възглавници на пода, за да си починеш преди…

Да си починеш преди… Това не беше толкова лоша идея, но не беше сигурен дали ще успее да издържи толкова дълго.

Тя отстъпи назад, сложи ръце на кръста си и го изгледа гневно.

— Знаех си. Казах ти, че е твърде рано да ставаш от леглото. — След това отново се наведе и започна да го тегли и да го дърпа, задъхвайки се, а гърдите й така предизвикателно се люлееха пред самото му лице, че Джерико започна да се поти. Ако само споменеше и една дума за някаква треска, щеше да я обладае така, както бе застанала в момента. Или пък на колене. Можеше да измисли хиляди други начини, при които нямаше нужда от дюшек.

Но преди да пристъпи към осъществяване на идеите си, някой почука на вратата.

— Рико? Аз съм, Рейф. Вътре ли сте? Проклятие!

— Върви по дяволите, Търнбайфил! Махай се!

— Добре ли си? Гласът ти звучи така, сякаш си вързан!

— Човек не може да си отпочине на това място! — измърмори Джерико. Сара го улови за лакътя и с върховни усилия той успя да се улови за таблото на леглото. Отпусна се върху завивките и изръмжа: — Върви по дяволите, Рейфъл!

— Точно натам съм се запътил. Но преди да тръгна, би ли изпратил за малко Сара отвън? Трябва да поговоря с нея.

Джерико по-скоро би изтръгнал сърцето си и би му го поднесъл на сребърен поднос, но това нямаше да реши нещата. Пък и не искаше да моли.

— Вървете, ако искате, мадам. Аз не съм ви пазач — изръмжа той.

— Не, не си. Ти си просто едно голямо дете. Мислех, че аз съм много избухлива, но изобщо не мога да се сравнявам с теб.

Значи дете, така ли? Сви устни и я наруга само за да види как в очите й избухват пламъчета. Което и стана. Без да си направи труда да му помогне да легне, тя се извърна и тръгна към вратата.

Джерико я проследи с поглед, докато всеки мускул по тялото му се разкъсваше от болка. Видя я как отваря вратата. За двадесетте години, прекарани в морето, бе преживял много бури. Бе станал свидетел на пожара, избухнал на борда на Сейнт Елмо. Но всичко това му изглеждаше като летен бриз в сравнение с начина, по който го привличаше тази жена.

Едва след като вратата се затвори, Джерико се отпусна и изстена. Значи дете? Не се чувстваше като дете. Чувстваше се прекалено възбуден, което го подлудяваше, защото беше твърде слаб, за да предприеме нещо по въпроса.

Истината беше, че се чувстваше съвсем безпомощен. Цялата горна част на гърба му тръпнеше от изгаряща болка. След като никога през живота си не беше боледувал, бе очаквал, че ще се възстанови само за една нощ. Или най-много за ден-два. Господ му беше свидетел, че онази ужасна жена го бе натъпкала с достатъчно количество от дяволските си отвари, като не бе престанала нито за миг монотонно да реди безсмислици, което бе в състояние да вдигне дори мъртвец от гроба.

Наистина тя се бе грижила добре за него. Той бе принуден да прекара в леглото повече от седмица, половината от която по корем, докато и последните сили буквално се изцеждаха от тялото му. Беше убеждавал старата глупачка, че онова, от което има нужда, е малко бренди, на което тя бе отвърнала, че алкохолът няма да възстанови изгубената кръв. Смътно си спомняше няколко спора по този въпрос, но след сиропите на принцесата и лауданума цяло чудо беше, че изобщо бе в състояние да си спомни собственото си име.

Тогава беше пристигнала Сара. Малката решителна жена бе заела мястото на другата.

Но поне бе накарала кръвта във вените му отново да се раздвижи.

Джерико бе зает със същите мрачни мисли, когато след около половин час дочу леките стъпки на Сара по коридора и видя дръжката на вратата да се превърта. Затвори очи и се престори на заспал.

Тя се приближи и се наведе над него. Той усещаше топлината й и нейното ухание, което му подсказваше, че е наблизо дори когато не можеше да я види.

Господи, би могъл да разпознае дори дишането й.

Точно в този момент то бе доста ускорено, което го накара да се запита какво ли бяха правили двамата е Рейф.

Може би щеше да й направи услуга, ако просто я прегърнеше през кръста и я притиснеше до себе си. И сигурно щеше да го стори, ако беше сигурен, че ще е в състояние да предприеме следващото действие. Но проклет да бъде, ако я помоли да разкопчае и свали бричовете му. Сигурно щеше да свърши много преди тя да е успяла да го стори.

Слушаше как се движи из стаята и се опитваше да си представи какво прави в момента и как изглежда, докато го прави. После чу тихото шумолене на дрехите й, докато тя се събличаше зад паравана. Най-после се унесе в сън.

 

Сара се питаше дали той няма да прекара в сън целия ден. Снощи, когато се бе прибрала, той бе буден, но се преструваше на заспал и по някаква необяснима причина Сара го бе оставила да вярва, че е успял да я заблуди.

Уверяваше се, че това е само защото е искала да избегне ново спречкване. В последно време двамата непрекъснато се караха. Но не това беше причината. По-скоро имаше нещо общо с целувката и всичко останало, което ставаше между тях.

Когато той бе докоснал гърдите й, бе й се сторило, че чувствата, които я бяха връхлетели, ще я накарат да припадне. Чувстваше се като чаша горещ чай, в която някой бе пуснал бучка лед. Цветът си оставаше същият, но човек можеше да види малкия водовъртеж, който бушуваше на дъното.

Водовъртеж от сладост. Точно това бе усетила. А за жена, която винаги се бе гордяла със здравия си разум, това беше доста обезпокоително.

Тя беше съвсем наясно какво означава това. Може и да нямаше богат опит, но в края на краищата беше омъжена. Дори два пъти. Знаеше какво значи да спиш с мъж.

Впрочем то се беше оказало съвсем различно от онова, което бе очаквала. Не причиняваше болка или поне не там, долу, където ставаше. По-скоро беше срамно. Подобно на неудобството, което човек усещаше, когато натриваше голото си тяло с гъбата за баня. Всички почтени момичета се стремяха да мислят за други неща, докато се къпеха, и само понякога…

Е, във всеки случай Джерико не беше Арчибалд и със сигурност не беше гъба за баня.

— Искаш ли да поръчам да ти донесат закуската тук или ще се опиташ да слезеш до трапезарията? — осведоми се тя, щом забеляза движение в леглото.

Джерико изстена и закри очи със здравата си ръка.

— Ако съществуват две неща, които не мога да понасям, то това са слънчевите лъчи върху лицето ми и бъбриви жени преди закуска!

— О! И колко бъбриви жени ти се е налагало да понасяш преди закуска?

Той отпусна ръка встрани и я погледна.

— Изразих се метафорично. Но ако действително искаш да знаеш…

— Ще пусна завесите, за да не те безпокои слънцето — бързо го прекъсна тя. След като бе станала рано, тя се бе изкъпала зад паравана и бе облякла най-хубавата си рокля. Впрочем втората от двете, които си бе донесла. И умираше от глад.

— Спусни завесите, виж дали има достатъчно вода в каната, поръчай ми кафе и след това можеш да вървиш. Ще се видим в трапезарията след половин час.

— Сигурен ли си? Бих могла да ти помогна…

— Сара!

— Ооо, добре! Има достатъчно вода, защото напълних каната, след като се… Значи — пълна е! Веднага ще поръчам да ти донесат кафето.

— Само още едно нещо — извика той, когато тя бе прекосила половината от разстоянието до вратата.

Сара погледна през рамо. Той бе седнал в леглото и върху гърдите му тъмнееха гъстите черни косми, които беше забелязала още първия път, когато го бе видяла без риза.

— Какво е станало с ризата ти? Снощи си легна облечен.

— С ризата ми ли? Това е най-странното нещо, което ми се е случвало, Сара. По някое си време през нощта дрехите ми просто изчезнаха. До последната. Имах намерение да стана, за да си потърся други, но се страхувах, че може да се събудиш и да се уплашиш, като видиш съвсем гол мъж да се разхожда из стаята ти. Затова реших да изчакам до сутринта. Нещата не са толкова страшни на дневна светлина.

Дъхът й секна от блясъка на зъбите му в яркото утро. Почти бе забравила за невероятното чувство за хумор, което съпругът й притежаваше, въпреки че рядко си правеше труда да го показва.

— Е, тази сутрин поне изглеждаш добре.

— Значи съм намерил достатъчно основателна причина, за да се чувствам добре.

— Разбира се, че имаш достатъчно основателна причина да оздравееш! Боже господи, като си помисля само за всичко онова, което трябва да се направи в Уайлд Оукс, ми се струва, че трябва да се върнеш там колкото може по-скоро.

— Хммм — измърмори той, без да престава да я изучава с тъмните си очи.

Добре, помисли си Сара, забързано затваряйки вратата след себе си. Добре!