Бронуен Уилямс
Неизбежен брак (12)

Дванадесета глава

Из хотела се носеха обичайните нощни шумове — звън на бутилки, ругатни и подигравки, чести избухвания на смях. От време на време откъм двете крила се чуваха виковете на почтените жени, които се караха на изгубилите в залаганията съпрузи.

Рейф предпочиташе да стои отвън. Вятърът, духащ откъм изток, носеше мирис на сол и облекчение от вечния пушек. В далечината се чу лай на куче. След малко долетя приглушеният писък на бухал, тръгнал на лов, последван почти веднага от крясъка на жертвата. Откъм конюшните се чуваше пръхтенето и цвиленето на коне, затворени в непознато за тях място.

Конят на Смитърс. Дали някой се беше сетил да плати сметката и да изпрати горкото животно у дома?

Подпрял единия си обут в ботуш крак на парапета на терасата, Рейфъл Търнбайфил дръпна от пурата си, издуха дима към тъмнината и се замисли за положението, в което се беше озовал.

През всичките му тридесет и девет години много рядко го бе измъчвала съвестта. И никога до такава степен. Дори много рядко се сещаше за нея, защото откакто преди близо двадесет години, след едва три месеца брак, бе починала съпругата му, той беше водил разпуснат живот без каквито и да било задръжки.

А сега и това. Дявол да го вземе, дори не беше харесвал момчето! Смитърс беше просто едно лице, доста по-красиво от всички, които представляваха неговото обкръжение от години насам. Стодърт, Мебъри Хилиърд, Джеймсън и цялата компания. Всички добри момчета, които идваха да се наслаждават на гостоприемството му за ден, седмица или месец, като водеха със себе си свои приятели, които, на свой ред, след известно време се връщаха със своите.

И Тайтъс Смитърс беше един от тях. Боже, бе научил за горкия негодник след смъртта му повече, отколкото знаеше за него приживе.

Рейф беше съвсем наясно, че през годините мълвата за шумното му гостоприемство и чудесната му изба се бе разнесла из цялата околност. Но, дявол да го вземе, какво друго би могъл да прави през свободното си време? Фермата се грижеше сама за себе си. Управителят му беше прекалено способен, за да се нуждае от помощта му, и тъй като Рейф нямаше желание да се занимава с нищо друго, постепенно се увлече по хазарта, пиенето и леките момичета. Когато се замислеше върху това, си казваше, че този начин на живот е съвсем безобиден. Всеки човек има нужда от приятели. А женените мъже имат нужда от време на време да си отпочиват от семействата си. Ако изобщо си правеше труда да мисли по този въпрос, той се убеждаваше, че просто осигурява на приятелите си приятно място да се разтоварят от проблемите си, преди да се впуснат в тях отново.

А що се отнасяше до Смитърс, той едва ли бе разменил с него и десетина приказки.

И тогава глупакът — проклето копеле! — бе извършил ужасно престъпление спрямо невинна млада жена, в резултат на което бяха отнети три живота. Дори четири, защото Рико още не беше извън опасност.

Рейф се прокле заради глупостта си. Господи, как бе могъл да прояви такава престъпна небрежност и да позволи да бъде въвлечен в тази история?

Не че бе знаел или дори бе подозирал нещо. Смитърс бе споменал, че се среща с жена, която живее в съседство, и ако се бе замислил, нямаше как да не разбере, че става въпрос за Луиза. Горката малка Уизи, която толкова често бе дразнил, когато бяха деца, и напълно пренебрегвал след това. Дори много рядко я бе виждал, въпреки че живееха само на две мили един от друг. Тя винаги бе била толкова стеснителна. А пък и той не беше мъж, който през последните двадесет години си бе губил времето с почтени жени.

Така бе продължавал да залага цяло състояние само на една карта нощ след нощ. Правеше облози за надбягвания с кучета и коне. Продължаваше да пие така, че това скоро би могло да го отведе до гроба. Което, както горчиво признаваше пред себе си, нямаше да бъде голяма загуба за никого.

Тогава Джерико се беше върнал у дома, за да се запознае с мъжа, с когото сестра му се срещаше от известно време, преди да се върне на кораба си. Но тогава нещастието беше факт.

— Длъжник съм му — прошепна Рейф и се загледа в пурата си.

Само че нямаше никакъв начин, по който би могъл да възстанови загубата. Уизи я нямаше вече. На колко години беше тя? Не можеше да си спомни точно, но собствената му сестра щеше да е почти на същата възраст.

Господи, беше почти забравил, че някога е имал сестра. Ема беше умряла на седем години от едра шарка заедно е родителите им. Оттогава той живееше без семейство. Но кой има нужда от семейство, когато притежава преуспяваща ферма, много пари и достатъчно приятели? Това беше много повече, отколкото имаше Рико.

Все пак Джерико имаше Сара. Би могъл да му завижда заради нея, ако не го съжаляваше толкова много. И ако не се чувстваше така виновен.

Рейф смачка пурата с тока на ботуша си. Изруга и прокара ръце през гъстата си посивяла коса, която беше неговата гордост. Съществуваше едно нещо, което би могъл да направи за приятеля си. То нямаше да върне сестра му, но щеше да го предпази от пътя, който винаги предизвикваше хорското неодобрение и по който самият Рейф вървеше толкова дълго.

Ергенският живот не беше съвършен. Идваше време, когато човек се насища на комара. Когато стомахът му не може да приема повече алкохол. Когато не може повече да доказва мъжествеността си пред всяка игриво повдигната пола или напудрена гръд.

В този смисъл, мрачно разсъждаваше той, имаше голяма вероятност да прекара остатъка от дните си в библиотеката в четене на мъдри книги и писане на писма до редактора на „Нюс енд Интелиджънсър“.

Ако това беше съдбата му, той щеше да я приеме. Беше си я заслужил. Но Джерико заслужаваше нещо по-добро и Рейф щеше да се погрижи за това.

А по случайност съдбата му бе дала една възможност в ръцете.

Айвидейл Мойер. Това беше нещо, върху което трябваше да помисли.

 

О, за бога, нима никой не го бе грижа, че в стая номер три лежеше много болен човек? Кой би могъл да почива, след като навън непрекъснато пристигаха или отпътуваха хора? Беше вече среднощ, когато всички почтени хора спяха, а лодките продължаваха да прииждат и новопристигналите настояваха да бъдат обслужени.

Сара приседна на малкото походно легло и потръпна. Огънят беше угаснал и тя не си бе направила труда да го запали отново. Винаги спеше на отворен прозорец, дори и през зимата.

Джерико се бе втренчил в тавана, което вече бе престанало да я учудва. В последно време не можеше да спи. За нея бе станало проблем да се опитва да го задържи в леглото.

— Сара? Будна ли си?

— Шшшт, заспивай!

— Трябва да стана за малко.

— Не ставай смешен. Ако нещо трябва да се направи, ще го направя аз. Нали затова съм тук?

— Сара, трябва да стана — повтори той и тя изведнъж разбра какво има предвид.

— О! — промълви и стана от леглото. Нощното гърне беше зад паравана. Обикновено Рейф се грижеше за по-интимните нужди на ранения.

Преди да успее да вдигне гърнето и да излезе от стаята, Джерико провеси крака от леглото и се опита да стане. Мърморейки под носа си, Сара се спусна да го прихване и стигна точно навреме, за да не му позволи да падне. Той се олюля и двамата щяха да се стоварят на пода, ако не бе успяла да го задържи, докато той успее да се улови за таблото на кревата.

— Ама че си инат! — скара се тя.

— А ти си командаджийка! — изръмжа той.

— Необходима ти е мис Каунти. Тя щеше да те постави на място и да те задържи в леглото дори ако й се бе наложило да седне върху теб.

Задъхвайки се от изтощение, Джерико я изгледа през гъстия кичур коса, който винаги падаше пред очите му.

— Позволявам ти да опиташ, мадам, но послушай съвета ми: изчакай, докато отида до тоалетната.

Сара се стресна от грубия му език.

— Никога!

— Струва ми се, че е крайно време да го направиш. Аз ще ти помогна.

Отново се опита да се изправи и тя сложи ръце върху раменете му.

— Ако почакаш, докато се облека, ще отида да повикам Рейф да ти помогне.

Ако не го болеше толкова много, Джерико сигурно би се разсмял, представяйки си как тази малка, но решителна жена се втурва в бара и измъква оттам Рейф, влачейки го за ухото.

Не че на Рейф нямаше да му хареса. Тези двамата, изглежда, доста добре се разбираха през последните няколко дни.

Мила!

Според Джерико най-доброто, което можеше да направи, бе да вземе съпругата си и да я отведе у дома, като отпрати Търнбайфил да върви по пътя си.

— Нямам нужда от Рейф — отсече той. — Бих добавил също, че и на теб той не ти е нужен.

— Е, ти може и да си мислиш така, но ако не беше Рейф, аз никога нямаше да разбера, че си тук и че си все още жив. Ако не беше Рейф…

— Ооо, добре, добре, той е светец. Разбрахме ли се вече по този въпрос? В такъв случай, дявол да те вземе, ела тук!

Думите му накараха Сара да вирне глава и да отстъпи назад като ранено животно, което се страхува да не бъде заловено.

Като се опитваше да прикрие нетърпението в гласа си, Джерико се обърна към нея:

— Сара, нека се облегна на рамото ти. С твоя помощ или без нея аз ще изляза през тази врата. Може би дори ще остана навън достатъчно дълго, за да изпуша една цигара.

— Само през трупа ми! — извика тя.

— Това може бързо да се уреди! — изстреля в отговор той и в същия момент си пожела да си бе отхапал езика.

Смитърс й бе брат все пак. Беше се опитвал да забрави това. А той, Джерико, го беше убил, въпреки че негодникът не заслужаваше да живее.

— Сара, наистина съжалявам. Нямам право да изливам върху теб лошото си настроение. Ще ти бъда много благодарен, ако помолиш хотелиера да намери Рейф.

— Много ли те боли? — Тя присви очи, подозирайки, че е замислил някой трик.

— Да, мадам, наистина умирам от болка.

— Искаш ли малко лауданум?

Джерико въздъхна и рязко изви очи към тавана, който не беше пребоядисан, откакто бе пробил дупка в него през онази нощ.

— Не, мадам, не искам повече опиум. Искам само подходящо място да се облекча и ако не искаш да ми помогнеш да изляза навън, ще поставя и двама ни в много неудобно положение, като го направя в панталоните си!

Какво можеше да направи? Този човек беше упорит като муле.

— Имаш ли време да обуеш ботушите си?

— Зависи от това какъв играч си.

Сара се приближи забързано и му подложи рамото си.

— Навън е студено, но според мен, ако си щял да хванеш треска, щеше да го направиш много отдавна. Надявам се само, че краката ти са здрави като главата ти.

— А ако ти си дори наполовина толкова силна, колкото е сърцето ти, мила, няма да усетя нищо.

— Негодник — каза тя и неохотно се усмихна.

— Жена — не й остана длъжен той.

Тя го отведе в мъжката тоалетна и веднага изчезна в помещението за жени. Функциите на тялото представляваха голям проблем, когато човек е притиснат в тясното пространство към някого от другия пол. Дори когато става дума за собствения ти съпруг. Да се къпеш и да се обличаш зад паравана беше едно. А другите неща бяха…

Е, просто други неща.

Той я очакваше да излезе, облегнат на стената на постройката, скръстил ръце пред масивните си гърди. Дори в дългото вълнено бельо, с което спеше, защото не можеше да си облече пижама, изглеждаше много силен. Отначало тя бе отдала това на високия му ръст, тъмното облекло и мургавата му кожа. Имаше походка, която привличаше вниманието към широките рамене и дългите мускулести крака. Но не това беше причината. Дори по долни дрехи беше внушителен.

Особено по долни дрехи.

— Съжалявам — задъхано произнесе тя. — Не исках да те карам да ме чакаш.

Той се засмя и белите му зъби блеснаха на лунната светлина.

— Навън е влажно. По-добре да ти помогна да влезем.

— Сара!

Тя се спря.

— Да?

— Благодаря ти.

— О, за бога, не е необходимо да ми благодариш. Аз също трябваше да отида… Всеки трябва да…

Тогава Джерико се разсмя. След него се разсмя и Сара.

Застанали до тоалетната, опрени един в друг, двамата продължаваха да се смеят.

Господи, толкова й харесваше ароматът на кожата му. Харесваше й усещането за сила, което й даваха ръцете му, обвити около раменете й, успокоителният допир на тялото му, още повече, когато се предполагаше, че тя е тази, която трябва да му помага.

Открадна си един кратък миг, за да се наслади на топлината му, преди да обвие едната си ръка през раменете му, а другата — през стегнатия му тънък кръст.

Този човек е ранен, Сара! Трябва да се засрамиш от мислите си!

Когато стигнаха до стаята си, Рейф ги очакваше отвън.

— Къде, по дяволите, бяхте? Наминах да видя как сте се подредили за през нощта и открих, че ви няма.

Мърморейки, Рейф отстрани Сара и зае мястото й, за да му помогне да влезе в стаята. Неочаквано тя откри, че съжалява за това, защото й харесваше да държи съпруга си под какъвто и да било предлог.

Това беше доказателство, че дори най-разумните жени не са застраховани пред повика на плътта.

— Рико, току-що проверих в конюшнята и момчето ми каза, че престоят на коня на Смитърс струва три долара на ден.

— Блу? — прошепна Сара. — Блу е тук?

Двамата мъже се обърнаха към нея. Рейф помогна на Джерико да седне на леглото.

— Точно това е името на жребеца. Разбира се, ти познаваш коня на Смитърс.

— Блу беше конят на татко — обясни тя. — Тайтъс си го присвои, след като баща ми умря.

Рейф местеше поглед от Сара към Джерико, после поклати глава.

— Почти бях забравил за това. Знаеш ли, не мога да реша кой от двама ви е по-луд. Сигурни ли сте, че искате да останете женени? Мога да открия следите на онзи свещеник и да го попитам дали не би могъл да анулира брака ви. Нали все още не сте имали време да го консумирате? — Той повдигна вежди. — Или не е така?

Джерико изглеждаше смутен. На Сара й се искаше да потъне в земята от неудобство.

— Тайтъс не ми беше истински брат, а доведен — сковано подхвърли тя.

Изражението на Рейф беше неразгадаемо. Сара подозираше, че той само се опитва да ги дразни, но не можеше да бъде сигурна.

— Мислили ли сте някога как ще обясните на наследниците си защо нямат нито лели, нито чичовци?

Джерико сви рамене и се намръщи от болката. А Сара беше прекалено заета да си представя как би изглеждал един миниатюрен Джерико — мургав, предизвикателен и дързък. Или пък малко момиченце. Биха могли да го нарекат Луиза.

— Не сте помислили за това, нали? — Погледна веднъж към големите тъмни очи на Сара и забрави всичко останало.

— Ти беше там, когато това се случи, дявол да те вземе! Защо не ме спря, щом като това ти изглежда толкова важно?

— Когато дойдох, работата беше вече свършена. Смитърс остреше ножа си, свещеникът прибираше Библията в джоба си, а ти товареше невястата си на борда на пощенския кораб.

Той се заяждаше. Сара беше уверена, че ги бе дразнил през цялото време. Но все пак, ако Джерико наистина мислеше така за женитбата им, какво бъдеще можеха да имат заедно? И дали изобщо той мислеше за някакво бъдеще?

Потърси погледа на мъжа, за когото се беше омъжила при такива странни обстоятелства. На светлината на газовата лампа ясно различаваше чертите му, разкривени от болка и изтощение.

— Мислил съм за това, дявол да го вземе! — изръмжа Джерико. — Но то не променя нещата. Направих това, което трябваше да направя, и ще ти бъда много благодарен, ако стоиш настрана от моите работи.

С биещо до пръсване сърце, Сара започна да се извинява заради грубостта на съпруга си, въпреки че тя бе съвсем заслужена, като се имаше предвид, че Рейф съвсем неуместно започна да се смее. Двамата с Джерико го изгледаха така, сякаш беше изгубил ума си.

— Рейф, добре ли си?

Дори Джерико изглеждаше загрижен.

— Пил си, нали? Искам да кажа, повече от обикновено?

Рейф се отпусна на леглото и се запревива от смях. Единствената разбираема дума, която произнесе, беше „съдба“. Повтаряше я отново и отново. Най-после се изправи и тръгна към коридора. Чуваха отдалечаващите се стъпки по посока на бара, смеха му и все една и съща дума: „съдба“.

Джерико се обърна към Сара:

— Смяташ ли, че трябва да се облека и да тръгна след него?

Сара въздъхна.

— Смятам, че е най-добре да си легнеш в леглото, преди да припаднеш. Смятам също, че едва ли би оценил жеста ми, ако те повлека по пода и те хвърля обратно в кревата.

През лицето на Джерико пробяга усмивка и изчезна толкова бързо, че тя си помисли, че си е въобразила.

— Говориш като съпруга, мадам.

— Аз съм съпруга! — отвърна тя.

Е, поне засега, добави веднага мислено.