Бронуен Уилямс
Неизбежен брак (10)

Десета глава

Щом видя Уайлд Оукс, Сара прошепна:

— Господи! А аз си мислех, че къщата на татко е красива! Тази е истинско бижу.

Беше късен следобед. Замъгленият розов залез хвърляше отблясъци върху голямата бяла къща, оградена от огромни дъбове. В далечината, през акрите плодородна земя на фермата, се виждаше тъмна стена от борове, изпъстрена тук-там от червеникави евкалипти. По-голямата част от обширните полета беше обрасла с бурени, сякаш те не бяха обработвани от години. Сноп прекършени житни стебла се клатушкаше из полето точно зад къщата, а останалите, неожънати, бяха изпотъпкани от животните. Колко тъжна гледка! Но все пак Джерико бе казал, че е наел нов управител. Може би нещата щяха да потръгнат.

Погледът й отново се върна към внушителната къща. Като се имаше предвид умората й, тя би се зарадвала дори на малка колиба, стига това да означаваше възможност да свали шапката си, корсета и обувките и да си отдъхне.

Предишния ден бе посрещната на пристанището в Елизабет Сити от един чиновник от офиса на мистър Кайнфийлд, който я бе уверил, че капитан Уайлд ги е уведомил за пристигането й. Сара не завиждаше на куриера. Разстоянието от хотела до малкото крайбрежно градче беше около двадесет мили по път, който правеше бавното пътуване по канала истинска благословия.

Като приглади поизмачканата си рокля, Сара изрази благодарността и удоволствието си да бъде посрещната.

— Позволих си да ви наема стая в хотел „Индианската кралица“, мис… мисис Уайлд — съобщи адвокатът няколко минути по-късно, когато се настаниха в кантората му близо до реката. — Уверявам ви, че това е най-доброто място в малкото ни градче.

— О, но…

— По предложение на капитан Уайлд, уредих да се срещнете с неговия пълномощник в десет часа утре сутринта. Той ще дойде тук, в офиса ми, и след като свършим работа, капитанът допусна, че бихте искали да си понакупите някои неща, докато сте в града. Тук ще ви очаква карета, която ще ви откара до имението веднага щом сте готова да тръгнете.

След вкусната вечеря, която почти не докосна, и една безсънна нощ, Сара бе принудена да забрави собствените си тревоги и да се съобрази с инструкциите, които Джерико бе дал в писмото си. Поне това можеше да направи за него.

Но колко отчаяно искаше да разбере какво се беше случило! Може би в тази минута той лежеше…

Не! Отказваше да приеме това. Той трябваше да оживее. Дори и никога повече да не го види, дори и да се качи на някой кораб и да отплава за Китай, за да не се върне никога вече, Господ нямаше да позволи такъв прекрасен човек като Джерико Джеферсън Уайлд да бъде убит от презрян червей като Тайтъс Смитърс.

След като пристигна на посоченото място в уреченото време, Сара бе представена от мистър Кайнфийлд на банкера — мистър Уилис. От тях тя научи за материалното положение на съпруга си, което се състоеше в по-голямата част от земя, но и от значителна сума от продажбата на кораба. Банкерът я уведоми, че според нарежданията на Джерико, тя ще разполага със солидна сметка за собствени нужди и друга, от която ще плаща на слугите и ще управлява имението.

Самото управление на фермата според пълномощника се поверяваше на мистър Айръм Мойер, пристигнал съвсем наскоро със съпругата и сестра си.

Когато я попитаха дали има някакви въпроси, Сара реши, че е най-добре да играе с открити карти. Бързо обясни обстоятелствата, предшестващи женитбата й с Джерико Уайлд, като не спомена нищо само за Арчибалд и тревожната работа, която съпругът й трябваше да уреди с доведения й брат. Каквото и да се случеше, те съвсем скоро щяха да го узнаят.

Бедният мистър Кайнфийлд преглътна с такова усилие, че едва не изкриви вратовръзката си.

— Мис… Мисис Уайлд, да не искате да кажете, че… че сте…

— Наследница — заяви Сара, като местеше поглед от единия към другия. След това се разсмя и развали ефекта. — Да, сър, наистина. Благодарение на моя дядо, когото никога не съм виждала. Не съм облечена в хермелин и не съм обсипана с диаманти, но няма да ми се налага да продавам зеленчуци, за да се изхранвам.

Очевидно никой от двамата не знаеше как да разбира това. Тя подозираше, че я смятат за авантюристка, която бе изоставила собствения си дом. Което в известен смисъл може и да беше така, но никой не можеше да я обвини, че се е омъжила за богат мъж само заради парите му.

— Аз имам едно много особено изискване. В дома на баща ми оставих двама стари слуги, които трябва да бъдат доведени в Уайлд Оукс колкото може по-скоро. Моята мащ… Второто ми семейство може да създаде някакви проблеми, но Молси и Саймън са свободни хора и могат да отидат, където пожелаят.

Мистър Кайнфийлд обеща да се заеме с уреждането на този въпрос още същата сутрин, след което мистър Уилис й предложи да я откара, до който пожелае магазин по обратния си път към банката. Не че изборът беше много голям.

След като хвърли изпълнен с копнеж поглед към едно шивашко ателие, Сара отклони поканата му. Час по-късно тя се качи с багажа си в каретата, спряла пред хотел „Индианската кралица“, и потегли към последната спирка от пътуването — новия си дом.

И ето че беше вече тук.

— Боже, не е ли великолепно! — прошепна тя, почувствала се внезапно близка с тази огромна двукрила постройка, която се издигаше в края на дългата алея, опасана с дървета. Къщата, както научи по-късно, била построена от най-стария Уайлд и поддържана с любов от следващите преуспяващи поколения.

Очевидно пристигането й беше очаквано. Докато каретата стигне до широкото парадно стълбище, от вратата излезе някаква жена.

Дали това беше икономката, питаше се Сара. Жената не приличаше на нито една от прислужниците, които бе виждала през живота си. Все пак допускаше, че не съществува правило, което да забранява икономките да бъдат високи, грациозни, с блестящи руси коси и с лица, сякаш изсечени върху медальон.

С приближаването къщата изглеждаше все по-окаяна, а жената — все по-красива. С кафявата си рокля и жълто-зелена шапка Сара се почувства старомодна, въпреки че дрехите й бяха шити само преди месец.

С чувството, че изглежда като магарешки трън в градина е рози, тя съжали, задето не си бе направила няколко нови тоалета, преди да се втурне да се омъжва за Арчибалд.

— Мисис Ренегар? — сковано се осведоми тя, щом каретата спря.

— Случайно съм мис Айвидейл Мойер, мадам, но коя сте вие? — Очевидно жената бе на път да я препрати към задния вход.

Добре. Сара не бе живяла толкова години с Норийн, без да научи един-два начина да постига своето.

— Аз — отчетливо произнесе тя — случайно съм мисис капитан Джерико Уайлд. А сега ще бъдете ли така добра да внесете багажа ми?

Докато се чудеше коя ли, за бога, е тази Айвидейл Мойер, Сара се наслаждаваше на ефекта от изявлението си.

— Но мистър… капитан Уайлд… Мадам, сигурно имате някаква грешка. Капитан Уайлд не е женен. Сега бихте ли ми казали коя сте?

Вратата зад назовалата се Айвидейл Мойер тихо се отвори. На прага застана жена, която приличаше на икономка до мозъка на костите си: от бялата риза под бялата престилка до бялото домашно боне.

— Мис… Мадам, тази сутрин получих съобщението, че ще пристигнете. Само след минути ще приготвя стаята ви, но ако искате нещо горещо за пиене, ще ви донеса веднага.

— Значи вие сте мисис Ренегар? — облекчено въздъхна Сара. Вдигна куфара си, но възрастната жена веднага забърза надолу по стълбите, за да го поеме.

— Вие сте само едно малко същество, нали? Но какво си е мислило моето момче, като ви е изпратило чак дотук сама? — Лицето й помръкна. — Божичко, не ми казвайте, че е убит или тежко ранен!

— О, не! Беше много добре, когато го видях последния път — докато се изкачваше по стълбите след високата икономка, Сара се питаше как бе намерила сили да я успокоява, след като самата бе обзета от ужас.

Минаха покрай мис Айвидейл Мойер, която изглеждаше далеч по-малко красива с увисналата си чак до дантелената яка долна челюст.

— Капитанът — изсъска тя — не беше женен, когато нае брат ми. Ако наистина сте негова жена, тогава къде е той? Да не би да се наслаждава на медения си месец сам?

Сара замръзна на мястото си. Придаде си най-надменното изражение, на което бе способна, обърна се и каза:

— Ако ми простите, че не отговарям на въпроса ви, мис Маусър, то и аз ще ви простя, че ми го зададохте.

— Името ми е Мойер!

— О, моля да ме извините. — Сара знаеше, че се държи детински, дори злобно, но беше прекалено уморена, за да се разправя с една нова Норийн точно в този момент. — Щом толкова искате да знаете, съпругът ми е зает със свои дела.

Къщата беше мрачна. Много хубава с тъмно облицованите стени и тъмни дървени подове, но мрачна. Не можеше да намери друга подходяща дума. След като бе отведена в стаята си, тя веднага разгъна бродираната покривка на майка си и застла с нея мраморния плот на скрина. После грижливо подреди четката, огледалото, купичката за фиби от синьо стъкло и подходящото шише за одеколон. Постави изсушените цветя върху полицата, защото не се осмели да ги закове на стената.

Щом се настани, повика икономката, осведоми се къде се намира фамилното гробище и отиде да отдаде своята почит към Луиза Уайлд. Ако не беше бедното момиче, сега и тя нямаше да се намира тук.

— Но ако не беше ужасният ми доведен брат, и ти нямаше да лежиш тук — прошепна Сара към прясно разровената пръст близо до един огромен бор. — О, миличка, толкова съжалявам! Бих направила всичко, за да почиваш спокойно.

Да почиваш спокойно. Колко ужасно звучеше! Да си млад, мъртъв и принуден да лежиш навеки под земята!

Колкото и да бе ужасяващо, това бе самата истина. Смъртта може би бе нещо много приятно, когато човек с уморен от живота, но когато е млад и всичко е пред него, то си беше чиста несправедливост.

И тогава, в този тих час на деня, Сара дочу ръмжене, от което по гръбнака й плъзнаха тръпки. Уплашено вдигна поглед към растящите едно до друго дървета, но вече бе доста тъмно.

Вълци? Мечки? Нищо чудно, след като тресавището беше толкова близо. И пантери. Милостиви боже, тя би могла да бъде погълната цяла от една от тези огромни котки, които прескачаха оградите на близките ферми и отмъкваха агнета, говеда и кокошки.

Като вдигна поли, Сара прескочи ниската метална ограда и се спусна бежешком през полето. Следващия път, когато идва да посети Луиза, щеше да си носи някакво оръжие или голяма кошница, пълна с вкусни неща, която щеше да остави на края на гората като откуп.

Докато приключи с вечерята, състояща се от шунка, пържено пиле, царевичен хляб и пъпеш, Сара си бе изяснила две неща: трябваше да се пази от дивите зверове в гората и от Айвидейл Мойер в къщата.

Рано или късно щеше да се наложи да се справи с тази жена, но докато извоюваше собственото си място в новия си дом, не можеше да стори нищо повече от това. Икономката съвсем скоро щеше да я разведе наоколо. Но със собствените си страхове Сара трябваше да се справя сама.

Мис Мойер зае мястото си на масата, сякаш имаше пълното право на това. С вид на мъченица тя отбеляза, че е твърде вероятно да завали. Сара любезно похвали красивите дървета, които опасваха алеята.

След като не получи отговор, тя спомена статията, която бе чела наскоро в някакъв вестник, за новия колеж, в който щяха да учат заедно момчета и момичета. Това беше нещо съвсем ново, а според някои — дори неморално.

— Лично аз никога не съм одобрявала колежите за момичета — отсече Айвидейл Мойер е подсмърчане. Тя често правеше това, но Сара не можеше да прецени дали то бе проява на високомерие, или се дължеше на някаква алергия.

И тогава започна инквизицията. Винаги приятелски настроена, Сара отклоняваше въпросите за това от колко време е омъжена за капитан Уайлд, колко дълго са били сгодени и кога са се срещнали за първи път. След това отново се върна на темата за времето и вероятността от утринна мъгла.

Неочаквано опонентката й се оттегли от полесражението. Като й хвърли пълен с неприязън поглед, Айвидейл се изправи рязко и напусна стаята.

Щом остана сама, Сара се отказа от ограниченията на благоприличието, които винаги я бяха притеснявали. Разбъркваше с лъжичка десерта си и въздишаше, размишлявайки за трънливата пътека, която я беше довела дотук. Можеше да опита да се върне у дома при Норийн. Без Тайтъс тя не би могла да й стори нищо. Твърде възможно бе младият Смитърс да е отлетял много далече.

Добре. Както обичаше да казва Молси, беше си надробила попарата и сега трябваше да я изсърба. Ако можеше да се вярва на мисис Ренегар, а Сара бе убедена, че жената заслужава доверие, тази Мойер бе пристигнала с брат си и снаха си и веднага се бе настанила в голямата къща под претекста, че в стаята й в къщата на управителя има прилепи, мравки или някакви други гадинки.

— Ако питате мен, тази нахалница през цялото време имаше намерение да се настани тук, за да примами моето момче да се ожени за нея. — На Сара й бе много трудно да мисли за Джерико като за нечие момче. — Щом е искала да се омъжи, защо не си е останала у дома да си търси жених? Според мен и там е забъркала нещо.

По силата на стария навик Сара сама раздига мръсните съдове, като успокои възмутената икономка, че би могла да започне огледа на къщата от кухнята, както от всяко друго място.

— Добре… Нека да започнем. Само да сложа този чайник да се стопли. Нейно величество сега ще се развика, че е време да й занесем водата да се изкъпе.

Естер Ренегар се суетеше из голямата, добре обзаведена кухня, миеше съдовете, оставяше ги да съхнат и пълнеше отново чайника от варела за дъждовна вода, който за удобство бе поставен до самата врата. Междувременно не спираше да мърмори за онази жена, която се бе настанила тук без разрешение и веднага започнала да се разпорежда из къщата.

Въпреки че не беше много любезно да се заслушва в клюките, които разпространяваха слугите, Сара бе доволна, че бе изслушала и двете страни, преди да си състави мнение.

— Невероятно безочие, ако питате мен. Може би нямам право да говоря така, но — Господ ми е свидетел — много се зарадвах, когато тази сутрин дойде съобщението, че момчето ми си е намерило съпруга.

След това, внезапно припомнила си мястото си, тя смени темата:

— Вече нямаме готвач. Тази година нямахме достатъчно пари, за да си го позволим, а сега, след като момчето ми продаде кораба си, не ми остана време да потърся. А това е кухнята. Новата метална печка работи много добре.

Молси, помисли си Сара. Тя чуваше само когато си искаше и беше голям инат, но бе великолепна готвачка.

Като посочи с ръка към вратата, през която се излизаше от помещението, икономката й обърна внимание върху няколко интересни неща:

— Това тук е килерът, там е зимникът, а зад тази изпочупена ограда е градинката. Стъпка я едно прасе и сега всички елени в Паскуотанк идват да пасат тук. Онзи ден, когато дойде дърводелецът да оправи течащите покриви, та да не се развалят хубавите дървени покриви, му поръчах да се заеме с нея веднага щом свърши.

Сара си направи мислено бележка да възложи на Големия Саймън грижата за оградата след пристигането му. Той щеше да се чувства много по-удобно, като знаеше, че може да бъде полезен.

Когато чайникът засвири, икономката сложи пресен чай за запарка и веднага го напълни отново.

— Не е много стока, ако питате мен — отбеляза тя и Сара разбра, че отново са се върнали към сестрата на управителя.

Жената подреждаше върху масата чаши, чинийки и голяма захарница. После се обърна отново към господарката си, започна да навива ръкавите си и запита:

— Свърши ли вече всичко? Момчето ми тежко ли е ранено?

Дуелът.

— Не знаех колко точно ви е известно. Джерико беше много добре, когато го видях за последен път вчера след закуска. Той… Другата страна още не беше пристигнала. Мистър Търнбайфил бе тръгнал да ги търси и, струва ми се, Джерико ги очакваше всеки момент.

— Хмм. Ако не беше той, мис Луиза нямаше да лежи на хълма редом с баща си и майка си и двамата си братя, които умряха от треска още преди да навършат година.

— Мистър Търнбайфил?

— О, не! Не той направи детето на моето момиче, а след това го преби, докато бедното се свлече на земята и умря. Но ако той не канеше онези гуляйджии, които непрекъснато се събират у тях, тя нямаше да се срещне с онзи сладкодумен измамник.

Тайтъс. Проклетият негодник! В паметта й се връщаха всички неприлични забележки, които бе подхвърлял за жените, които ухажваше, в това число и за момичето от Паскуотанк. Тогава тя си мислеше, че всяка жена с малко здрав разум е в състояние да забележи онова, което се крие зад прекрасното лице и фалшивия чар. Поне всички нейни приятелки го бяха опознали и бяха отхвърлили предложенията му.

Що се отнасяше до Рейф Търнбайфил, тя го бе видяла само набързо, но той не й се бе сторил толкова лош. Наистина беше малко екстравагантен, но тя го намираше приятен. И, разбира се, с няколко години по-възрастен от Джерико. Но докато съпругът й бе склонен да се отнася сдържано към неприятностите, то Рейф Търнбайфил беше негова противоположност. В такива моменти от очите му надничаше дяволът. Освен ако не се бе заблудила.

Зад нея Айвидейл Мойер се изкашля и така я стресна, че Сара едва не изпусна чаената си чаша. На светлината до кухненската маса жената съвсем не изглеждаше толкова млада.

— Да? Искате ли нещо? Има пресен чай… Пренебрегвайки я напълно, Айвидейл се обърна към икономката:

— Не мога да спя в задната стая. Пушекът дразни очите ми.

— Не мога да ви помогна, мис. Няма друга свободна стая, но мога да сложа една купа е оцет. Това ще прогони пушека.

— Има толкова много други стаи. Защо да не мога да се преместя?

Сара местеше поглед от едната към другата, мъчейки се да отгатне как ще завърши този сблъсък. Защото това беше именно битка.

— Мис Мойер би могла да получи… — започна тя, но Естер я прекъсна:

— Другата задна стая е моя. Винаги е била моя! Още откакто мис Луиза бе бебе и спеше в люлката си. А средната е нейна и аз нямам никакво намерение да размествам нещата й. Мястото на вашия брат е…

— Но е прекалено близо до проклетото тресавище! Ако знаех за този отвратителен пушек, никога не бих дошла тук!

Сара точно смяташе да й обясни, че онова, което я тревожи от тавана, са прилепи, но нещо в лицето на жената я накара да замълчи. За някои хора нямаше връщане.

— Аз ще сменя стаята си с вашата — тихо каза тя. — Пушекът не ме притеснява много. Имах достатъчно време да свикна с него.

Съжали за думите си веднага щом ги произнесе, преди още да чуе неодобрителното сумтене на Естер Ренегар и да забележи победоносното изражение на лицето на мис Мойер. Но беше вече късно. Сестрата на управителя скоро щеше да обитава едната от двете стаи, които, заедно с будоара и банята, граничеха със стаята на господаря. Колко ли време щеше да й бъде необходимо, за да премине това разстояние и да се настани в спалнята му?

Сара не беше толкова наивна. Тя знаеше за такива неща като любовници и държанки. Много пъти беше чувала да се говори шепнешком за това, че повечето мъже в Норфолк поддържат жени за развлечение, без съпругите им изобщо да подозират.

Да, тя знаеше всичко за секса. В края на краищата беше го правила веднъж и нищо чудно в резултат на това вече да е бременна. Мисълта, че съпругът й би могъл да се въргаля под завивките с друга жена, бе достатъчна да накара кръвта й да закипи, ала нещо у Айвидейл будеше нежелано съчувствие. Сара знаеше какво означава да бъдеш нежелана в собствения си дом и да зависиш изцяло от непознати. Самотните жени понякога бяха принудени да извличат максимална полза от неизгодното си положение и ако братът на Айвидейл бе отскоро женен, нищо чудно, че жена му не изгаря от желание да споделя дома си с трето лице, дори и ако то е от семейството.

Най-добре е да бъде търпелива. Поне засега.

Но последната й мисъл, преди да заспи, беше не за Айвидейл, а за Джерико. Къде си сега? Някъде в открито море? Или лежиш ранен, без да можеш да си дойдеш у дома? Забрави ли ме вече?

Часове по-късно Сара лежеше будна в тясната стаичка и слушаше шумовете на нощта. Странно, как можеха да бъдат толкова познати и в същото време толкова различни? Всички дървени къщи скърцаха от нощния хлад. У дома бръмченето на насекомите, викът на бухала и крякането на дървесните жаби я приспиваха. В хотела се бе носела глъчката на нощните гуляи на гостите, примесена е тропота на движението по канала и по пътя.

Тук нощните шумове бяха едновременно познати и непознати. Същото пукане на дървената постройка. Същите викове на козодоя. Но какъв беше този потропващ шум в коридора точно пред нейната врата? И това скимтене? Ако не беше човек със здрав разум, би могла да допусне, че из къщата се разхожда някакъв огромен звяр.

По някое време през нощта започна да вали. Не проливен дъжд, който бързо щеше да напълни пукнатините и щеше да спре така внезапно, както бе започнал, а ситен, който сякаш нямаше намерение да престава дни наред.

 

— Кълна се, че главата ми всеки момент ще се пръсне хленчеше Айвидейл, щом слезе късно за закуска на следващата сутрин. — Ако не е пушекът, ще бъде дъжд. И съм сигурна, че чух онова куче снощи. Ренегар! Ти ли пусна кучето в къщата? Казах ти, че от космите му очите ми започват да сълзят!

Естер Ренегар точно носеше кана с прясно кафе. Тя седна на масата и Сара й подаде една препечена филийка. Айвидейл подсмръкна и хвърли към икономката пълен с неодобрение поглед. Въпреки че не го изрази гласно, тя очевидно не смяташе, че прислугата има място на масата.

— Прекалено е старо, за да стои навън, когато вали. Не сте ли съгласна, че старите кокали не понасят добре влагата? — Естер погледна многозначително сестрата на управителя, чиято възраст Сара бе подценила, когато я видя за първи път, облечена в синята сатенена рокля.

На ярката светлина в кухнята тя й се бе сторила доста по-възрастна. В мрачната трапезария сега изглеждаше дори стара. Беше облечена в черно. Въпреки че роклята й бе модна и прическата изискана, с няколко спускащи се отстрани къдрици, тъмният цвят лишаваше кожата й от всякаква свежест, като разкриваше дълбоко врязаните между веждите линии и мрежата от бръчки, която се образуваше около устата й.

Но, господи, беше толкова елегантна! Като изрисувана малка фигурка от китайски порцелан. Сара също някога бе имала склонност към подобен финес, но с годините се бе примирила, че никога няма да се сдобие с желаната бяла кожа. Наред със светлокестенявата коса и тъмните очи на баща си, бе наследила и златистия тен на майка си. През лятото, когато беше принудена да работи на открито часове наред, цялата ставаше само един цвят, който определено не се смяташе за моден. Ръцете й бяха напукани, а косата й — прекалено права и тежка, за да може да бъде сресана по друг начин, освен на стегната опашка на тила.

Не беше красавица. Можеше да щипе бузите си и да се маже с ароматичното масло, което Молси й приготвяше, но отдавна бе стигнала до извода, че истинската й стойност като жена е в нейната скромност, здравия разум и желанието й да се труди неуморно.

Не, наистина, размишляваше Сара, тя си имаше своята цена. Винаги бе била весела по характер. Понякога лесно избухваше, но работеше върху тази си слабост. Преди години много се беше гордяла със способността си да увива език около двата си малки пръста и да изсвирва така пронизително, че би могла да счупи стъкло. Това не беше особено женствен талант, но многократно бе печелил овациите на съседските момчета.

Трите жени се хранеха мълчаливо. Навън дъждът продължаваше да се сипе и през него не се виждаше нищо, освен близките дървета по алеята. Сара дочу същия тракащ звук, който я бе разтревожил през нощта, и вдигна поглед точно навреме, за да забележи как през вратата се промъква едно огромно червеникаво куче.

— Дявол да те вземе! — извика икономката. — Седни, Бриг! Ей сега ще те пусна навън.

Значи това беше Бриг. Според Джерико той не беше много приятелски настроен. Сякаш за да потвърди това твърдение, кучето оголи зъби и изръмжа.

Сара веднага разпозна звука. Онова там не е било нито мечка, нито пантера, а бедното куче на Луиза, което пазеше гроба на господарката си. Реши да се сприятели с горкото животно, но без да бърза. Доверието не се печели за един ден. Междувременно трябваше да бъде достатъчно разумна, за да не прави резки движения.

Това обаче не се отнасяше за Айвидейл. С високо подсмърчане тя хвърли салфетката си.

— Ако някой не направи нещо с това отвратително животно, ще накарам Айръм да се погрижи за него. Почтените хора не бива да бъдат подлагани на опасността от заразите, които тези твари носят със себе си!

Зарази? На Сара кучето й изглеждаше доста чисто, но тя имаше много малък опит в тази област. Единственото животно, което бе имала, бе малкият пудел, който баща й й бе подарил една година преди да умре. Горкото животинче изчезна само седмица след това. Няколко дни по-късно бе забелязала ушите и опашката му да висят в дървената къща на Тайтъс.

Нито тя, нито доведеният й брат бяха споменали нещо за случилото се, но бе уверена, че това е негово дело. Още повече Тайтъс бе наясно, че тя знае.

В този момент някой почука на вратата. Бриг изви глава, после отново втренчи малките си жълти очи в трите жени, седнали около кръглата махагонова маса. Айвидейл го наблюдаваше уплашено. Сара не можеше да я обвинява.

Докато Естер бързаше да отговори на почукването, Сара местеше поглед от кучето към Айвидейл и бе поразена от сходството в изражението на разгневената жена и огромното животно. И двамата, помисли си тя, биха били опасни врагове.