Уилям Нолън
Спейс — частният детектив (7)

VII

Кръглата кула бе алуминиев цилиндър направен от съчленени секции, в които се помещаваха различни офиси. Тя се издигаше в една от процъфтяващите части на Купол сити. Денят бе неработен, вътрешния транспорт едва помръдваше и само няколко от скоростните пътеки наистина се движеха.

АВЗ се намираше на самия връх. Качих се на тръбоасансьора, прехвърлих се на дълга тръбопътечка и стигнах необходимата ми секция без затруднения. В празничните дни всичко това бе затворено за посетители и нямаше защо да се опасявам, че някой случаен гост може да ме смути.

Вътре беше тъмно, щорите спуснати, но аз, както винаги, носех точков фенер и се възползувах от него да огледам помещението.

Кантората на Ф. беше добре подредена с мебели от некласически кожи. Масата бе облицована с ивиците на земна зебра. Кушетката се покриваше от марсианска пантера, а креслата с високи гърбове сияеха с разкоша на венерианските дъждовици.

Помислих си, че ако Ф. ме докопа тук, то ще присъедини и моята кожа към солидната си колекция.

Дори не знаех, какво представлява блока и с какъв бизнес се занимават тези господа. Навсякъде бе чисто и подредено и нищо не подсказваше с каква игра се забавлява Ф. Масата веднага привлече вниманието ми — тя предоставяше най-голямм шанс да открия нещо, което си заслужава труда.

Тази необикновена мебел беше направо огромна, притежаваше доста изваждащи се чекмеджета и страничната и част бе нашарена с пъстри ивици.

Оставих на масата фенерчето си и се наведох да разгледам съдържанието на първото чекмедже.

Не успях да завърша работата, защото фенерчето се търкулна на пода и угасна. Обърнах се, но в тъмнината нищо не виждах и затова силния удар в зъбите, който едва не ми отнесе ченето, направо ме смая.

Прегънах се на две и преди да падна парализиран, втори удар ми намести остатъците от обеда в стомаха. Съвсем естесвено, това би следвало да предизвика гадене и дори повръщане и като нямах друга възможност да отговоря по подходящ начин, реших да се възползвам от плутоновския дълбоковдишвателен метод. Напрегнах диафрагмата си, но това не се оказа достатъчно ефективно. Междувременно замахнах с втвърдени пръсти и попаднах в нечия плът. Озадачено човешко бръмчене ми съобщи, че с врага ми сме на равна нога — и той беше чистокръвен земляк от родната планета.

Нима това бе самият Ф.? Ако бе вярна тази ми догадка, защо досега не употреби някакво оръжие? Каква би спечелил, като ми запази живота? Тези мисли ме ободриха и в същия миг усетих стоманена хватка на нещо, което се уви около шията ми и веднага бях захвърлен право в стената. Паднах с ниско присядане и полуобръщане, което противника не очакваше и това ми даде възможност да се освободя.

Време бе да премина в отбрана.

Завъртях се рязко и замахнах с коляно право в мястото, където би следвало да се намира стомаха и отново дочух болезнено охкане. Опитах се да нанеса и следващия удар — „чука“, но на половината път срещнах меркурианското „разтягане“ и кракът ми полетя във въздуха.

Охо! Момчето изглежда е чист професионалист и за специализираните системи на близък бой знае не по-малко от мен. Това ми се стори доста забавно.

Ние бавно се обикаляхме един друг в тъмнината. В бъркотията изпуснах пистолета си, великолепния 38-и калибър. Движенията ни продължиха в същия предпазлив темп. Очите ми постепенно привикнаха с тъмнината и аз вече забелязвах приведената, готова за скок фигура, внушителна, черна на тъмен фон и реших да приложа бесния уранийски удар с лакът, който попадна в шията на противника ми.

Ние направо се сплетохме. Усетих грубите пръсти на този човек да стискат гърлото ми и да ме лишават от животворния въздух. Докато аз го бях докопал за прасците и с последни сили се опитвах да разкъсам сухожилието му.

Направо се отчаях: този тип ще ме провали, ако не се справя бързо с него. А не беше проста работа. Той употреби бейтългейтския „сечащ надолу“ и лявата ми ръка направо онемя. Аз рязко се отдръпнах надясно и избягах от твърдата „примка“, която трябваше да ме просне на пода.

Така се придвижих, че между нас се оказа масата — очаквах ръката ми бързо да се оправи. Черната фигура размаха левия си юмрук, но познавах този гамбит и се измъкнах от удара. Кръвта ми затуптя в повредената ми ръка и докато се гонехме си масажирах лакътя и пръстите.

Добре насочен удар огъна ребрата ми, когато заобиколих масата, но и двете ми ръце сега бяха наред. Ляв лакът в гърдите, а задната страна на дланта ми го тресна право по главата.

Уцелих го добре! Той политна и продължих със следващата комбинация, която се оказа успешна и завърши с контакт право в челюстта. Противникът ми се откъсна от мен и битката свърши.

Дишах тежко. Схватката ме възбуди така силно, че когато се наведох да търся фенерчето си, пръстите ми направо трепереха и трудно го включих. Огледах наоколо видях в конуса светлина 38-и и побързах да го вдигна.

Дали бях успял да пленя мистериозния мистър Ф.? Силно пожелах да го погледна, не като противник, а просто като обикновено човешко същество. Светлото петно се спря на лицето на моя враг. Изругах и заскърцах със зъби.

Това не беше Ф.

Здравият и силен мъж бе облечен в евтин сив псевдокостюм, чернокос, с гъсти вежди и тънки устни.

Познавах го. Наричаше се Сам Спейс.

Когато се съвзе, аз включих стенното осветление. Сам стана, замига и аз се захилих, като видях, как се редуват смущение и объркване на противната му мутра. Кривеше очи и се опитваше да ме захване в отчетлив фокус.

— Кой си ти… дявол да те вземе? — измърмори той.

Отново се захилих.

— Аз съм ти, Сам, ти си аз, или иначе казано, аз съм аз, а ти си ти, а заедно сме ние.

— Трябва да съм нещо мръднал — каза той и размърда ударената челюст. — Сметнах те за Ф.

— И аз тебе — отговорих му. — Мисля, че и за двама ни е сюрприз. Е… по отношение на челюстта… извинявай. — и му помогнах да стане.

— Няма нищо — махна той или аз с ръка. — Парите си изкарвам и с получаването на по-силни удари.

Той продължаваше да изглежда объркан и затова се опитах да му обесня всичко.

— Онази развалена шунка, по име Натан Оливър ме изпрати тук по грешка.

— Познавам го — каза Сам. — Занимава се с паралелните вселени.

— Вярно и предполага, че ме е изпратил у дома, в една от тях, когато от моята ме изхвърлиха момците на проклетника Ф. Но той, очевидно, не е постигнал нещо съществено и ме е изпратил тук.

— Това означава, че сме по едно и също дело, но от различни временни слоеве.

— В някаква степен е така — съгласих се аз. — Ако искаш да знаеш, те са те убили в едно от местата, където бях и откъдето идвам. По точно — мен, не, нас…

— Кога?

— Когато Исма се опита да ни наеме на работа. Започнаха да ни рендосват три люти Луни. Видях нашето тяло. А заедно с нас те бяха изстудили като бутилка кока-кола в хладилник Исма и баща й.

Сам се просна на креслото, измъкна чифт главолечители и отиде да оправя куфалницата си.

— Знаеш ли, подготвих си пробождаща болка в главата — съобщи ми той.

— Хе, зная. Сам се събудих с това, когато ме изненадаха. Нещо подобно ли се е случило с тебе в твойта вселена? Удаде ли им се, да те хванат?

— И още как — процеди той. — Натресоха ме отзад. Макар и за кратко, но изключих. Ококорих очи, когато две говеда се опитваха да напъхат чутурата ми в някаква метална шапка. Долнопробни гангстерчета. Аз ги кръщисах един с друг, но в бъркотията случайно убиха Никол. Лазерния заряд бе за мен. Клекнах и той попадна в гърба й. Това ги обърка и те побягнаха. Намерих писмото на Ф. и по посочените следи се отправих насам.

— Ти не позвъни ли на доктора?

— В Марсолиниите ми казаха, че пратката е пристигнала благополучно и аз реших, че нещата са О’кей. Не исках Ф. да стигне Сатурн преди мен.

Аз поклатих глава.

— Дяволски лошо си направил Сам. Замразените тела са с плънка. Помисли над това. Те трябва да са минирани. Предупредих Умани, да си държи ушите нащрек. Той тъкмо се канеше да скочи в един шотландски планинец, но ме послуша. Въпреки че аз съм ти, който пък аз е аз.

Сам ме потупа по рамото.

— Винаги съм твърдял, че ако се разделя на две, ще стана три пъти по-ефективен. Благодаря ти друже. Ти спаси доктора за мен.

— Знаеш ли нещо за този Ф.? Нещо, което аз не знам.

Той сви плещи.

— Зависи от това, което ти сам знаеш.

— Само, че ползва този инициал и офиса му е тук, но и за това не съм съвсем сигурен.

Сам прехапа устни.

— Жалко, разбира се, но и моята информация не е повече.

Двамата преровихме целия блок. Чекмеджетата бяха празни. Нищо нямаше и в нишите по стените. Намерихме бутилка звездохуч — домашна ракия от Сатурн, скъпа и отвратителна. Седнахме отгоре на масата и си заподхвърляхме бутилката насам натам, докато не свърши. Така се успокоихме.

— Имаше ли неприятности с тялото на Никол? — заинтересува се Сам. — О’Майли умее да ги организирва.

Аз поклатих глава.

— Не зная нещо. Оставих я да лежи в квартирата си, както си постъпил и ти. Защо ми са неприятности. Нека сержант О’Майли сам се оправя.

Сам направи някаква гримаса и гъстата черна брада се изви надясно.

— В тази Вселена това говедо се нарича „капитан О’Майли“. Миналата година получи повишение. Нали знаеш, в Мъглявината Конската глава процъфтява търговия със зелени роби и той успя да залови няколко престъпника.

Аз направо подсвирнах.

— Това ще бъде последния му успех. Та той не може дори сняг да намери през януари.

Ние известно време се надсмивахме над този глупак, а после се поинтересувах, що за метална шапка са опитали да му надянат.

— Какво стана с нея?

Той сви рамена.

— Не знаех, какво е и затова го взех със себе си.

— После…

— После заключих тази вещ с надежден ключ, на надеждно място. Проучването й оставих за по-спокойно време. Нали ти казах, че изглежда някак си умряла, висят различни проводници и разни други техногадории.

— Сигурен съм, че това е междувселенски транспортьор, с подобен са ме пратили в онази свят — казах аз. — Къде е сега?

— 333-то отделение, една и половина, долното прикрепване — отговори той.

— Прекрасно — разсмях се аз. — Оттпечатъка на дланите ни е един и същ и ще го отворя. Най-добре е да тръгвам. Бих искал да работим заедно, но съм длъжен да се върна в къщи.

— Аз винаги ще намеря работа за второто ми „аз“, ако пожелаеш да прескочиш насам, когато нещата се поуталожат — предложи той. — Ние ще бъдем великолепни съдружници на равна нога — Спейс и Спейс!

— Благодаря ти Сам, но предпочитам сам да строя пясъчната си куличка. И последния ми въпрос.

— Какъв е той?

— Случайно не ти ли е известно, какво прави доктор Умани?

— Не, зная само, че проклетника Ф. се опитва да го пречука, преди той да завърши опитите си.

Само въздъхнах.

— Изглежда и двамата имаме още много неща да разузнаем и то колкато се може по-бързо.

Той се съгласи с кимане и ми подаде ръката си.

— Сам, наслука!

— И на тебе ти пожелавам същото, Сам!

Той изглеждаше леко печален, когато излизах през вратата.

Тъжно е, когато казваш сам на себе си „сбогом“.