Уилям Нолън
Спейс — частният детектив (5)

V

Най-после въздъхнах с облекчение, знаех какво бе станало и освен това имаше един човек, който би могъл да ми помогне. Когато го бях видял последен път, той живееше непосредствено под музея на Изкуствата в Старото Чикаго.

Тръгнах натам.

Древните лъвове на входа се вгледаха в мен, докато изкачвах мраморните стъпала. Тези пластоотпечатъци не бяха така величествени както оригиналите, но те къде по-лесно се почистваха отколкото гранитните лъвове. Когато бях малък, камъкът попиваше калта в порите, а сега копията им бяха съвършено непоемащи.

Пред входа ме спря пазача.

— Затворено е — каза той. — Ела утре.

— Не идвам, да зяпам колекцията ви — казах аз. — Трябва да видя Натан Оливър. Нали още живее тук?

Бабаита кимна недоволно.

— На долния етаж. Той се води за постоянен реставратор. А ако ме питаш мен, твоя човек търси някакво спукано гърне.

— Никой не те пита — изграках. — Мога ли да го видя?

— Очаква ли те?

— Не, но ние се познаваме добре. Кажи му, че на входа е Сам Спейс.

Той изчезна във входа, а аз докато чаках, отидох до пластмасовите лъвове и започнах да ги потупвам по задниците. И все пак бих предпочел да са гранитни.

Когато пазачът се върна, очите му бяха изцъклени.

— Е, какво ти каза? — запипах спокойно.

— Той… а, каза… че ти не можеш да бъдеш!

— Защо?

— Защото си мъртав!

— И какво значение има това? — изръмжах аз. — Пусни ме да говоря с него и всичко ще оправя.

Тръгнах напред. Той се дръпна крачка назад, извади излъчвател 22-и калибър и го насочи към мен.

— Струва ми се, че ти…

Повече не успя нищо да каже. Приложих „летящо подсичане“, левия ми крак изби 22-и от ръката му, а юмрукът ми на дясната ръка изпомпи въздуха от тялото му. Приспах го с дръжката на моя пистолет и се заспусках по стълбите към долния етаж. И по пътя отлепих фалшивия си нос и гъстите мустаци.

Оливър, по собствено име Натан, направо посивя, когато ме видя — челюстта му увисна, а устните затрепераха като на заяк.

— С-с-с… — той не успя да произнесе името ми.

— Не съм привидение, не се бой — захилих се аз. — Аз съм старият ти приятел Сам Спейс, в плът и кръв.

Той още не можеше да повярва.

— Но весниците… Видеорепортажите… Те съобщиха за смъртта ти… Ти не можеш да бъдеш жив!

— Аз наистина не съм жив. Чакай, де… Поне един от мен не е жив. Застреляха го на Луната в Мехур сити.

— Тогава ти си негов брат близнак?

Отново се разхилих.

— В известна степен си прав. Ако се отпуснеш и престанеш да ме зяпаш така, като патка на мъртва глава, ще ти разкажа всичко.

Влязохме в стаята на Оливър и се хвърлих в плюшения фотьойл. В жълтия си празничен халат Нат приличаше като камбанка, а жълтите му крака в сравнение с внушителните мраморни плочи на пода изглеждаха изумително малки.

— Ти винаги обичаше да ходиш бос по мрамора — започнах да си спомням. — Ти, стари патоко Нат, си единствения в този свят, който може да ми помогне.

— Първо ме убеди, че не съм полудял! Убеди ме, че ти не се безумно видение, изпратено от космическия Господ поради греховете ми.

— Аз съм само Сам — казах му. — Или един от Самовците, някои от нас са живи, някои са мъртви. В настоящето твоя свят е загубил един от тях и затова дойдох при теб. Искам да си отида!

— Къде да си отидеш?

— Да си отида в моя свят. Този е твой, а не мой. Не ми подхожда, Нат.

На това място опасенията му изчезваха. Захвърли настрана кърпата с която се прикриваше и размърда в креслото тлъстото си тяло.

— Ако ти е необходимо нещо, то това е нещо за пиене, уиски, и то чисто, без сода, доколкото си спомням.

— Правилно си спомняш.

Той ми наля конска доза. Погълнах я на един дъх. Скочът загря вътрешностите ми, както ракетното гориво дюзата. Ние се настанихме на масата и аз накратко му разказах приключенията си.

— Триглавата от Венера ме нае да охранявам багаж със запасни тела. Преди да се заема с тази работа, ме съблазни едно маце с намигащи цицки. Тя ме нави да я изпратя до квартирата и в Олд-Ню-Йорк и там ме халосаха яката, после без да усетя, ме изпратиха в твоя свят.

— С каква цел?

— Да изляза вън от играта — сигурно си имат някакви съображения. Затова те са разменили местата на паралелните вселени.

Оливер се заинтересува, стана, отиде до бара и донесе още скоч. Докато се опитвах да потъна в уискито, той обмисляше положението.

— Ти си дошъл при мен, защото смяташ, че аз мога да те изпратя обратно.

— Отгатна, Нат — казах аз. — Когато се познавахме в моят свят, ти се занимаваше в музея, възстановяваше стари филмови ленти, но хобито ти бе пространствената телепортация. Ти умееше да изпращаш дървета и храсти в другите измерения. Но сега не съм сигурен, че и в тази вселена ти имаш същото увлечение. Но ти можеш да се опиташ.

— О, действително манипулирам времето и пространството — увери ме той. — Преди седмица в съседната вселена успешно се появи горила. Със самците на тези животни винаги си имам затруднения, но…

— С хора пробвал ли си?

— Още не — очите му блеснаха. — Ти ще бъдеш първия.

Отидохме в работния му кабинет, цял застлан с кинематографични експонати, които съставляваха музейната колекция. Секции полувъзстановени студийни декори се въргаляха навсякъде по пода. Гледаха ме десетки плакати с ликовете на знаменити кинозвезди. В ъгъла се намираше голям гумен камък, а до него се издигаше стръмен гумен склон. И двата предмета бяха изподраскани и шумящи.

— Отдавна прелиствам тези временни забавления — каза Нат, заобиколи кинотворческите съдини и ми показа пътя в лабораторията. — Най-забавно в цялата ти история, е че са те преместили — и се заля в смях. — Как само са се пошегували със стария беден Нат!

— Има едно нещо което ме тревожи — признах си аз, — това е, че Вселените могат да бъдат безброй и в тях Нат Оливър не винаги ще има хоби пространството и времето, а не че в тях аз ще си избера някоя друга професия освен частния детектив. Какво ще стане с мен ако попадна в една от тях?

— Действително би могло да се случи. Но най-близкия до нас космически поток е почти идентичен с нашия. Някаква разлика може да се появи, но основните условия са фиксирани. Щом и тук си работил срещу заплащане, тогава да предположим, че сме на главната линия, което прави твоето завръщане значително по-лесно.

Лабораторията на Оливър бе изпълнена докрай с различни тръби, цилиндри, затворени съдове, копчета и изобилна растителност: мънички дръвчета, храсти и разнообразни папрати. На един клон закачих сакото си.

— Ела тук, Сам — каза Оливър.

След тези думи, той махна саксията с петунията от високото с коническа форма вместилище и ме покани да вляза.

— Заеми мястото на петунията — инструктира ме той. — Бях решил нея да изпратя, а сега ти поемаш този път.

— Надявам се, че знаеш, какво трябва да правиш — казах аз. Това намерение изведнъж ми се стори рисковано и започнах да изпитвам все по малко доверие в разплутия дебелак. Ако той нещо обърка, аз мога да се окажа, където зарът се завърти. И може следващия Нат Оливър въобще нищо да не знае за някакви си там паралелни вселени.

— Не се бой — утеши ме Нат и започна да върти малки пробляскващи дискчета на страните на металическия конус. — Аз ще те върна в къщи и ти дори няма да мигнеш. — после ме погледна внимателно. — Когато се събуди в тази вселена, колко часа беше? Спомни си, това е много важно.

— Точно 08.00. Сверих със сенките на дърветата, те досега не са ме лъгали.

— Хм… а когато те нападнаха? Имам предвид в твоя свят?

— Сега ще пресметна. Напуснахме „Агню“ в 16.00 и взехме такси. Пристигнахме в Централния парк точно в 16.20.

— Великолепно — пробля дебелият приятел. — Ще те изпратя точно където трябва. Много по-лошо щеше да бъде, ако не знаеше времето.

— Слушай, как тези проклетници са успели да ме прехвърлят тук? Аз не видях в стаята никакви железни предмети, свързани със времето и различните измерения.

— Трябва да са имали някакъв портативен апарат, по-съвършен от моя. Това чудо, в което се намираш, само изглежда така зле, но работи, поне смятам, че наистина работи.

— Дявол да го вземе, аз също се надявам.

Оливър ме затегна с някакъв ремък към седалката вътре в корпуса и се погрижи да заема правилно космическо положение. После присъедини няколко металически смукала към шията ми и главата. Отдръпна се и загледа явно доволен от себе си.

— Когато пусна да работи този модулиращ активизатор, ти ще усетиш известна слабост и ще стане тъмно. Щом слабостта премине и се завинтиш в мрака, значи си излетял от тази вселена. Нали разбра?

— Да! Започвай. Аз искам да открия онова маце, което така добре ме подреди. И ако има време да спася доктора и неговата венерианка.

Нат завъртя разни копчета и засмука дебелият си розов език.

— Готов ли си?

— Разбира се!

Очите му блеснаха и брадичката затрепера.

— Желая ти късмет, Сам!

— Благодаря ти за помощта, Нат.

Слабостта се появи и сред оглушително жужене и блясък на искри се завинтих в мрака.

Събудих се там, където бях паднал, в Централния Южен Парк, в дома на Никол. Поне в това бях сигурен, че няма да ми се наложи да я търся дълго. Тя, напълно гола, лежеше до мен на пода и очите и широко разтворени напрегнато гледаха в тавана.

Тя бе твърда като истинала пуйка на празникът на Благодарността.