Уилям Нолън
Спейс — частният детектив (4)

IV

Черно — червено.

Черно — червено.

Синьо… премина в жълто-сиво. Ярка и режеща жълтевина. Замигах и сбръчках вежди. После вдигнах ръка да се закрия. Оказа се, че лежа на пода в апартамента на Никол точно в средата на ослепителен кръг слънчева светлина. Изправих се с пъшкане и погледнах навън през прозореца. Централния парк си играеше със сенките, което ми подсказа, че вече е порядъчно късно.

Бях изпуснал „Рейгън“. Телата на доктор Умани ще заминат сами за Марс и по пътя, без съмнение, ще бъдат… хм… повредени. Сочното маце с намигващи цицки ми изигра най-старият номер на света и аз като последен глупак се хванах на него.

Докопах калибъра си (38-и) и проверих дали е зареден. Дори не бяха го докосвали. Пъхнах пистолета в кобура и побързах да разкъсам опаковка главоизцелител, без която не минава нито един частен детектив. Погълнах съдържанието на две ампулки като грахчета. Пронизваща болка премина по кожата и костите, но постепенно изчезна заедно с тази в главата.

Пет секунди по-късно отново бях аз самият!

Набързо претърсих помещенията. Никол я нямаше и това никак не ме учуди. Не се надявах, че ще се разхожда наоколо и ще чака да прогледна.

Очевидно тя работеше за тайфата, която не искаше доктора да успее. Странния чудак скоро ще бъде мъртъв, защото ще се окаже без запасни тела за мозъчното превключване. А Исма сигурно също ще убият. Всичко отиде по дяволите и затова съм виновен само аз, поддадох се на примамката и тръгнах като вол в кланицата.

Обискът не даде нищо съществено. Никол не бе губила време — дрехите й бяха на мястото си. На куфара открих името Хармсуърт и нищо повече. Никакви снимки, никакви писма, лични или интимни, тази жена бе направо чистичка и след себе си не бе оставила нищо, което да подсказва за връзката и с някаква банда или организация.

Тръгнах си, но преди да изляза от сградата подробно разпитах управляващия, като се стараех да не изпусна и най-малкия шанс да узная втория адрес на миличкото ми гълъбче.

— Не — промърмори служащият, един унил човек с вдлъбнати жълтеникави бузи. — Страхувам се, че с нищо не мога да ти помогна, мис Хармсуърт не ни остави друг адрес. — после добави с усмивката на скелета. — Та тя живее тук цели двадесет години.

— Не е възможно — казах аз. — Тя е не по-стара от двадесет и пет. И ми каза, че е израснала в Париж.

Чиновничето се смути и размаха отпуснатата си ръка.

— Тук живее само една Хармсуърт, нарича се Емили и е на седемдесет и шест години. Последния си любовник загуби малко след като се пресели при нас. Върху него падна аеротакси. Печален нещастен случай. Ако желаете да оставите бележка на мис Емили, аз ще се погрижа да я получи. Сега тя се разхожда с кученцетата си. Много ги обича.

— Ти през целият ден ли беше тук? — заинтересувах се.

Отговори, че е бил дежурен.

— А не си ли видял да излиза една червенокоса девойка, една такава красива, може би не сама, а с някакъв мъж?

— Не, денят бе напълно спокоен. Излезе само мис Емили с кученцетата си. А сега бъди така добър…

— Имате ли черен изход?

— Естествено — отговори тази кльощава кокошка. — Но през деня е заключен.

— Може ли да го проверим?

— Елате — каза той.

Нещата изглежда и него объркаха. Как е могла тази девойка и възлюбения приятел да минат край това старо перде без да ги забележи? Очевидно те са използували жилището на Хармсуърт само да ме примамят, но откъде Никол е знаела комбинацията на дланта? И още, къде е била мис Емили, през времето, когато съм се въргалял на нейния под? Може би и тя участва в комбинацията? Но за последното се съмнявах. Фактите не го потвърждаваха.

* * *

Отидох до космопорта и проверих на линиите Марсорейс, дали не се е случило нещо с „Рейгън“ по пътя до Мехур сити. Подготвен бях да чуя, че се го взривили или нападнали пирати, но ми казаха нещо къде по интересно.

— Моля за извинение, сър, но такъв кораб няма по маршрута Земя — Марс. — съобщи служителят на гишето. — И освен това, досега не съм чувал за кораб с подобно име. Вчера само „Президент Уолъс“ е напуснал червената планета.

— Слушай бе, чучело такова — изкрясках от бяс. — Казвам се Самуел Спейс и имам билет до Мехур сити. Провери до кога му е срока?

Той студено ме изгледа и после се задълбочи в дълъг списък на пътници.

— Не виждам някой да е направил резервация за Марсолиниите на ВАШЕТО име, мистър Спейс.

Беше ми доста тежко и затова направо го предупредих.

— Не зная каква още глупост ще ми изръсиш, но аз ще я преглътна. Или ти не търсиш, както трябва, или данните ти са пълна дивотия. Аз сам поръчах билет за съпровождане на няколко замразени тела на борда на „Президент Рейгън“ за доктор Емануил Умани на Марс. — направих кратка пауза, през която си поех по-дълбоко въздух и оправих дишането си. — Не ми казвай, че нищо не си чувал за този кораб.

Дяволското перде като на забавена снимка повдигна вежди.

— Какво толкова пък, слушах за този доктор. Разбира се. За него пишат всички весници.

— Нищо не разбирам.

— Убит е преди два земни дни в Мехур сити. Той е ползвал чуждо тяло, но по анализите на мозъка са индетифицирали личността му. В престъплението са замесени трима лунни гангстери.

— Достатъчно — казах аз.

— Те са пречукали и усиновената дъщеря на доктора, мис Исма Умани, а също и един бизнесмен с когото те са били свързани.

— Можеш ли да си спомниш името му?

Той прехапа усни и се съсредоточи.

— Почакай малко, сега… — сети се той по едно време, — къде се запиля този весник? Аха, ето го — и ми подаде сгънатото парче хартия.

Прочетох съобщението и въздъхнах.

— О’кей, напиши ми билет за най-близкия рейс до Марс.

— Радвам се, сър, че се решихте.

Предстоеше ми посещение на едно погребение.

* * *

Застанах пред тялото в пласмасовия пакет и се вгледах: здраво момче бе този юнак, с неговите мускули, висок ръст, белег на дясната буза и плътно прилепени устни. Изглеждаше на не повече от тридесет години, косите му още бяха напълно черни, а веждите гъсти и сплетени. Това сурово лице бе видяло доста неща през краткия си живот, носът бе сплескан, а ушите порядъчно раздърпани.

— Лошо, Сам, лошо — казах аз. — Ти не беше лош човек.

Това, без никакво съмнение бях аз. Очите ми бяха затворени, но това бяха моите очи: тъмни, дълбоки и жестоки, както и устата. Познах дори евтиния си сив псевдокостюм. Бях го купил на Уран от количката на дребничък вехтошар — ястреб с шест ръце и нито една капчица съвест.

— Приятел ли бяхте с покойника? — попита ме разпоредителката с ласкав поглед, който се стараеше да изглежда достатъчно съчувствуващ.

— Заедно израстнахме в Старото Чикаго — казах аз. — Но ние отдавна не се бяхме виждали и аз едва днес прочетох за смъртта му. Реших да дойда и да окажа последна почит.

— Колко благородно от Ваша страна. Уверен съм, че мистър Спейс би одобрил такъв жест. Той харесва ли Ви?

— Ха?

— Имам предвид нашата работа. Лицето му е така спокойно и умиротворено. Когато ни го предадоха беше нещо ужасно.

— Изглежда като жив и напълно здрав.

Ласкавата дама кимна и продължи:

— Действително, оформянето и представянето на покойника е необикновено изкуство… Трябва да спомена, че в днешно време, това изкуство не се оценява както трябва.

— Напълно съм съгласен, госпожо — казах аз. — А успяха ли да хванат престъпниците, които така са го изстудили?

Тя поклати тъжно глава.

— Не, още са на свобода — въздъхна и почервеня. — Ние подготвихме мис Умани и баща й за показ. Не желаете ли да ги видите?

Тя се приближи до мен и очите и станаха влажни и любопитни.

— Как се казвате, сър?… За списъка на посетителите.

Носех фалшиви мустаци, а истинския ми нос ме засърбя. Не се стърпях и се почесах, без да скривам раздразнението си.

— Хамит — казах аз. — С едно „т“ накрая. Доста често го пишат неправилно.

— Разбира се — каза тя и внимателно записа фамилията. — Само едно „т“ на края. Къде ще се настаните, мистър Хамит? В Мехур сити ли?

— Защо не и там.

— Тогава службата в местната катедрала ще Ви хареса. Ние изпращаме покойниците с почит на високо ниво.

— Уверен съм в това — казах аз. — Но сега трябва да ви напусна. Нали знаете, какви са нашите объркани времена.

— Напълно съм съгласна, сър — тя кимна и изчезна зад завесата.

Xвърлих последен погледна бедния Сам.

— Млекопитаещо такова — казах му аз. — Трябвало е да държиш 38-и калибър между куфарите.

Очите му дори не трепнаха и продължи да изглежда умиротворен.