Уилям Нолън
Спейс — частният детектив (2)

II

От хола се донесе тропотът на бягащи мъжки крака. Пистолетът ми „Смит и Уесън 38“ се намираше в касата, където го бях захвърлил да почива сред папките с делата. Но Исма вече държеше на мушка вратата със своя калибър 25.

Пантите изкочиха от гнездата си с жален трясък и вътре нахлуха трима мускулести Луни и започнаха да стрелят по нас с усилени микролазери тип „Сийдли-Армстрънг 45“. Гмурнах се под масата и повлякох след себе си Исма, но с нищо не бях в състояние да помогна на доктора. Хлоп, хлоп, хлоп. Три лазерни куршума с мокър плясък попаднаха в гърдите му.

Докато въртях диска на касата и се опитвах да измъкна заредения си калибър 38, бедният Умани хъркаше на пода и постепенно преминаваше в другия свят.

— Свещеник — хленчеше старецът. — Извикайте свещеник. Дайте възможност на неопетнената ми душа да премине през бисерните врати, като се пречисти от греховете на плътта.

— Стига си блял като глупава овца! — избухна Исма и се наведе над него. — Прекрати да хленчиш и ме слушай внимателно. Следващият готов ли е?

Доктор Умани я погледна. Бузите му трепереха.

— Корабът… Втората каюта от края — на това място очите му се замъглиха.

— Отива си бързо — казах аз.

— Няма никакво значение — каза Исма. — Остани с него, докато се върна. Ако Луните се върнат, застреляй ги.

Преживял бях своята част от неприятностите на лунните главорези, така че нямаше да се огорча особено, ако трима от тях получат заслуженото си.

— Накъде се разбърза?

— Отивам на покрива, там е паркирал корабът ни и само след секунда съм отново тук.

Направи малка грешка в преценката, потрябваха и цели три минути преди да се върне, влачейки след себе си отпуснатото тяло на слаб чернокож човек. Постави го до баща си.

— Сега няма време за въпроси — тя разпусна косите на две от главите си. — Гледайте, дали не идват луните. Аз съм заета.

Тя извади светкавично медицинска чанта и я отвори. Не съм спец по хирургия, но познах сред инструментите мозъкореза. Тя го включи и акуратно изряза темето на доктора. После бръкна вътре и извади внимателно голям яйцеподобен цилиндър.

— Подръж го за малко — каза тя и ми го протегна.

— Какво е това?

— Татко — каза тя. — Разбира се, татко.

Вгледах се в този цилиндър, на пипане беше твърд, а иначе създаваше впечатление за нещо прозрачно с голяма дълбочина, в която сякаш пулсираха червеникави отблясъци.

През това време Исма бе разтворила главата на черния мъж, взе от мен цилиндъра и ловко го намърда в появилото се пространство. После с привично движение прилепи отрязаното теме и с помощта на бързошивателя кожата се превърна в едно къдраво цяло килимче.

— Видяхте ли? — каза тя и трите и уста дяволито се усмихнаха. — Всичко е готово.

Слабият черен мъж седна на пода и почеса черепа си. Той се захили право в очите ми и запя някаква песничка:

— В мината бедно момче

копае лунно въгленче.

Белият плаща изтъркан грош,

черният е разпран галош…

— Дявол да го вземе, какво става тук? — поисках да ми обяснят.

Тя намръщи повечето си вежди и тъжно въздъхна.

— Нима не Ви е ясно?

— Нищо не ми е ясно — казах и аз.

— Боже… Мозъка на татко го пресадих в тялото на този черен джазов певец — изписахме го направо от нашия филиал в Ню-Олд-Ню-Орлианс. Папа винаги е обичал този жанр музика.

— „Цял ден робувам, цял ден слугувам“ — пропя отново доктор Умани.

— Той знае ли, кой е? — поинтересувах се аз.

— Естествено — каза Исма. Тя пъхна бялата си ръчичка в разтворената черна лапа. — Татенце, ти по-добре разкажи на мистър Спейс, защо решихме да го наемем.

— Кой възразява? — каза доктора и диалекта му заприлича на един ранен и южен от западното крайбрежие, но и той не можеше по колорит да се сравнява с ирландския акцент. — Какво ние правим, сменяй последно тяло. — той се блъсна с юмрук в гърдите. — Аз вътре. Резерва на Марс повече няма. Лоши хора пращат Луни стреля беден черен човек и ако не наема бял човек детектив, то лоши хора мен стреля — той впери в мен жълтъците си. — Ти захващаш ли?

— Не съвсем.

— Баща ми изпълнява на Марс жизнено важна работа и затова трябва да остане жив. Враговете му искат да го убият, защото тази работа представлява опасност за тях.

— Какво представлява тя?

— По-добре да не задълбаваме — каза тя сухо. — Работата която Ви предлагаме е елементарна: искаме да наемем телохранители. Вие трябва да съпровождате пратка замразени тела от Олд-Ню-Йорк до пристигането им тук на Марс в Мехур сити. Животът на татко зависи от броя на запасните части, иначе казано тези тела.

— О, йеас! О, йеас, йеас, йеас, йо, йей, така е — потвърди черният доктор.

Зачуках с пръсти по масата. Логиката в тази работа изчезна някъде, но къде, така и не разбрах. Аз обичам всичко да е ясно, разбрано и подредено.

— Слушайте — казах аз. — А не е ли по-добре, ако ме наемете като лична охрана на баща Ви?

— Това пък, защо?

— Да не го застрелят случайно.

— Сигурно ще го застрелят — увери ме прелестната дъщеричка. — Враговете на папа са много упорити. Те непременно ще му видят по някакъв начин сметката, но аз ще бъда до него и ще се погрижа мозъка му веднага да бъде трансплантиран в ново тяло.

— Но те ще се опитат и теб да премахнат.

— Вече се опитаха и то няколко пъти, но моята необикновено дебела, яка и поглъщаща всичко венерианска кожа не се поддава на оръжията им. Поне засега. Разбира се, съществуват най-различни начини да ме убият и те скоро сигурно ще опитат някой от тях, но аз не се боя. Искам само едно — да преживея още малко и да видя, как ще се осъществи татковия експеримент.

— Звучи доста необикновено — замърморих аз. — Не може ли някой друг да охранява телата на баща ти?

— Съвсем неу, съвсем неу, съер! — възкликна доктора, заизвива тяло, затанцува около мен, като тресеше глава и гръмко се смееше. — Ти един, изпълниш тази наем-заем работа. Никой, ама никой не може помогне стар негър! Само ти!

— Татко има предвид вашата анкета, мистър Спейс. Вие сте смел човек, енергичен и целеустремен. — шестте зелени очи сияеха меко. — Ние двамата почувствувахме веднага, че само Вие сте в състояние да докарате новите тела на татко без да ги заплашва нещо. Съгласен ли сте?

Направо бях поразен от трепета, който прозвуча в гласа й.

— Добре, сестричке. — казах аз. — Кога трябва да започна?

— Татко е наредил вече, до половин час, да ви качат на един кораб и с него да отлетите за Земдрум. Там се качвате на Рейс 12–05 в 08.00 от Мехур сити за Олд-Ню-Йорк, така че имате достатъчно време да опаковате 38-и калибър и бутилката скоч уиски.

— Откъде сте били толкова сигурни, че ще се съглася?

Погледът й отново се смегчи.

— Аз бях напълно сигурна, че ще се съгласите, мистър Спейс. Ако добре си спомняте, какво разказахте за себе си, то Вие имате склонност към трогателните истории — отчетох този факт и…

— Казаното не можеш си върна, но как стои въпроса с парите, не работя на честна дума, предпочитам в брой, да видя цвета на соларкредитките ви.

Тя измъкна цяла пачка от чантата си и ми я подаде.

Повдигнах горната усна и свирнах през отсъстващия зъб, после преброих парите.

— Прекрасно!

— Приятно пътешествие, мистър Спейс — каза доктора, забелязах, че негърският диалект изчезна и сега гласът му бе отново културен и професионален. — Бъдете сигурен, дъщеря ми не преувеличаваше, когато Ви разказа за неприятностите ни. Тези тела трябва да пристигнат изправни, иначе няма как да продължа работата си. — Той вежливо се усмихна. Черните му очи заблестяха. — Мога да кажа — дори успешното съществуване на човечеството.

Нищо не отговорих.

Работата си е работа и се радвах, че имам с какво да се занимавам.