Уилям Нолън
Спейс — частният детектив (15)

XV

Бягаш ли — чакай да падне тъмнината, но в нашият случай това бе глупаво и безполезно. Меркурианският ден, както впрочем и нощта, продължава осемдесет и осем земни дни. Трябваше да поемем риска на бягстото под ярките слънчеви лъчи.

Още не беше се раздал сигнал за тревога или тропот на стражите, затова имахме възможност да изоставим замъка преди да са открили трите мъртви синтета.

Излязохме навън и аз веднага се възползувах от тежката връзка с ключове на синтетата. Заключих вратата. Така можех да спечеля още време. Исма трепереше и се притискаше до стената. Да я облека бях използувал копринената мантия на един от пазачите и тя сега се бе изхитрила да изглежда нормално. Тя бе прекрасен образец на венерианска жественост, но да се възползувам от нея нямах нито време нито място. Припомних си един доста срамен виц, който завършваше по следния начин: „… и ето защо една глава е добре, а три — прекрасно…“ Тогава бях на девет години и малко нещо разбрах. Сега се изхилих, като си го спомних.

— Нещо смешно ли има?

— Нищо.

Тръгнахме по стъпалата надолу, скоро те останаха зад нас и разбрах, че сме се заблудили.

— Как ще намерим обратния път към изхода на замъка?

— Нима не си влязъл от там — удиви се Исма.

— Разбира се, че от там. Но до килията ти ме съпроводи парче желязо и аз го освободих, когато стигнахме целта.

— Да помолим за помощ някой друг войник. Те нищо не подозират.

— Не бива — отговорих аз. — С този разбит нос не трябва да ме виждат. Ще започнат да задават въпроси, на които не ще мога да отговоря. Сам ще се опитам да намеря обратния път.

— Вие мислите, че ще успеете?

— Трябва да пробвам, да вървим!

И продължихме нататък през безчислените сводести галерии на замъка. Струваше ми се, че те са подобни на тези през които пристигнах, но не бях сигурен, защото на това място един камък не се отличаваше от друг.

— Мисля, че вървим правилно — каза Исма. — Аз помня, как ме водиха през тези места. Ние се приближаваме към вратата.

Тя бе успяла да се успокои, да възвърне предишните си сили и духовна твърдост. Триглавите произхождат от як корен.

Най-после засякох пред нас двора на замъка.

— Съдбата е още с нас — казах аз. — Зная, как от двора се стига до вратата.

Бързо пресякохме двора. Стражите продължаваха упражненията си, но бяха останали по-малко от преди, налагаха се с бойните секири, при което се разнасяше звън сякаш от камбана.

— Те са прекалено заети, да ни обърнат внимание — прошепна Исма и беше напълно права, преминахме без произшествия. — Аз мисля — въздъхна тя, когато се приближихме до огромната столова на замъка, — че няма да е лошо, да хапнем нещо. Какво ще кажеш, ако си починем малко?

— И аз бих желал нещичко да хапна — съгласих се с нея.

Столовата беше празна. Дългата маса бе заредена с кошници пълни с разнообразни плодове. Докато Исма лапаше ябълки и круши и пълнеше с тях джобовете си, аз напълних две тумбести шишета с вино от бъчвата на края на масата.

— Пий до дъно! — ухилих се аз.

Ядохме колкото се може по-бързо и не откъсвахме поглед от входа. Виното бе ободряващо, а плодовете — възхитителни. Кейн се обслужваше с роботоградинари и псевдовинари, тъй че — да живее Кейн, който обича да се радва на такива неща в живота.

Продължихме. Отново галерия. Коридори. Стаи със сиви мебели. Портрети на херцози и крале. Италиансти квазимраморни подове. Каменна камина и над нея глави на глигани.

— Сам, успяхме — възкликна Исма, когато вдигащият се мост се спусна и ние преминахме по него над рова с разтопената лава.

— Не съвсем — отбелязах сухо, — очакват ни.

Огнедишащият дракон на Кейн шумно спеше на пътя. Огромната му глава заприщяше пътя по цялата му шир, а от двете страни се спускаха стръмни склонове и да се заобиколи звяра беше невъзможно.

Ние бяхме блокирани.

— Избрал си е дяволски неподходящо място да подремне — направих остроумна забележка.

— Едва ли ще му хареса, ако го разтревожим — каза Исма. — Какво ще правим сега?

Опитах се да отговоря на въпроса, но през това време в замъка се вдигна тревога.

— Тишината свърши — забелязах аз. — Изглежда са открили онези лапнимухльовци. — Извадих 38-и калибър и го подадох на момичето. — Вземи, може да ти потрябва.

Вдигащият се мост започна да се спуска. Това означаваше само едно, стражата ще мине по него и ще ни притисне към любимеца на Кейн. Помислих си, че той сигурно е имал тежка нощ, щом спи без да обръща внимание на сигналите.

— Следи дракона — заръчах на Исма. — Викай, ако се разбуди.

Оставих я на място и затичах по пътя, като измъкнах лазеромета с гъвкавото дуло 60–70 и хвърлих поглед на моста. Натиснах спусъка и яркия лъч се заби в него като в полуразтопено пакетче масло. За две секунди го прерязах на две и една голяма част падна в лавата. Това спря стражата на замъка. Засега те нямаше начин да се доберат до нас.

Трябваше да се безпокоя за огнедишащия дракон и войниците в селото. Даже и да преминем по някакъв начин край чудовището, ние…

— Сам, помощ — завика Исма, — той се пробужда! Побързай!

Така и направих, но докато се добера до момичето, огромното тяло на плочестото животно се изправи на крака и се заоглежда като обезумяло. Изглежда не обичаше сирени и падащи предмети, при това съпроводени от присъствието на частно ченге, което се мотаеше пред свещения му поглед. Големите очи, като телескопи, с червен отблясък в зениците, завиха към нас, а дългата заострена опашка заудря сърдито земята.

— Дръпни се назад — предупредих Исма. — Той се кани да…

Накани се — огромната уста се раззина като дяволска пещ и от нея изригна дълъг език жълто бял пламък, облиза пътя пред нас и камъните почерняха.

— Изглежда, още не се е събудил напълно — предположих аз. — Лошо се прицели и не му достигнаха цели три фута.

— О, Сам, той ще ни изпепели!

— Не, няма да му се удаде — казах аз. С лазера в ръка се чувствах силен. Щом мога да разрязвам мостове, то един дракон ли ще ме спре? Прицелих се в главата на буци и натиснах спусъка. Нищо! Опитах отново. Същото нищо! Оръжието отказа, точно когато най-много се нуждаех от него.

Захвърлих проклетата пушка и извадих Уикърс 20–40 на Хилещото се бебче — играчка в сравниние с лазера, но друго под ръка нямах. Преди да успея да натисна спусъка, нов дълъг пламък излетя от драконовата уста и аз се принудих да отскоча назад. Левият ми крак се закачи за нещо и се подхлъзнах. Паднах и пистолета излетя от ръката ми. Подскочи на пътя и падна в пропастта.

Разгневеният дракон се извиси над мен дълъг като ракета, целият на зелени и кафяви плочки с пъпчива кожа и огромни чудовищни очи с пурпурен отенък. Из ноздрите, широки като пещера, изтичаше гъст дим. Очакваше ме беда. След секунда ще се превърна в готово ястие — дори пиян дракон едва ли ще пропусне за трети път такава цел.

— Сам, аз съм тук — завика Исма. Тя бе отстъпила до края на пътя и следеше схватката. Сега тичаше към мен и размахваше 38-и.

— Хвърли ми го — направо изпищях.

Триглавата го метна, аз ловко го хванах и веднага го насочих към приятеля на люспи. Стотна част от секундата измина преди да успея да се прицеля. Ако първият път не успея втори няма да има. Почти бях сигурен в това.

Стрелях в очите му. Двата изстрела бяха разделени във времето само колкото да преместя мушката от едното място на другото. И двете се пръснаха. Сега имах преимущество. Стрелях докато изпразних пълнителя. Чудовището се разтресе. Раздвоеният език се замята като извиваща се змия. Краката смазваха на прах попадналите под тях камъни. От носа излизаше гъст дим.

— Браво, Сам — възторжено викаше Исма и ми помагаше да се изправя. Левият глезен ме болеше така силно, че ходенето бе като убийствено наказание.

До и над мен се гърчеше тялото на великана. Тресеше се и бясно удряше с опашка. Ние се проснахме на земята, когато тя просвистя над главите ни.

— Назад — предупредих я аз. — Той иска да се поразходи.

Като падаща планина зелено кафявият дракон рухна на пътя и започна да изпуска пара, като съскаше и свиреше. Опашката за последен път удари и замря. Ние плахо се приближихме. Около грамадната купчина месо се разтичаше черна локва.

— Кръв — въздъхна Исма и закри една от устите си с длан.

— Не — наложи се да обяснявам, — това е масло.

— Ти искаш да кажеш, че драконът е…

— Робот, скъпа, робот! И би ли могло да бъде иначе? Любимецът на Кейн — дракон-робот. Счупих коляновия му вал.

— Колко е изумително — възкликна Исма. — Какво прелестно създание…

— Наричат Кейн кралят на роботите и това не е шега — казах аз. — Той знае, как да сглоби тези колелца и лостчета. Сигурен съм, че сам е проектирал този звяр.

Исма закри с длани очите си.

— Колелца… каза тя. — …виждам разни лостчета, и тръбички, и проводници…

— Всичко това е за огъня и пламъците — казах аз.

— Не мога да забравя, колко страшен изглеждаше жив.

— Но в замяна на това ти сега изглеждаш по-добре. А сега пристига приятна компания. — дръпнах венерианката зад челюстта на дракона.

Приближаваше се тълпа синтета, които изглеждаха зли като истински мегери.

— Можеш ли да ги спреш — запита Исма.

Въздъхнах тъжно.

— Навяхнат ми е глезена. Пистолета на Бебчето отлетя. Моят калибър 38-и е празен. Неприятно ми е да ти кажа, сестричке, но единственото, което може да ни спаси, е истинско чудо.