Уилям Нолън
Спейс — частният детектив (14)

XIV

Меркурий е нещо великолепно. Трите хиляди мили диаметър са нищо в сравнение с Юпитер, но адската температура на повърхността е предизвикана от близкото Слънце. Ако не сте под някой купол ще се изпържите като сурово яйце. През 2020 година системата на охлаждане на Роки-сити се развали и десет хиляди достопочтени граждани се превърнаха на печено без грах. След този малък инцидент започнаха да крият селищата с тежка промишленост под земята, но пострадалият град е още на повърхността. Но сега мрачно го наричат Роки-печеното прасе.

Официалното му име е Куб-Кейн. Кралят на роботите го купи, префасонира обществените сгради и си построи там собствена крепост, като допълни охраната с дракон. Честно казано тази гадина ме тревожеше — не се надявах, че ще избягна сблъскването с нея.

Глупаво постъпих на Луната. Трябваше да измъкна от Хилещото се бебче повече информация за Кейн, преди да го преселвам в по-добрия свят. Сега нямах никакъв шанс да узная плана на крепостта. Единствения начин да се добера до Исма бе да опитам голям и нагъл блъф. За гласът си подбрах ниските тонове съпроводени с леко хриптене и ако говоря това което подбрах и не забравям за необходимостта непрекъснато да съм мрачен, то непременно ще попадна вътре.

Въоръжих се до зъби. Под якето напъхах пистолета на Бебчето заедно с любимия ми 38-и калибър, а лазерният Лоудър-Лоузен ТХ с възвратна камера 60–20 висеше на шията ми, Като еластичния му наддулен кобур бе закачен за пояса ми откъм гърба. Този топ, почти истинска гаубица можеше да спре и отхвърли назад бягащ в галоп ганимедски зверогущер, а тези животинки не са от най-леките и слабите на белия свят.

В тръбопровода, водещ към Куб-Кейн, затегнах ципа на костюма за високо налягане и тръгнах към прохода. Черното яке на гърдите и гърба имаше кръг с емблемата КК. Но кръста ми висеше обичайното за подобни случаи оръжие.

Пазачът ме видя и се хвана за оръжието си.

— Кой си ти и какво търсиш тук?

— Работя за шефа ти — произнесох с хриптящ глас, — провери със скенера и ще видиш, че всичко е на ред.

Черньото насочи в лицето ми коническата портокамера. Идентификационния лъч ме обходи и се появи съобщение след малко време за размисъл на опознавателната система: „Личността е позната. Хилещото се Бебе. Пусни го!“

Така новото ми лице премина първата си проверка. За добро или лошо, но с неговата помощ се озовах вътре в кралството на Кейн. Неговият замък-крепост се забелязваше отдалеч — издаваше се от купчината мехури, като огромен юмрук, насочен в небето. Видях го и се удивих на средствата, които бе хвърлил в този строеж. Той бе създал дори изкуствена планина и тя служеше за основа на замъка, който приличаше на древните средновековни замъци на Земята, което впрочем не ме удиви чак толкова много. Широк ров, изпълнен с кипяща лава, обкръжаваше градежът и дълъг виещ се път се издигаше към масивния вдигащ се мост.

Следващият проблем, който трябваше да разреша, бе как се свали този вдигащ се мост, защото още не се бях научил да плавам добре в течаща лава.

Селото под замъка ба препълнено с еднакви по вид синтета, които проявяваха завидна деятелност в някакъв общ поток. Напрегнах се и зачаках да ми викнат, но те направо ме игнорираха. Минах през вратата-скенер без произшествия и това означаваше, че присъствието ми тук се предполагаше. Следователно, докато не забият тревога, никой от войниците не ще се обърне с някакъв въпрос към мен.

Побързах да премина покрай колибите-мехури колкото се може по-внимателно. Пътят нагоре бе лек и покрит с паваж, който свършваше точно до рова. Право пред и под мен кипеше и бълбукаше лава.

Застанах на едно място и с хилещия си вид зачаках да спуснат моста. В центъра му се отвори някаква дупка и металически глас ме предупреди с поредното питане.

— Кажи причината за идването.

— Работя за Кейн — отговорих аз. — Имам отношение към затворничката от Южната кула.

— Твоето име?

— Хилещото се бебче.

— Името на затворничката?

— Исма Умани.

Вратата в скалата се затвори и аз останах да чакам като зопочнах обилно да се потя.

Преди да потегля за Меркурий, направих внимателна проверка и се убедих, че Кейн не е в крепостта. Той бе на посещение в една от фермите си на Венера, където проверяваше лукоотглеждането с помощта на робосила. Освен това аз официално осъществявах надзора над Исма. Бях фалшифицирал подписа на Кейн върху една магнитна карта. Аз съм добър спец по работа с подобни неща, което не ми пречи на бизнеса.

Напълно в стила на средновековен замък затракаха вериги, мостът заскърца и започна да се спуска. Накрая се трясна в платното на пътя. Приближих се до него и започнах да излъчвам мрачно раздразнение. Две синтета на Кейн ме чакаха с готово за стрелба оръжие.

— Пълномощията ви — поиска един от тях.

Подадох фалшивата магнитна карта.

— Имам заповед да прехвърля затворничката на Деймос — изхриптях аз.

— Защо не са ни предупредили? — очичкити на синтетчето бълваха подозрителност.

— Решено бе в последните минути. Затова Кейн ми даде този карта. Нали я видяхте? — изкривих устните си така, сякаш Бебчето бе пожелало да се захили наистина. — Неприятности ли търсите? Мога да се погрижа за това?

Това го потресе, върна ми магнитната карта и махна с ръка — влизай. Постовете бяха преминати. Влязох вътре в една зала.

Тя бе самото съвършенство до последната подробност. Навсякъде виждах бронзови гръцки и римски статуи, величествени гоблени, фрески по стените, древна мозайка… изглежда щастието е било щедро към Кейн, защото всички предмети с вида си настояваха за уникалността си и автентичността си.

Но как да стигна Южната Кула?

Ето къде би ми свършила работа информацията от Хилещото се бебче, ако не бях толкова припрян. Човек цял живот се учи и аз бях получил поредния урок.

Нищо друго не ми оставаше, освен да се обърна към безстрастния страж. Средновековните доспехи се допълваха от двурък меч. Почуках с пръсти по забралото. То се вдигна.

— Тук съм по работа — проявих напълно нахалството си — трябва ми придружител до Южната Кула. Отведи ме там!

Колко просто се оказа. Бронираният страж тежко замарширува по коридора без да възрази нито дума. Колкото по-далече отивам, толкова по-добре вървят нещата. Моят безумен план може и да успее… По дяволите огнедишащия дракон!

Минахме през безкрайни каменни коридори, под високи и извити сводове, по калдаръмени дворове, в които стражите на Кейн се упражняваха в бой с мечове и копия, и изкачихме хиляди стъпала. Когато се добрахме до окованата в желязо порта в Южната кула дишах тежко, а мускулите на краката ми просто дрънчаха от умора. Синтето бе тих и спокоен, сякаш въобще не носеше тези тежки доспехи.

— Пристигнахме — оповести той. — Искате ли да ви почакам?

— Не, връщай се на поста си!

Забралото на шлема се тракна и той заблъска с железата си спиралите на каменните стъпала.

Изчаках да се отдалечи и опитах да отворя вратата. Тя не помръдна. Ударих с юмрук по дървото. Почаках. Отново ударих. Дали Исма е жива?

Неясни звуци ми подсказаха, че вътре има някой. Завъртя се ключ и нещо тежко изтрака. Вратата се открехна и през тясната цепка черен синтетичен здравеняк ме изгледа.

— Трябва да преместя затворничката — направо му заявих аз.

— Пълномощията ти?

— Директива на Ронфостър Кейн.

Подадох му магнитната карта. Той закачи оръжието си на шията провери картата и ми позволи да вляза вътре. Лъхна ме миризма на пот и слама. Единствен источник на светлина бяха мъждеещи свещи. Венерианката бе прикована за каменната стена, права, напълно гола, с разтворени ръце и крака. Трите й шии бяха захванати с широки пръстени, от които излизаха вериги и отиваха в халки на стената. Очите и бяха затворени. С нея се бяха отнасяли грубо и тялото и бе покрито с белези и мръсотия.

— Отвържете я — заповядах аз.

В килията имаше още две синтета. Те стояха безмълвни. Стражът до вратата премигваше и се опитваше нещо да измисли. Онези двамата се заеха да свалят веригите.

— Вие сте един от трите Луни, които я доведоха тук — студено ме осведоми пазачът. — Помня лицето ви.

— Така е.

— Казаха ни, че Кейн желае тя да е окована в Кулата. Какво го е накарало да промени решението си?

— Това не е твоя работа — срязах го аз с хриптящия си глас. — Изпълнявай си задълженията и си дръж езика зад зъбите.

Изглежда това не му хареса. Челюстта му се напрегна и през синтетичните очи започна да се излъчва черна ненавист. Но прибра езика си зад зъбите и ги захлопна здравата. След продължителни усилия и доста чукане двете други синтета освободиха Исма от веригите. Тя се отпусна върху техните ръце и те просто я захвърлиха на пода.

Приближих се до нея и няколко пъти я ущипах. Тя не помръдна. Тогава я заплесках през лицата силно и без да се шегувам. Тя трябваше бързо да се събуди и още по-бързо да се раздвижи. В известна степен успях. Момичето се размърда и замига с шестте си очи.

— Хайде, сестричке — избърборих, — събуждай се. Ние с теб трябва да се поразходим до едно весело място.

— Къде смятате да отидете? — поинтересува се момъкът до вратата.

— На Калисто — изтърсих без много да мисля.

Настъпи зловещо мълчание.

— Отговорът е неправилен! — извряка синтето.

Обърнах се към него.

— И защо, дявол да те вземе?

— На вратата казахте, че ще я отведете на Деймос. Знам това, защото тази информация ни предадоха по видеотелефона.

— Сега ще ти обесня всичко — изрекох и се приближих до него. Десният ми прав се стрелна в корема му. Това се оказа грешка. Синтетата нямат кореми. Вместо да се прегъне на две и да заближе пода, той ми тресна един по лицето. Аз полетях назад, а момъка се протегна за оръжието си. Останалите също зашариха с ръце по поясите си.

Оказах се по-бърз от тях. Калибърът ми изграка и събори двойката пред мен, третият пропуснах и той отскочи встрани, гмурна се под масата и от там изстреля един заряд. Над главата ми избухна кратка светкавица и полетяха камъчета.

Той не получи втори шанс да ме убие. Следващият ми изстрел го прониза в гърдите и тялото му се отпусна безпомощно.

Прибрах 38-и в кобура и се заех с Исма. Тя се бе съвзела напълно и беше направо изплашена.

— Ще ме убиеш ли? Кейн ли те изпрати?

Застанах пред нея на колене и заговорих с нормален глас.

— Слушай внимателно, мис Умани. Аз съм Спейс, частния детектив, който наехте на Марс. Направих си пласто и с това лице се промъкнах тук. Искам веднага да тръгваме. В състояние ли сте, да вървите?

— Да, мисля, че да — тя ми подари усмивка от средната си глава. — Носът ви е счупен.

Усещах това. Юмрукът на вратопазачът ме улучи точно на място. Добре ме предупреждаваше Заадер — не биваше да позволявам, да ме удрят по мутрата. Проклет шанс! Могат да последват големи неприятности.

— Забрави носа ми — казах аз. — Вдигай се!

— Май ще успея.

— Прекрасно. Да поемаме. Намираме се в устата на лъва и трябва да излезем преди зъбите да щракнат.