Уилям Нолън
Спейс — частният детектив (9)

IX

Тръгнах към Мраморната сланина, както наричам Юпитер и наистина планетата ми прилича на гигантско парче отрязана с остър нож сланина — просто като ахат на черен фон. Имах не малко причини, да не обичам да се появявам на това място. И една от тях бе, защото смятах, че на никого не са нужни тези 25 билиона квадратни мили. Проклено кълбо — прекалено е голямо, та да бъде удобно.

Другата причина — силата на тежестта, гравипоясът не ме красеше, нито ми помагаше, а опитайте се с 190 земни фунта, които тук на повърхността се превръщат на 450 килограма да направите поне една елегантна крачка. Сигурен съм, че няма да ви е леко.

Приближавахме повърхността, затова намъкнах пояса и го стегнах. Най-обидно беше, че в него приличам на плетена кошница за хляб. Трябваха ми повече практически упражнения и щом се справя с Ф. веднага ще ги започна.

На картичката на Никол имаше следния адрес — 129,I/4.I/4.I/2-а секция на Мустак сити. Слязох и веднага поех натам. Оказа се, че 2-рата секция бяха строили с подтекст към бъдеща експанзия — второсортен набор паякообразни и масивни блокове, закрепени като виещи се растения към централен Куполограф. Кухите опорни въжета служеха и за тръбопроводи — вмъкнах се в №6 и бавно се задвижих към 129.

Стигнах I/4.I/4.I/2 заедно със стотици други пасажери, сред които множество разсеяни марсианци и разни другари-приятели от Земята. Но най-много тук имаше местни въшки и амбициозни хора-мишки, които съставяха скелета на местното население на планетата.

— Турист ли сте? — запита ме една мишка. На главата си носеше широкопола шапка, костюмът й беше изряден, а в ръцете си държеше дипломатическо куфарче от най-висока проба — изобщо почтен член на деловите среди.

— Не-е — процедих през зъби, без да изглежда неучтиво, — тук съм по други причини.

— Както предполагам — продължи мишлето да писка, — не по вашо желание. А защо носите оръжие? — и понеже беше малко то, изглежда, бе погледнало отдоло право нагоре и бе видяло 38-ия в кобура под мишницата ми.

— Детектив съм и имам позволение. Разследвам един случай.

— О, колко е Миково!

Казано на Юп-езика това означаваше „забележително“. Това бе свързано с религията им — боготворяха Големия Мики, който се бе появил на земния екран през двадесетте години и бе подготвил пътя за всеобщо и вселенско щастие. Смяташе се, че Маус е сътворил благото земно същество Уолт Дисни, на което е внушил да стане пророк от негово име. Малко преди Великото тръскане, което разцепи Старото Западно Крайбрежие през 1998-ма година, той построил, ако се вярва на легендата, гигантска гробница в чест на Маус, в място наречено Аймънхейм. Така твърдят свещените Маускниги. Но аз нямам време за разказвам повече за тази религия. Боготворенето на древното мишле за мен е поредната изява на диващина.

— Мислете, както желаете — казах аз, — щом смятате, че е Миково, значи така е. Доколкото съм чувал, вашият мишнарод не одобрява убийствата?

— О, така е! — изписука мишлето, при което козината му зашава на вълни. — Големият Маус ще ни накаже за убийство. Гневът му е справидлив и бърз. Но той никога не губи самообладание и едва ли ще обърне внимание на някакъв си там изпаднал земен частен детектив. Вие ще убиете ли някого тук?

— Както се случи — казах доста неопределено.

— А може ли да погледам? — попита мишлето.

— А, не, дявол го взел — изръмжах и го запробивах с очи.

— Само попитах — и мишлето засука мустачки сякаш искаше да се извини. — Нямам намерение да се намесвам.

На това място разговорът се прекъсна — слязох от тръбата, като предоставих на мишлето добрата възможност да продължи нагоре. Радвах се, че изчезна. Малкото дяволче задаваше прекалено много въпроси. Но да си кажа правото — харесваше ми нахалството му. Юпи са дребни, но любопитството им стига и за слон.

Според указателя офисът на Ф. се намираше право пред мен, нужно ми бе да извървя по край още две табелки. Планът ми бе прост и груб — нахълтвам вътре с 38-и в ръка и се срещам с Ф. лице в лице. Ако него го няма там, ще заставя някой от подчинените му, да ми каже къде е.

Но планът си бе план, а стана нещо съвсем друго. Вече държах пистолета в ръка с излъчвателя насочен към вратата на офиса и се канех да я избия с мощен ритник, когато поток от стотици мишлета-полицай се изсипа отгоре ми. Писъците им бяха направо пронизителни и бесни, удряха ме с псевдодървените си палки по дланите и се катереха по тялото ми.

Болка избухна в ръцете ми, издържах и запазих ясно съзнание, но калибърът ми се изтърколи на под. Всеки в Системата ще каже, че удар с палка по кокалчетата е дяволски ефективен, а стотиците полицайчета, не е важна големината им, нито тяхната, нито на прилаганото средство, и най-опитния пространственик ще изкарат от строя за броени секунди.

— Вие сте арестуван — съобщи официално едно мишле-полицай. Това бе командирът на подразделението и рангът му личеше от боядисаната козина. Докато го казваше няколко юначаги ме държаха под прицела на парализаторите си. — Ще се съпротивлявате ли?

Не им доставих това удоволствие, разтрих онемелите китки и казах, че не желая, дявол ги взел. Изглежда това огорчи шефа им, струва ми се, че той с радост би ме приспал. По нещо ми напомняше сержант О’Майли, но показан в миниатюрен вид.

Те ме натикаха светкавично обратно в тръбопровода и тръгнахме към първия етаж. Две дузини остроноси мишлета не свеждаха от мен прицелите на парализаторите си.

Вън от зданието ни очакваше полицейски фургон, покрит, достатъчно голям и здрав да превозва хора от Земята.

— Влизай! — заповяда командирът и размаха оръжието си.

Вмъкнах се вътре и усетих известно чувство на нелепост. Мишлетата ме съпровождаха по пътя Щ-К. До мен седеше командирът и държеше в тумбеста чанта моя добър 38-и на колената си. Пистолетът бе по-голям от него и това определено спъваше движенията му.

Щаб-квартирата представляваше живописно струпване на плоски бели кубчето без прозорци и поразително разнообразни по размери. Ако си плоскорог от Оберон, ще те пъхнат в много висок куб, ако си закръглен и прилепен към земята, като слузокореместите от Калисто клетката е широка, за земните размери — съответно пространство.

О, как само ми подействува!

Оказах се в клетката и веднага ми свалиха гравипояса. Станах обемист и с тежест на мястото си. Бремето на гравитацията изискваше доста усилия да повдигна ръката си.

Мишлето, което щеше да води разпита ми, седна на столче срещу лицето ми — столчето се намираше на едно платформа издигната до нивото на устата ми.

— Аз съм инспектор Мън Фармъш — каза мишката. Тя изглеждаше тържествена и сива, а козината и бе оцветена в множество най-разнообразни краски. Над стърчащите мустачки пробляскваха дебели очила без рамки. — Вие сте обвинени в много тежко престъпление, мистър Спейс.

Той проби удостоверението ми с големи щипци.

— Как мога да бъда обвинен в нещо, щом не е минало предварителното следствие.

— Няма никаква необходимост от него — изписка мишката. — Има ли свидетели, няма нужда от следствие. Очевидците дават показания, че сте извършили опит за нападение със смъртоносно оръжие, в съчетание с потенциално насилствено проникване в чуждо жилище — той свали очилата си и обърна към мен сивите си зеници. — Защо вие хората от Земята сте толкова буйни?

Той не очакваше отговор, а и аз не можех да го дам. Вместо това изтърсих един въпрос, който ме мъчеше.

— Как разбрахте, че ще бъда там? Сигурно онази бъбрива мишка, с която разговарях в тръбопровода, е алармирала полицията по телефона?

— Не, не е тя — каза Мън Фармъш. — Не строй и измъчвай мозъка си със съмнения и догадки. Достатъчно е да ви кажа, че получихме предупреждение, че идвате насам. Разбира се ние не предприехме нищо, докато не извадихте пистолета си. Това ни даде правото да ви арестуваме.

Имаше за какво да се замисля. Дали отново Никол не беше се намесила? Изглежда така е, само тя знаеше адреса който смятах да посетя. Тя ли постави този нов капан? Не бях уверен, но ще го науча.

— Какво бъбрите по отношение на оръжието? — казах аз. — Имам разрешително да го нося. Според мен, в тази кантора се намираше опасен престъпник, убиец и аз действах в рамките на пълномощията ми, като се опитвах да го обезвредя чрез сила.

— Вие сте неправилно информиран, достатъчно глупав, импулсивен и разрушителен — студено произнесе мишката. — Действията ви са надхвърлили рамките на лицензионните пълномощия. — Тя постави пред себе си лапичките и се опита да ме хипнотизира. — И кой е този опасен престъпник?

— Мисля, че мога да ви кажа, името му почва с Ф.

Отговори ми нежно хилене.

— И това е всичко което знаете?

— Той е безмилостен. Нае три Луни, професионалисти, които да убият доктор Умани на Марс. Иска да ме премахне, защото стоя на пътя му.

— Но вие дори не знаете пълното му име? — гласът на мишката бе доста саркастичен.

— Щях да го узная, ако не бяха ме нападнали вашите мишки полицаи — заръмжах аз. — Бях се приготвил да проникна в бърлогата му.

— Тази бърлога, както успяхте да се изразите с грубия си език, е кантората на един от най-почтените граждани в системата.

— И кой е той?

— Ронфостър Кейн Меркуриански.

— Кралят на роботите?

— Същият — потвърди мишката. — Цялата робосила на Плутон е под негов контрол. Ние днес не бихме си хапвали яйца на Зъба, ако не беше той.

— Не мога да търпя тези яйца — казах аз.

— Това няма никакво отношение към делото — сряза ме Мън.

— Да допуснем, че Ф. и този Кейн са… хм… съдружници.

— Не познавам подобна терминология.

— Да са свързани по някакъв начин помежду си — продължих да развивам тезата си. — Ф. е изпратил картичката от офиса на Кейн, просто се е възползувал от този адрес. Допада ли ви такъв вариант?

Търпението на мишката-полицай се изчерпа.

— Нищо не ми допада — заяви тя. — Но вие говорите отвратителни работи, сър. Възмутително е предположението, че мистър Кейн по някакъв начин може да бъде свързан с убиец! Та той е създател на роботите луносветци — най-свещената и почитана група.

— Тиражирането на тенекиени светци не го прави и него светец — озъбих се и аз. — Имам намерение да поговоря с този мистър Кейн.

Мишката поклати съжалително глава.

— Това може да стане само след като преминете през Мини.

— Каква е тази Мини?

— О-хо, тя е ключ към вратата на бъдещето ви, мистър Спейс. — инспекторът нежно се захили и поглади козината на корема си, а черните му очи продължаваха да ме пронизват с явен интерес. — Ние ви оставяме оръжието като образец на уникален експонат, повече няма да ви се наложи да го ползвате.

— Ей, аз не мисля…

Но мишката докосна нещо пред себе си и подът под мен се разтвори.

— Върви си по живо, по здраво — каза мишката.

Усетих, че падам в мрака и губя съзнание…

… съвзех се вътре в Мини…