Уилям Нолън
Спейс — частният детектив (12)

XII

— Да сте видяли Джим?

Зададох този въпрос и се обърнах към кучелиция, който бе така едър и космат, че приличаше на бронирана банкова стена. Наричаха го Хайм Бъдин и никога на процеждаше три думи там, където две бяха достатъчно и две там където една стигаше.

— Не! — отговори той.

— Кога се е мяркал тук за последен път?

— Преди седмица.

— Беше ли сам.

— Не.

— Кой беше с него?

— Постоянното присъствие.

Знаех коя имаше предвид. Джим Хоруел бе така глупав и безобразен, че да има друга жена освен ТеТе, бившата развратница, чиито хубави дни (и нощи) отдавна си бяха отишли, беше просто невъзможно.

— Значи, тя още ходи с него?

— Да.

— Къде?

— Трудно маже да се каже.

Отпуснах му петачка.

— Сега ще ти бъде ли по-лесно да си спомниш?

Ние се намирахме в една от най-противните кръчми на Луната, където пари не биваше да се показват открито и затова я протегнах под масата. Грубата тлъстокожа ръка я притисна, а очите му, съвсем по кучешки резки, пробляснаха алчно.

— Виж в Старото корито — каза той. — Втория блок след кръстовището по Кратерната улица. Опитай там.

— Налага се — измърморих аз.

* * *

Този път е бил прокаран по лунната повърхност, когато е била строена първата колония на земния спътник и сега не беше в най-добрата си форма. Искаш ли да се предвижиш — взимай пясъкоход.

Местността беше първобитна и застинала. Зловонните септически ями на разрушените куполни сгради и случайните биопротоници, в които се настанявали работниците в онези години, още продължаваха да излъчват отровните си изпарения.

Намерих един пясъкоход под наем и той беше съвсем в такт с пътя по който щеше да поеме. Бричката ревеше с истеричен подтекст по изровеното трасе и двигателите й не успяваха да достигнат и половината си мощност. Бях започнал да проклинам падналата ми се машина, когато съзрях колелото на Джим да седи на един плешив пясъчен хълм.

Беше си там, точно на мястото, което ми посочи Бъдин. Забелязах вечния му псевдовелосипед, което означаваше, че се намира вътре. Заедно с ТеТе, разбира се.

Изключих мотора и се измъкнах от машината.

Скаловратата на колибата не беше заключена и аз не се затрудних да чукам. Джим бе мой стар приятел.

Той беше там, но по определени причини, не беше в състояние да каже дори „здравей“. Още с влизането ме блъсна силната миризма на луносок. Джим се бе проснал по гръб на псевдолеглото до стената с разперени ръце, отворена уста и тежко дишане, а понякога промърморваше нещо неразбрано. Беше се натряскал до козирката.

— Що за птица си ти? — запита ме мадам ТеТе.

Тя седеше на масата и пред нея стоеше преполовена чаша — истинска марсианска синя блондинка, навлечена с изтъркана опаковка, която притежаваше две живописни дупки на лактите. Гневът в очите доказваше, че тя е достатъчно трезва за провеждането на разговор.

— Сестричке, ако го смяташ за важно, знай, че се наричам Спейс. — и кимнах към лежащия Джим. — Бързо го събуди… дай му кафе. Този момък ми трябва.

— А-а-а, не се опитвай да ми заповядваш, го… — зашлевих и една плесница и тя преглътна останалото обратно в устата си, като разбираше, че мога и да повторя дипломатичното си действие.

— Мисля, че ти казах нещо. Хайде, раздвижи се!

Тя вдигна Джим да седне и завика. Така се опита да го събуди и да си призная, това не беше най-хубавото нещо което някога съм чувал.

— Пфу-у-ф! Пфу-у-у-ф! — замърка той. — Какво става?

Аз застанах пред него, хванах го за дрехите и рязко го издигнах нагоре.

— Хоруел, събуди се! Ти притежаваш нещо, което ми е нужно и което си искал да ми дадеш. Ставай!

Разтръсках го, а той се разкашля, замига и се опита да ме фокусира.

— Сам… ти ли си приятелю… Сам…

— Аз съм — и силно го плеснах през лицето с обратната страна на дланта, като същевременно с другата ръка го поддържах да не падне. — Сам, стария ти приятел, дойдох да си прибера дълга си.

— Не ти е провървяло, Сам — гласът на ТеТе беше кисел. — Джим не може да плати нищо, джобът му е празен.

— Веднъж на Деймос спасих на тази шушумига живота. Един звяр го припозна за магаре и се опита да го разкъса. Аз застрелях рунтозавъра. И затова ми е длъжен. Но не ми трябва това, което няма. Дойдох не за пари.

— Тогава, какво ти е нужно? — тя ме погледна и за миг ръката и замря във въздуха с кафето.

— Информация. — аз продължих да го тръскам, докато очите му не се опулиха. Но това се оказа недостатъчно. Отново го пляснах, след което блъснах тялото на стола — той се пльохна, застена и хвана главата си с две ръце.

— Влей кафето в устата му — казах на ТеТе.

— Почакай малко, да поистине — заплямпа тя на древнолунен език. Кафеничето бълбукаше и съскаше.

— Аз какво ти казах? Действай!

— Добре де. — каза тя и се наведе над димящото кафениче.

Чашата се напълни и аз дадох на Джим тази мръсотия, като го заставих да я изпие до дъно. Той се разкашля, опита се да плюе и да блъска с ръце, но накрая погълна всичко.

— Още! — заповядах на старата кучка. — Изключил е наполовина, а аз искам да говоря с него.

Тези забавления продължиха до петата чашка, след която хванах главата му и я отметнах назад.

— Трябва ми информация, Джим! Разбираш ли?

— Разбирам… Разбирам… Сам. „Джус Лем“ ще ми помогне да се оправя напълно — главата ме боли.

Стоях над главата му, докато не изпи сока. Най-после се посъвзе и заплува към повърхноста.

— Ти познаваш всички главорези на Луната. Трябват ми трима от тях.

— Какво… Кои, Сам?

Xоруел някога бе превозвал контрабанда, тютюн и разни други стоки, а след това бе скочил в мътните вълни на черния пазар. Дори бе открил конюшна с развратнички, докато те не го захвърлиха в канавката. Той разбра какво търся.

— Три Луни работят за Кейн и се опитаха на два пъти да пречукат доктор Умани в Мехур сити на Марс. Успяха да отвлекат дъщеря му. Трябват ми имената им. И къде мога да ги открия.

Той се почеса по челото.

— Искаш прекалено много, Сам. Ако ти прошепна нещо, може да ми се случи голяма беда.

Очите ми се свиха на чертички и аз се наклоних над масата, като лицето ми зае едно ниво с неговото. Не напразно исках да изглеждам така внушително.

— Казвай или веднага ще те споходи още по-страшна беда. Хващам те, наблъсквам те в пясъкохода и от там на Земята право в ръчичките на скъпия сержант О’Майли. Както знаеш, той има големи юмруци и противно дълга памет. Ще те смели на кайма.

— О, Сам… нима така ще постъпиш със стария си приятел?

— Ако пропееш…

Той застена и вдигнатите му ръце затрепераха. Намираше се в капан и добре го разбираше. Какво друго му оставаше, освен да се раздърдори?

ТеТе ни гледаше от далечния ъгъл на бараката. Беше се свила до стената и не желаеше да има нищо общо с такъв момък като мен.

— Мисля… мисля, че знам, момчетата, които ти трябват — каза Джим. — Те са в служебния списък на Кейн и той понякога им намира работа, за която са нужни здрави нерви и яки юмруци. Но те не приказват за това — предпочитат да държат езиците зад зъбите. За тях е чест да работят за краля на роботите.

— Имената им — настоях.

— Знам само прякорите им — захъмка Джим. — Единия е Плодчето, защото обича да лапа всякакви видове плодове, особено предпочита сливите-ягоди от Венера и пазвата му постоянно е пълна с…

— Достатъчно с подробностите — викнах му рязко. — Казвай за останалите.

Джим се почеса по бузата, нервно му беше, но приказваше, а това бе добре.

— Вторият е Паякът. Външността му е такава — Космат и тлъст. Хилещото се бебе е третият — защото никога не се усмихва. Така да се каже, ирония в прякора.

— Схванах добре — казах аз. — Къде се подвизават?

Лицето му се покри с пот и заблестя от страх.

— Аз… не съм … сигурен, че ще мога…

Свих юмруци. Той се извърна.

— Чакай, секунда, само, започвам да си спомням, да започвам…

— Провървя ти, че имаш такава добра памет — ухилих се аз. — Тя спаси носа ти от малка неприятност и голям кръвотек.

Той ми върна обратно усмивката, после тя се превърна в нещо кисело и неуверено.

— Повърти се в „Струятя на сока“, понякога тези малчугана се мяркат там да си наквасят гърлото.

— Какви са им пушкалата?

— Плодчето мъкне скорострелния Ръгби-Поуел 2.20–70, който е пригоден специално за ръкопашен бой. Паякът е без жезъл, но в ботуша си държи нож с дълго острие. Хилещия се предпочита Уикърс-Спейшъл 20–40. И тримата добре работят с инструментите си. Лоши са тези новини, Сам.

— Първия път, в Мехур сити те стреляха с микролазери 45 Сидли-Армстрънг — казах му аз.

— Това не е лунно оръжие. Тук се мъкнат с нещо по-леко. Но умеят да боравят с почти всичко на света. Кейн не би наел някои недоучени младоци.

— Какво още трябва да зная?

— Нищо друго, освен да те помоля да не споменаваш името ми. Ако някоя Луна научи, че аз съм проговорил, то веднага ще се превърна в труп.

— Ти прекалено много се безпокоиш — казах аз и му подадох чашата. — Пийни, Джим.

Той ми върна празната чаша, награби бутилка Луносок и зацоца от нея.

— Това кафе ще ми прояде вътрешностите — каза той като се откъсна от цицката.

Обърнах се към ТеТе. Тя не помръдваше.

— Сестричке, трябва да си намериш нов мъж — казах аз. — Този сокогълтач няма бъдеще.

Тя нищо не отговори, само още по остро ме загледа от ъгълчето си. Джим продължи да трепери, когато се качвах в пясъкохода.