Уилям Нолън
Спейс — частният детектив (1)

I

Изпитвах невероятна скука.

Денят се оказа един от онези дълги, горещи и лениви марсиански следобеди, в които съня те преборва и не знаеш с какво да се захванеш. Трябваше да поработя с машината на времето тип „Сатурн“ — истинска измама, а не творение на техниката — но не изпитвах никакво желание да се навирам в нейната утроба.

Отстрани сигурно изглеждах като разплут пъпеш — краката стоварени отгоре на масата, главата отметната назад и вътре се въртяха мисли, относно придвижването на пясъчния марсиански червей, който възнамеряваше да пресече тавана точно над мен. Хванах се на бас сам със себе си, че ще го направи за не повече от шест минути и ще запълзи по отсрещната стена.

Точно тогава тя влезе.

Към жените си имам свой вкус (когато съм в земния си вид, де): предпочитам две ръце, два крака, две гърди и едни единствени устни, които да целувам. Но нямам особени предубеждения и към зряла триглава венерианка — заслужава си да опита човек.

Тя се спря по средата на стаята и насочи право в мен три чифта студено-воднисти зеленикави очи и чистичкия елегантен парализиращ излъчвател на „Уюбли-Смейтчън 25“. Мигновено забравих за подвизите на достопочтения червей и вежливо, но достатъчно бързо, показах празните си длани вдигнати нагоре.

— Вие ли сте Самуел Спейс? — произнесе тя нежно на три гласа едновременно с трите си гърла. Истинско хорово изпълнение.

Кимнах едва-едва и се усмихнах.

— Ако смятате, да ме ограбвате, то всичко ценно в тази кантора е пред Вас — бутилка вносно уиски, но и тя е вече пълна само до половината. Трябваше да дойдете малко по-рано.

Направих това заявление съвсем спокойно.

— Докажете — предложи тя.

— Какво да доказвам? Че бутилката е полупразна?

Тя поклати трите си глави на три различни страни но в пълен синхрон.

— Не това, докажете, че действително сте Сам Спейс.

— Ще позволите ли? — и като получих потвърждение бавно отпуснах ръцете си. После се изправих, измъкнах чантата си и я хвърлих на масата пред нея. — Тук е всичко: лицензия, кредитни карти и т.н.

— Моля, ръцете върху масата, дланите надолу — предложи учтиво тя. Излъчвателят не трепкаше и както преди минута не смееше да се откъсне от корема ми.

Постъпих, както ме помоли, защото предпочитам да не се разхождам с парализиран стомах. Тя взе документите ми със свободната си ръка.

— Вероятността да са фалшиви никак не е малка — четири очи ме фиксираха, а останалите две разглеждаха книжата ми.

— Не са фалшиви — казах аз.

— Как ще го докажете?

Оставаше ми само да разперя широко ръце.

— Мистър Спейс, изучих подробно биографията Ви. Разкажете ми за себе си, а аз ще преценя дали не лъжете.

Свих плещи и бавно-бавно отпуснах ръцете си.

— Добре, сестричке. Бързо ще Ви прочета общообразователна лекция. Аз съм роден на Земята, работя на Марс, разкошният тъмен тен съм придобил от силните слънчеви лъчи, притежавам твърд дух, бивш ракетен ездач от Старото Чикаго, САЩ. Пиянствах из всички астероиди и лудувах по пътищита от Плутон до пръстените на Сатурн. Скъпите ми родители искаха да изучавам междузвездния закон, но аз си бях по дух свободолюбив и ме привличаха пътешествията и приключенията. Затова тръгнах да скитам по системата. Известно време загубих на Луната, после шест години препусках с блатните коли по Венера, докато накрая предпочетох да се отдам на тази игра за психясали недораслеци.

— Как стана това?

— Прадядо ми бил частен детектив в едно място наречено Калифорния. Подвизавал се в Лос Анжелис, по крайбрежието, но само до земетресението. Той преследвал негодниците на кола с бензинов двигател — на това място се усмихнах, — и следва да се предполага, че този бизнес е в кръвтта ми.

— Продължавайте — предложи тя и не ми оставаше нищо друго освен да се подчиня.

— Не съм особено горделив. Захващам се за всякакъв вид работа, която ще ми позволи да плащам наема за тази марсианска мухоловка — на това място си позволих твърд поглед. — Но не съм самохвалко. Държа на думата си и клиентите ми са доволни. Притежавам разрешително за нервнопарализиращия „Смит и Уесън 38“ и досега често ми се налагаше да се възползувам от възможностите му. Не залагам на рулетка, защото веднъж в Лас-Ню-Вегас опитах да спечеля и се лиших от всичко с изключение на кътните зъби. Хоби: якото пиене и нежните жени. Обожавам сърцераздирателните истории, но на никого не прощавам. — тупнах се по бедрото. — Доволна ли сте?

Предполагам, че остана доволна, защото отпусна надолу пистолета си и направи тройна въздишка.

— Трябва ни Вашата помощ, мистър Спейс. Ние се нуждаем от ВАШАТА помощ.

— Кои сте тези „Ние“? — попитах я, облегнах се в креслото си и започнах да прибирам документите си в чантата. На тавана пясъчния червей изпреварваше графика си и аз му пожелах успех.

— Казвам се Исма Питкърн Умани. Още като малко дете съм осиновена от втория ми баща доктор Емануил Куинтас Умани.

— Чудакът учен ли?

— Да — каза тя и кимна с едната си глава. — Той чака вън. Ние искаме да Ви наемем.

— Е, какво пък, нали работя срещу заплащане, сестричке. Двеста соларкредити на ден и, естествено, разходите. Ако се наложи да изляза извън системата — хонорарът става двоен.

Изглежда тя реши, че предложението е подходящо.

— Ние сме съгласни с Вашите искания. Баща ми е преуспяващ човек и ще съумее да Ви заплати.

— Тогава, поканете го да влезе — казах аз.

Тя ми хвърли цял комплект продължителни усмивки и отиде да повика баща си. Слушал бях за него. Преди година „Еърспейнс“ съобщи за сензационните опити на доктора при присаждане на мозък. Оперираше в луксозна клиника извън рамките на Олд-Ню-Йорк и го смятаха за доста побъркан, но блестящ учен.

И ето, че този човек се появи пред мен — очите му блестяха диво. Той премина през стаята и като се полюляваше, се приближи до масата ми, а дъщеричката му ситнеше след него и въртеше трите си глави.

— Ехе, какво славно момче — заговори той с ирландски си акцент, наведе се над масата и яко ме хлопна по рамото. Лъхна ме миризма на евтино уиски. — Ти да не си случайно от Дъблин, приятелче?

— Не съм ирландец — отговорих аз.

— И татко също — увери ме Исма. — Затова пък сегашното му тяло е ирландско.

Погледнах я изумено и сигурно видът ми е бил доста тъп.

— Понастоящем той обитава тялото на ирландец-пияница. А предишното — бе на пияница уелсец. Папа обича колоритните тела.

Това се отрази добре на мисловната ми дейност.

— В такъв случай, предполагам, че идеята за присаждане на мозъци е осъществена благополучно.

— Разбира се. Това няма нищо общо с някои налудничави идеи. Мозъкът на папа досега премина през много тела. Всъщност, ние сме тук поради тази причина.

Татенцето се пресегна да докопа единственото ми съкровище.

Аз се завъртях в креслото си и изпълних околното пространсто с рязък механичен писък, докопах бутилката уиски и погълнах порядъчно количество течност, при което усетих, как по жилите ми пробягна истинска гореща вълна от темето до петите.

— Повярвай ми, душичке, само дяволът е способен да изгаси жаждата на този достоен човек — унило произнесе доктор Умани и ме изгледа кръвнишки с ирландските си очи.

— Не му давайте нито капка — предупреди ме Исма. — Татко се налива с алкохол по целият път до тук още от Луна-сити.

Прибрах бутилката. Исма се разположи на най-удобния диван за клиенти. Непосредствено под трите и глави се очертаваше отлично земно тяло, закръглено като дюните на марсианските пустини. Плътно прилепналите дрехи изглежда бяха пооблекчили кредитката на професора и подчертаваха дългите и плътни бедра. Тя притежаваше пълния набор ръце и крака, които така обичах, а пухкавите ушенца сякаш бяха направени за нежно ухапване. Никога не пропусках случая да го сторя, ако само се появяваше наблизо.

— Кажете ми какво трябва да направя? — попитах аз.

Тя тихо отговори:

— Работата е съвсем лесна. Ние искаме Вие да…

Докторът, който бе успял да задрема на кушетката ми, изведнъж се изправи и към небето полетя юмрук с гневна закана.

— Ей, ей, изглежда те отново са вече тук!

Трите лица на Исма прибледняха едно след друго, като се започна от лявото.