Франсоа Вийон
Голямото завещание (3)

XXII–XLI

XXII

Тъгувам днес за мойта младост

(за възрастта на любовта,

когато аз изпитвах сладост),

но си отиде младостта.

Дали пеша си тръгна тя,

или на кон — е под въпрос.

Съвсем внезапно отлетя,

оставяйки ме гол и бос.

XXIII

Остави ме да чезна в мрака,

от смисъл всякакъв лишен,

като съвсем ненужна драка,

израснала на чужд терен.

Забравил своя дълг свещен,

готов да ме натика в гроба,

днес бяга ближният от мен,

че нямам пукнат грош във джоба.

XXIV

От упреци не ме е страх:

аз не наддадох на тегло,

продажен приживе не бях

заради някакво легло,

на хора с мойто потекло

не се оказах в тежест много;

а който не е вършил зло,

не трябва да се съди строго.

XXV

Обичах — вярно е това! —

и да обичам съм готов,

но тъжен, с куркащи черва,

щом стане дума за любов,

съвсем отслабва моят зов

и тъй понятно днес това е:

за сития е танцът нов,

че гладна мечка не играе.

XXVI

Да бях прилежен ученик,

несвил по кривата пътека,

днес нямаше да съм длъжник,

бих имал дом с постеля мека.

Но колко му е на човека,

не взел се овреме в ръце?!

Сега е късно, тъй че нека

се къса моето сърце!

XXVII

Мъдрецът, каза ми го той

(и аз му следвах мисълта!):

„Във свойта младост, сине мой,

отдавай се на сладостта!“

Но с туй не свърши мъдростта

очакваше ме друга фраза:

че младостта е суета,

мъдрецът също тъй ми каза.

XXVIII

Минават дни… Като при Йов^[1]

в платното нишката подскача.

А щом с платното е готов,

запалил стиска слама в здрача,

започва да гори тъкача

туй, дето тук-таме стърчи…

Не мога аз да се оплача —

смъртта и мен ще заличи.

XXIX

Мъжете где са отпреди,

които бяха в младостта

пред всички със едни гърди

и все със песен на уста?

Отнесе някои смъртта

и няма днес от тях следи —

да им е райска участта,

а Бог над живите да бди!

XXX

Успяха някои дори

да станат важни царедворци,

а други хляба без пари

го гледат само през прозорци,

пък трети — гиздави монаси! —

играят своите игри…

Седяхме уж на общи маси,

а днес иди ни разбери!

XXXI

На господарите ни кръста

от Господа е отреден —

и без да си помръднат пръста,

живеят те живот блажен.

А за бедняци като мен

едно търпение остана…

Докато други всеки ден

го прекаляват със прехрана

XXXII

Че пият вино, си личи,

месото го ядат със сос,

а за яйцата на очи

не го и правя на въпрос.

Не са като зидаря прост,

от помощ дето има нужда —

самички вдигат тост след тост

и плюскат те без помощ чужда.

XXXIII

Изглежда, че разгорещен

отбих от темата встрани —

не ми е писано на мен

да бъда съдник в наши дни

относно чуждите злини…

Да бди Исус Христос над нас

и нека да ме извини:

написаното писах аз.

XXXIV

Ще спра. Шегата настрана.

И даже давам дума мъжка.

Защо да местя планина,

когато може да се кръшка?

Беднякът, дето охка, пъшка,

като че ли му е горещо,

говори често без задръжка.

Или поне ви мисли нещо.

XXXV

Закърмен съм със неохота,

наследник съм на нищетата —

баща ми не видя в живота

и опакото на парата;

на дядо му Орас съдбата

преследва ни като прокоба —

ще ни извади Бог душата,

дордето ни натика в гроба.

XXXVI

Потърся ли за бедност лек,

крещи душата ми: „Позор!

Не се оплаквай, мой човек,

и от богатия Жак Кьор^[2]

си по-добре — не, няма спор;

макар облечен в шаяк груб,

си жив, наместо да си тор:

във гроб разкошен — жалък труп.“

XXXVII

Той беше важен господин,

а днес не е дори боклук.

Давид го казва в псалм един:

изстина мястото му тук…

Простете грешника неук,

ако ви дава пак урок —

оставям казаното тук

на всеки срещнат теолог

XXXVIII

Дете не съм (добре го зная!)

на ангел някакъв небесен.

Баща ми свърза двата края

и днес лежи във гроба тесен.

Ще се превърне всичко в плесен.

И мойта майка ще умре.

Синът й в този свят чудесен

едва ли ще е по-добре.

XXXIX

Аз знам, че бедни и богати,

и врагове по мироглед,

и мъдреци, и психопати,

велможи и слуги безчет,

жени с късмет и без късмет,

и с най-различна красота

не ще пропуснат своя ред

в обятията на смъртта.

XL

Умират Парис и Елена —

обречена е всяка плът.

Човек се гърчи в пот студена

от страх, че ще му спре дъхът.

Приключил с жизнения път,

той си отива от земята —

безпомощни са да го спрат

детето, братът и сестрата.

XLI

Премахва хубавия тен

смъртта — променя ни изцяло:

оклюмал нос и врат вдървен

(добре, че няма огледало!).

И теб ли, дивно женско тяло,

познало всеки миг щастлив,

те чака черно покривало?

Не влиза никой в рая жив.