Франсоа Вийон
Голямото завещание (25)

Баладичен спор с Франк Гонтие

На пухен одър в стая подредена,

край огъня седи монах блажен —

на финикийка, за любов родена,

напълно гол се е предал във плен.

За цяр да пият вино нощ и ден,

прегърнати да се заливат в смях

и да лъщят телата им от грях —

през малък процеп зърнах тези двама

и без да се напрягам, проумях:

по-ценно нещо от разкоша няма.

 

Франк Гонтие със своята Елена

в такъв живот да беше посветен,

едва ли би преживял толкоз дена

кромид със хляб, от камък по-студен.

Безплатно да ми го дадат на мен

гърнето с цвик, добрият ми стомах

ще каже „не“. И как да споря с тях

дали би легнал (че да спи и с дама!)

под розов храст нормален сиромах?

По-ценно нещо от разкоша няма.

 

Живеят значи на вода студена

със спечен хляб, а хлябът — от ечмен.

От този рай ми иде чак да стена,

че както е красиво сътворен,

не бих устискал в него нито ден;

но след като сред драките видях

да се провират двамата без страх,

не мисля от това да правя драма…

Наясно съм, макар да не орах:

по-ценно нещо от разкоша няма.

 

Съдете, Ваша милост, мен и тях!

Ще ме упрекнат не един и двама,

но аз това от малък го разбрах:

по-ценно нещо от разкоша няма.