Уилям Гибсън
Мона Лиза Овърдрайв (9)

9. ПОД ЗЕМЯТА

Джубили и Бейкърло, Кръга и Дистрикта. Кумико се вгледа в малката ламинирана карта, която Петал й беше дал, и сви рамене. Бетонната платформа като че ли излъчваше студ през подметките на обувките й.

— Толкова шибано старо е — каза Сали Шиърс разсеяно. Очилата й отразяваха вдлъбната стена, покрита с бели керамични плочки.

— Моля за извинение?

— Тръбата. — Под брадичката на Сали имаше вързан нов шал с цвят на тартан, и когато говореше, дъхът й беше бял. — Знаеш ли кво ме тормози? Като някой път ги видя да лепят нови плочки по тези станции, само че не махат първо старите. Или като продупчат стената да докачат някоя жица, и виждаш всичките тези различни слоеве плочки…

— Да?

— Защото става по-тясно, разбираш? Като артериална плака…

— Да, разбирам… — каза със съмнение в гласа Кумико. — Извинявай, Сали, какво е значението на костюма на тези момчета?

— Джакове. Викат им Джак Дракула.

Четиримата Джак Дракула пристъпваха като гарвани на отсрещния перон. Носеха черни шлифери без отличителни белези и лъснати високи бойни обувки, вързани на глезените. Един от тях се обърна към друг, и Кумико видя, че косата му е дръпната назад в сплетена плитка и закопчана с малка черна шнола.

— Обесиха го след войната — каза Сали.

— Кого?

— Джак Дракула. След войната бяха въвели за известно време публично бесене. По-добре да не се мотаеш около Джаковете. Мразят всичко чуждестранно…

На Кумико й се искаше да се свърже с Колин, но апаратчето на Маас-Неотек беше бутнато зад мраморен бюст в стаята, където Петал сервираше храната им, и след това пристигна влакът, и я учуди с архаичния гръм на колела по стоманени релси.

 

Сали Шиърс на фона на съставения сякаш от кръпки фон на градската архитектура, очилата й отразяват лондонската бъркотия, всяка точка лекьосана от икономиката, пожари или войната.

Кумико, вече объркана от три бързи и наглед случайни смени на влаковете, се беше оставила да я влачат през прехвърляния от едно такси в друго. Изскачаха от поредното, влизаха в някой голям магазин, излизаха през най-близкия изход на друга улица, хващаха друго такси.

— Хародс — каза Сали на едно място, докато си пробиваха бързо път през покрита с орнаменти, облицована с плочки и осеяна с мраморни колони зала. Кумико премига при вида на дебелите червени пържоли с кокал, изложени на подредени в стълбица мраморни гишета, и предположи, че са пластмасови. И пак навън, и Сали спира следващото такси.

— Ковънт Гардън.

— Извини ме, Сали, какво правим?

— Изгубваме се.

 

Сали пиеше горещо бренди в мъничко кафе под заснежения стъклен покрив на пиацата. Кумико пиеше шоколад.

— Изгубили ли са ни, Сали?

— Да. Поне така се надявам. — Днес тя изглеждаше по-стара, помисли Кумико. Линиите на напрежението си личаха около устата й.

— Сали, какво работиш ти? Приятелят ти попита дали си още в пенсия…

— Занимавам се с бизнес.

— И моят баща също, така ли?

— Да, и той също, сладурче. Не, не по този начин. Аз работя сама за себе си. Главно инвестирам.

— В какво инвестираш?

— В други, които работят сами за себе си. — Тя сви рамене. — Любопитна ли си днес?

— Ти ме посъветва да бъда своя собствена шпионка.

— Добър съвет. Само дето иска доста внимание.

— Сали, тук, в Лондон ли живееш?

— Пътувам.

— И Суейн също ли работи сам за себе си?

— Той мисли така. Под влияние е, прави поклони в съответната посока; тук имаш нужда от това, за да си въртиш бизнеса, само че ми лази по нервите. — Тя глътна остатъка от брендито и облиза устни.

Кумико сви рамене.

— Няма нужда да се плашиш от Суейн. Янака може да го лапне за закуска.

— Не. Мислех си за онези момчета в метрото. Толкова слаби…

— Дракуловците.

— Те банда ли са?

— Босозоку — каза Сали с добро произношение. — „Пътуващи племена“? Както и да е, нещо като племе. — Не беше точната дума, но Кумико като че ли разбра разликата. — Слаби са, защото са бедни. — Тя направи жест към сервитьора за второ бренди.

— Сали, — започна Кумико, — когато дойдохме тук, по пътя, по който дойдохме, влаковете и такситата, това трябваше да подсигури, че никой не ни е проследил ли?

— Никой никога не може да е сигурен.

— Но когато отидохме да се видим с Въшката, ти не взе предпазни мерки. Можеха лесно да ни проследят. Ти поиска от Въшката да следи Суейн, но не взе мерки. А когато ме докара тук, взе много мерки. Защо?

Сервитьорът остави вдигаща пара чаша пред Сали.

— Ти си хитро малко сладурче, нали? — Сали се наведе напред и вдиша парите на брендито. — Нещо такова е, окей? Може би се опитвам чрез Въшката да вдигна малко екшън.

— Но Въшката беше загрижен да не го открие Суейн.

— Суейн не би го докоснал, поне ако знае, че той работи за мен.

— Защо?

— Защото знае, че мога да го убия. — Тя вдигна чашата. Внезапно изразът й беше станал по-щастлив.

— Да убиеш Суейн?

— Точно така. — Тя отпи.

— Тогава защо беше толкова внимателна днес?

— Защото понякога е добре човек да се отръска от всичко това, да се измъкне изпод сянката. Може и да не сме успели. Но може и да сме. Може би никой, ама абсолютно никой не знае къде сме в момента. Добро усещане, а? Мислила ли си някога, че може да са те вързали? Може таткото ти, вождът на Якудза, да е мушнал в теб бръмбарче, за да може да следи дъщеря си. Имаш хубави малки зъбчета, може зъболекарят на тате да е пъхнал малко хардуер в тях, докато си стимвала. Ходиш ли на зъболекар?

— Да.

— Стимваш ли, докато той работи?

— Да…

— Това ми ти. Може той да ни слуша в момента…

Кумико за малко не обърна останалото от шоколада й.

— Ей, — полираните нокти потупаха китката на Кумико, — не се тревожи толкова. Не би те пратил тук при тези обстоятелства с бръмбарче. Прави те твърде лесна за проследяване от враговете му. Но разбираш какво имам предвид, нали? Добре е да се измъкнеш от наблюдението, или поне да пробваш. Да си свободна, нали?

— Да — каза Кумико. Сърцето й още блъскаше, и паниката продължаваше да се надига. — Той уби майка ми — измънка тя, и след това повърна шоколада на сивия мраморен под на кафето.

 

Сали я водеше покрай колоните на Сейнт Пол. Ходеше, без да говори. Кумико беше в замаян транс на срам, и забелязваше отделни неща: бялата пухена вълна, покриваща коженото палто на Сали, масленият дъгоцветен блясък върху перата на сокол, който се отдръпва от пътя им, червени автобуси като гигантски играчки в Музея на транспорта, Сали затопля ръцете й около пластмасова чаша вдигащ пара чай.

Студено, сега винаги щеше да е студено. Замръзващата влага в древните кости на града, студените води на Сумида, които бяха напълнили дробовете на майка й, леденият полет на неоновите жерави.

Майка й беше деликатно сложена и мургава, и плътният й сноп коси беше напръскан със златни звездички като някаква рядка тропическа дървесина. Майка й миришеше на парфюм и топла кожа. Майка й й разказваше истории за елфи и феи и Копенхаген, който беше град много, много далече. Когато Кумико сънуваше елфите, те приличаха на секретарите на баща й, стройни и уравновесени, с черни костюми и навити чадъри. В разказите на майка й елфите правеха много странни неща, и разказите бяха вълшебни, защото се променяха с разказването, и никога не можеш да предположиш как ще завърши тази нощ този разказ. В тях имаше също и принцеси, и балерини, и всяка една от тях, Кумико го знаеше, беше по някакъв начин майка й.

Принцесите-балерини бяха красиви, но бедни, танцуваха за любов в сърцето на далечния град, където бяха обградени от артисти и студенти поети, също красиви и безпарични. За да издържа възрастен родител, или да купи орган за болен брат, някоя принцеса-балерина можеше да трябва да пътува наистина много далече, понякога чак до Токио, за да танцува за пари. От разказите се подразбираше, че да танцуваш за пари не е щастлива работа.

 

Сали я отведе в бар робата в Ърлс Коурт и я накара да изпие чаша саке. В горещото вино плуваше пушен плавник от фугу, и му придаваше цвят на уиски. Ядоха робата от опушения грил, и Кумико усети как студът отстъпва, но не и изтръпването. Декорите на бара вдъхваха силно чувство за културна дислокация: успяваха някак да отразяват традиционния японски дизайн, и да го правят да изглежда като нарисуван от Чарлз Рени Макинтош.

Много странна беше тази Сали Шиърс, по-странна от всички в гайджинския Лондон. Сега тя разказваше на Кумико истории, истории за хора, които живееха в една Япония, която Кумико никога не беше познавала, разкази, които определяха ролята на баща й в този свят. Оябунът, така наричаше тя бащата на Кумико. Светът, който описваха разказите на Сали, изглеждеше не по-реален от света на майчините й феи, но Кумико започна да разбира базата и обхвата на влиянието на баща си. Куромаку, каза Сали. Думата означаваше черна завеса.

— Идва от Кабуки, но означава фиксер, някой, който продава услуги. Значи зад-кулисите, разбираш ли? Това е баща ти. И Суейн също е това. Но Суейн е кобун на стареца ти, или поне един от тях. Оябун-кобун, родител-дете. До голяма степен Роджър получава своето оттам. Затова и ти си тук сега, защото Роджър го дължи на оябуна. Гири, разбираш ли?

— Той има висок ранг.

Сали поклати глава.

— Твоят старец, Куми, той го има. И ако му се е наложило да те изведе от града, за да те опази, значи са се задали някакви сериозни промени.

 

— До пивницата ли? — запита Петал, когато те влязоха в стаята, и ръбовете на очилата му проблясваха на лампите „Тифани“ върху дърво от бронз и опушено стъкло, което растеше на бюфета. Кумико искаше да погледне към мраморната глава, където беше скрила апарата на Маас-Неотек, но вместо това се застави да погледне навън към градината. Снегът там беше придобил цвета на лондонското небе.

— Къде е Суайн? — попита Сали.

— Шефа го няма — отвърна й Петал.

Сали отиде до бюфета и си наля чаша скоч от тежка гарафа. Кумико забеляза как Петал се намръщи, когато гарафата удари силно върху полираното дърво.

— Някакви съобщения?

— Не.

— Ще го бъде ли тук тая нощ?

— Немам представа. Щете ли вечеря?

— Не.

— Аз бих искала сандвич — каза Кумико.

 

След петнайсет минути тя седеше в средата на огромното легло с недокоснатия сандвич на черната мраморна табла на нощното шкафче и блокчето на Маас-Неотек почиваше между голите й стъпала. Беше оставила Сали да пие уискито на Суейн и да гледа навън към сивата градина.

Сега тя взе апарата, и Колин се фокусира до крака на леглото.

— Никой не може да чуе моята част, — каза той бързо с пръст на устните, — и това е екстра. В стаята има буболечка.

Кумико отвори уста да отговори, след това кимна.

— Добре — каза той. — Хитро момиче. Имам два разговора за теб. Един между домакина ти и диван-чапраза му, другия между домакина ти и Сали. Първият беше петнайсетина минути след като ме остави долу. Слушай… — Кумико затвори очи и чу позвъняването на лед в чаша уиски.

— Къде ни е япончето? — запита Суейн.

— Повито за през нощта — каза Петал. — Тая си говори сама. Еднопосочен разговор. Шантава работа.

— За какво?

— Адски малко всъщност. Някои хора го правят, знаеш…

— Какво?

— Приказват си сами. Щеш ли да я чуеш?

— Господи, не. Къде е съблазнителната мис Шиърс?

— Да се пораздвижи.

— Викни Берни да я пронюха следващия път, да види какво я гони по тези малки разходки.

— Берни ли, — Петал се разсмя, — ще пристигне обратно в кутия!

Суейн също се разсмя.

— Може да бъде лошо и така, и иначе. Бернард извън енорията ни и жаждата на прословутото момиче с бръсначите утолена… Налей по още едно.

— За мен не. Мятам се в леглото, ако не ти трябвам…

— Не.

— И така, — каза Колин, когато Кумико отвори очи и го видя все още седнал на леглото, — в стаята ти има буболечка, която се активира от глас: диван-чапразът е преслушал записа и те е чул да ми говориш. Втората част обаче е по-интересна. Седи домакинът ни с втората си чаша уиски, и влиза нашата Сали…

— Драсти — чу се гласът на Суейн, — на въздух ли си била?

— Да ти го начукам.

— Знаеш ли, — каза Суейн, — идеята не е моя. Пробвай да си го спомняш понякога. Знаеш, че и мен са ме хванали за топките.

— Знаеш ли, Роджър, понякога се изкушавам да ти повярвам.

— Пробвай. Ще направи нещата по-прости.

— А понякога се изкушавам да ти клъцна шибаното гърло.

— Проблемът ти, драга, е че не си могла да се научиш да делегираш; все още искаш да правиш всичко лично.

— Виж к’во, задник, знам откъде си и знам как си стигнал дотук, и не ми пука колко дълбоко си си заврял езика в гъза на Янака или на който и да било друг. Саракин! — Кумико никога не беше чувала думата преди.

— Пак се обадиха — каза Суейн, тонът му беше равен и разговорен. — Тя все още е на брега, но изглежда, като че ли скоро ще предприеме ход. Най-вероятно на изток. Обратно към старите ти владения. Мисля, че всъщност това е най-добрият вариант за нас. Къщата е недостижима. Покрай мястото има достатъчно частна охрана, за да спре прилична армия…

— Още ли ще ми разправяш, че това е просто отвличане, Роджър? Опитваш се да ме увериш, че ще я държат за откуп?

— Не. Не се казва нищо за обратно продаване.

— И що просто тогава не наемат такава армия? Нямат никакви причини да е само прилична по размер. Да потърсят наемниците, е? Тия с корпоративните отвличания. Тя не е толкова трудна цел, не и повече от някакъв скапан учен. Да се хванат с шибаните спецове…

— За може би стотен път, не това е което искат. Искат теб.

— Роджър, какво имат те за теб, а? Имам предвид, имаш ли наистина представа какво имат за мен?

— Не, нямам. Но ако съдя по това какво имат за мен, бих рискувал да предположа.

— Да?

— Всичко.

Без отговор.

— Има и друга подробност, която излезе наяве днес — каза той. — Те искат да изглежда като че ли тя е била очистена.

— Какво?

— Искат да изглежда като че ли сме я убили.

— И как се предполага да го постигнем това?

— Ще доставят тяло.

— Предполагам, — каза Колин, — че е излязла от стаята без коментар. Разговорът привършва тук.