Уилям Гибсън
Мона Лиза Овърдрайв (40)

40. РОЗОВ САТЕН

Анжела Митчел възприема тази стая и намиращите се в нея през местещи се слоеве от данни, които представляват гледни точки, макар че в повечето случаи тя не знае точно на кого или на какво. Има значителна степен на припокриване, и на противоречие.

Човекът с рошавата, сресана накръст коса, в яке с черни нитове, е Томас Трайл Джентри (междувременно данните за раждането му и цифрите на неговия ВИН се премятат през нея), без постоянно местожителство (а друг план й съобщава, че тази стая е негова). Преминава покрай сив поток следи от официални данни, слабо просмукани от повтарящите се розови подозрения на Комитета по термоядрена енергия за незаконно ползване на услуги, и го вижда в различна светлина: той е като един от жокеите на Боби; макар и млад, той е като възрастните мъже от „Джентълменът-Мухльо“; той е автодидакт, ексцентрик, маниак, учен според собствените си понятия; той е луд, нощна птица, виновен (според Маман, и според Легба) в недопустими ереси. Леди Джейн Трета, според собствената си ексцентрична система, го е класифицирала като РИМБО. (Друго лице се мярва към Анджи от РИМБО: името му е Ривиера, епизодичен образ в сънищата й.) Моли умишлено го е стреснала, взривявайки експлозивна флечета на осемнайсет сантиметра от черепа му.

Моли, както и момичето Мона, е без ВИН, раждането й не е регистрирано, но въпреки това около името (имената) й се въртят галактики от предположения, слухове, противоречащи си данни. Уличница, проститутка, бодигард, убиец, тя се слива на различните нива със сенките на герои и злодеи, чиито имена не говорят нищо на Анджи, въпреки че остатъчните им образи са втъкани от много време насам в глобалната култура. (И това също принадлежи на Джейн Трета, а сега принадлежи на Анджи.)

Мона току-що е убила човек, изстреляла е една от експлозивните флечети в гърлото му. Падането му върху стоманен парапет, страдащ от умора на метала, е довело до това голяма част от мостчето да рухне върху пода долу. Тази стая няма друг изход, факт от известно стратегическо значение. Вероятно намерението на Моли не е било да причини скъсването на мостчето. Тя е възнамерявала да попречи на човека, платен наемник, да използва любимото си оръжие, къс дуралов автомат, покрит с черна, неотразяваща светлината боя. Така или иначе, таванът на Джентри в момента е надеждно изолиран.

Анджи разбира важността на Моли за Джейн Трета, източника на нейното желание за нея и на гнева й към нея; знаейки това, тя вижда цялата баналност на човешкото зло.

Анджи вижда Моли неспокойно да крачи през сив зимен Лондон, и до нея младо момиче — и знае, без да знае откъде го знае, че същото това момиче сега е на Маргейт Роуд 23, SW2. (Континуитет?) Бащата на момичето преди е бил господарят на мъжа Суейн, който наскоро е започнал да служи на Джейн Трета заради информацията, с която тя снабдява тези, които изпълняват волята й. Както също е направил, разбира се, и Робин Лание, въпреки че той очаква да му бъде платено по различен начин.

Към момичето Мона Анджи усеща особена нежност, съжаление, и някаква завист; въпреки че Мона е била променена, за да прилича на Анджи колкото се може повече, животът на Мона не е оставил на практика никаква следа върху тъканта на нещата, и представлява, според понятията на Легба, най-близкото възможно нещо до невинност.

Чери-Лий Честърфийлд е оградена от тъжен, нестроен ръкопис, и информационният й профил е като детска рисунка: споменавания за скитничество, дребни дългове, изоставена кариера като парамедицински техник степен 6, и рамка от данни за раждане и ВИН.

Плъзгавия, или Плъзгав Хенри, е един от тези без ВИН, но Джейн Трета, Континуитет, Боби, всички са насочвали вниманието си към него. За Джейн Трета той служи като фокус на малък възел асоциации: тя приравнява неговия продължаващ ритуал на конструиране, катарзисната му реакция на хемо-наказателната травма, със собствените й провалили се опити да унищожи в себе си съсипаните мечти за Тесие-Ашпул. В коридорите на паметта на Джейн Трета, Анджи често се е натъквала на една зала, където автомат с ръце като паешки крака разбърква остатъците от обърканата и кратка история на „Блуждаещ лъч“ — един акт на непрекъснат колаж. И Боби й подава и други спомени, измъкнати от човека на изкуството, докато се свързва с вавилонската библиотека на Джейн Трета: неговата тъжна, бавна, подобна на детска игра работа на равнината, наречена Кучешката пустош, издигайки отново форми от болка и памет.

Долу в студения мрак на пода на Фабриката, една от кинетичните скулптури на Плъзгавия, контролирана от подпрограма на Боби, откъсва лявата ръка на друг наемник, използвайки механизъм, отвинтен преди две лета от селскостопанска машина китайско производство. Наемникът, чието име и ВИН избълбукват през Анджи като горещи сребристи мехури, умира с буза върху лявата обувка на Ситната Птичка.

От всички хора в тази стая, единствено Боби не присъствува тук като данни. И Боби не е съсипаното нещо пред нея, привързано с колани и одеала, с брадичка, покрита с изсъхнала повърната материя, нито пък бодрото, познато й лице, гледащо към нея от монитор върху работната маса на Джентри. Дали Боби не е правоъгълният масивен блок памет, завинтен над носилката?

И тя престъпва през проточили се дюни от покрит с мръсни петна розов сатен, под небе от стоманени инструменти, най-сетне свободна от стаята и данните й.

Бригита върви до нея, и го няма натискът, няма я празнотата на нощта, и звукът на кошера. Няма ги свещите. И Континуитет също е тук, представен от крачеща драскулица от сребристи пайети, която някак си й напомня за Хилтън Суифт на брега в Малибу.

— По-добре ли си? — пита Бригита.

— Много по-добре, благодаря.

— И аз мислех така.

— Защо Континуитет е тук?

— Защото той е твой братовчед, изграден от биочипове на Маас. Защото е млад. Отиваме с теб на твоята венчавка.

— Но коя си ти, Бригита? Коя си ти всъщност?

— Аз съм съобщението, което твоят баща трябваше да напише. Аз съм знаците, които той изписа в главата ти. — Бригита се привежда към нея. — Бъди добра с Континуитет. Той се бои, че в тромавостта си си е спечелил неудоволствието ти.

Драскулицата от пайети притичва напред, през сатенените дюни, за да съобщи за пристигането на невястата.