Уилям Гибсън
Мона Лиза Овърдрайв (37)

37. ЖЕРАВИ

Въшката махна малкото капаче от задната част на апаратчето на Маас-Неотек, използвайки зъболекарска пинсета и бижутерски клещи.

— Красиво — промърмори той, вглеждайки се в отвора през лупа с лампичка. Мазният водопад на косата му висеше точно над него. — Как само са извили проводниците надолу от това ключе. Хитри копелета…

— Въшка, — каза Кумико, — познавали ли сте Сали, когато е дошла за пръв път в Лондон?

— Сигурно скоро след това… — Той се протегна за накрайника на оптичен проводник. — Не правеше много мангиз тогава.

— Харесва ли ти?

Осветената леща се надигна в намигване към нея, и лявото око на Въшката се изкриви отзад.

— Да я харесвам ли? Не бих рекъл, че съм го мислил по тоя начин.

— Не ти е неприятна?

— Адски трудна е, Сали. Разбираш ли к’во имам предвид?

— Трудна ли?

— Никога не можа да хване да прави нещата както се правят тук. Все се оплаква. — Ръцете му се движеха бързо и уверено: клещите, оптичният проводник… — Тук е тихичко място, в Англия. Кат’си помислиш, не винаги е било: имахме си разни проблеми, след това войната… Тук нещата се правят по определен начин, ако мож да ме разбереш. Макар че не мож рече същото за спецовете по бързата работа.

— Извинете ме?

— Суейн и там от сорта. Макар че хората на баща ти, дето Суейн открай време е дупе и гащи с тях, те май й имат някакво уважение на традицията… Човек трябва да знае кое как му е реда… Разбираш ли кво обяснявам? Сега тоя нов бизнес на Суейн се очертава да омаже яко работите на всеки, който не е вътре и част от тая работа. Исусе, тук си имаме правителство в края на краищата. Не ни управляват големите компании. Е, поне не директно…

— Дейността на Суейн правителството ли заплашва?

— Че той направо го променя. Преразпределя власт както му изнася. Информация. Влияние. Ключови данни. Дай достатъчно от това в ръцете на един човек… — Един мускул в бузата му се гърчеше, докато той говореше. Апаратчето на Колин лежеше на бяла пластмасова антистатична подставка на кухненската маса; Въшката свързваше кабелите, които стърчаха от него, към по-дебел кабел, който отиваше към един от редовете апарати.

— Ей го значи, — каза той и потърка длани, — не мога да ти го изкарам в стаята право до теб, но ще се вържем към него през дек. Виждала си киберпространството, нали?

— Само на стим.

— Тогава значи все едно си го виждала. Във всеки случай, сега ще го видиш. — Той се изправи; тя го последва през стаята до два дебело подплатени и покрити с изкуствена кожа стола, поставени около ниска квадратна маса от черно стъкло.

— Безжични — каза той гордо, докато взимаше два набора троди от масата, и подаде единия на Кумико. — Струват целия свят.

Кумико разгледа мрежестата матовочерна тиара. Между слепоочните отдели беше изгравирана емблемата на Маас-Неотек. Тя я постави, и усети хладината й. Той постави своята и се присви на стола срещу нейния.

— Готова ли си?

— Да — каза тя, и стаята на Въшката изчезна, стените й се превърнаха във виелица от карти, които се премятаха и отдалечаваха на фона на ярката мрежа, и извисяващите се форми от данни.

— Готино прехвърляне, а? — чу го да казва. — Вградено си е в тродите. Малко шоу…

— Къде е Колин?

— Секундичка… да го наглася това…

Кумико хлъцна, когато полетя внезапно към хромовожълта светлинна равнина.

— Може да те погне гадене — каза Въшката, и внезапно се появи на жълтата равнина до нея. Тя погледна надолу към кожените му обувки, след това собствените си длани.

— Малко боди-имиджинг, и това ми ти.

— Охо, — обади се Колин, — това е дребосъкът от „Розата и Короната“. Из кутийката ми ли си се ровил?

Кумико се обърна и го видя до себе си. Подметките на кафявите му ботуши висяха десетина сантиметра над хромовата жълтевина. В киберпространството няма сенки, забеляза тя.

— Не помня нещо да сме се срещали — каза Въшката.

— Да не ти пука — отговори Колин. — Беше неформално. Но, — продължи той към Кумико, — предполагам, че си успяла да се оправиш до разноцветния Брикстън.

— Исусе, — каза Въшката, — ама че сополанко си се извъдил!

— Моля за извинение — ухили се Колин. — Предвиден съм да отговарям на очакванията на посетителя.

— Че ти си просто идеята на някакъв японски дизайнер за това какво е англичанин!

— В Ъндърграунда имаше Дракули — каза тя. — Те ми взеха чантичката. Искаха да вземат и теб…

— Пукнала ти се е кутийката, приятелче — каза Въшката. — Вързал съм те през дека ми в момента.

— Мерсаж — ухили се Колин.

— Да ти кажа и още нещо, — започна Въшката и пристъпи към Колин, — данните вътре в теб не са като за каквото са те правили да си. — Той скоси глава. — Едно мое приятелче в Бирмингам току-що те претръска. — Той се обърна към Кумико. — Твоят господин Чипчо тук нещо са го попреработвали. Знаеш ли го това?

— Не…

— Ако трябва да съм честен — каза Колин, и тръсна кичура си, — и аз предполагах нещо такова.

Въшката зяпна нанякъде из мрежата, като че ли слушаше нещо, което Кумико не можеше да чуе.

— Да — каза той накрая, — макар че почти сигурно е заводска работа. Десет главни блока от теб. — Той се разсмя. — И лед отгоре им… Предполага се да знаеш абсолютно всичко за шибания Шекспир, нали?

— Съжалявам, — отговори Колин, — ама се боя, че направо знам абсолютно всичко за шибания Шекспир.

— Че изрецитирай ни тогава един сонет, де — каза Въшката, и лицето му се присви в забавено намигване.

Нещо като объркване премина по лицето на Колин.

— Прав си.

— Или пък от шантавия Дикенс! — изграчи Въшката.

— Но аз знам…

— Мислиш си, че знаеш, докато не те попитат нещо конкретно. Виждаш ли, оставили са ги празни, частите за Англ. лит., и след това са ги напълнили с нещо друго…

— И с какво?

— Не знам — каза Въшката. — Момчето в Бирмингам не може да го разрови. Хитрец е той, но пък ти си от шантавите биософтове на Маас…

— Въшка, — прекъсна го Кумико, — има ли начин човек да се свърже със Сали тук, през мрежата?

— Съмнява ме, но може да пробваме. Така или иначе, ще ти дойде ред да видиш оная макроформа, дето ти разправях за нея. Искаш ли го и господин Чипчо за компания?

— Да, ако обичате…

— Хубаво тогава — каза Въшката, след това се поколеба. — Не знаем обаче какво е натъпкано вътре в твоя приятел. Подозирам, че е нещо, за което твоят баща е платил.

— Прав е — каза Колин.

— Тръгваме всички — каза тя.

* * *

Въшката направи прехвърлянето в реално време, вместо да прибегне към безтелесните, мигновени премествания, използвани обикновено в мрежата.

Жълтата равнина, обясни той, покриваше Лондонската стокова борса и свързаните с нея учреждения на Ситито. Той генерира някак си нещо като лодка, която да ги вози, синя абстракция, предназначена да намали вероятността от световъртеж. Докато синята лодка се отдалечаваше от ЛСБ, Кумико погледна назад и видя как огромният жълт куб намалява. Въшката сочеше най-различни структури като туристически гид. Колин, седнал до нея с кръстосани крака, изглежда се забавляваше от смяната на ролите.

— Това е „Белите“ — обясняваше Въшката, насочвайки вниманието й към скромна сива пирамида. — Клубът в Сейнт Джеймс. Регистриране на членството, списък на чакащите…

Кумико погледна нагоре към архитектурата на киберпространството, и си припомни гласа на двуезичния й френски учител в Токио, как той обясняваше нуждата на човечеството от това информационно пространство. Икони, отправни точки, изкуствени реалности… Но всичко това се сливаше накуп в паметта й, както тези извисяващи се форми, докато Въшката увеличаваше скоростта…

 

Размерът на бялата макроформа беше труден за възприемане.

Отначало тя беше изглеждала на Кумико като небето, но сега, гледайки я, тя имаше чувството, като че ли това е нещо, което тя можеше да побере в дланта си, цилиндър от луминесцентно перлено, не по-висок от шахматна фигурка. Но тя караше да изглеждат като джуджета многоцветните форми, натрупани около нея.

— Добре де, — каза веселяшки Колин, — това наистина е много странно, нали? Абсолютна аномалия, въпиюща сингуларност…

— Но не ти се налага да се тормозиш около това, нали? — обади се Въшката.

— Само ако то няма пряк ефект върху ситуацията около Кумико — съгласи се Колин, изправен в лодката-очертание. — Макар че може ли човек да бъде сигурен?

— Трябва да се опитате да се свържете със Сали — каза Кумико нетърпеливо. Това нещо — макроформата, аномалията — не я интересуваше особено, въпреки че и Въшката, и Колин я смятаха за нещо изключително.

— Виж го само — рече Въшката. — Може да има направо цял свят вътре…

— И не знаете ли какво е това? — Тя наблюдаваше Въшката; очите му имаха разфокусирания вид, който означаваше, че дланите му там някъде в Брикстън се движат, и работят по дека.

— Това е много голямо количество данни — каза Колин.

— Току-що се опитах да прокарам линия до тоя конструкт, дето тя го нарича Финландеца — каза Въшката, и очите му отново влязоха във фокус. В гласа му имаше нотка на загриженост. — Не мога обаче да пробия. Имам едно такова чувство, като че ли нещо дебне там, и чака… Май като че ли е най-добре да се изключваме…

Черна точица върху бисерната извивка, ръбовете й перфектно очертани…

— Хиляди дяволи — каза Въшката.

— Кълцай линията — обади се Колин.

— Не мога! Пипна ни…

Кумико видя как синята лодка-очертание под краката им се удължи, разтегна се в азурна нишка, изсмуквана през стеснението на тази точка от мрак. И след това, в един момент на абсолютна странност, и тя, заедно с Въшката и Колин, бяха разтеглени до изключителна тънкост…

 

И се оказа в парка Уено, следобед в края на лятото, до неподвижните води на езерото Шинобазу, и майка й седеше върху нея на закръглена скамейка от прохладен ламиниран карбон, по-хубава, отколкото в спомените. Устните на майка й бяха пълни и обилно начервени, и Кумико знаеше, че са очертани с най-фината и тънка четка. Носеше черното си френско яке, с яката от тъмна козина, която ограждаше приветствената й усмивка.

Кумико можеше единствено да гледа, присвита около студената топка от страх под сърцето й.

— Ти беше глупаво момиче, Куми — каза майка й. — Как изобщо си въобразяваш, че няма да си спомня за теб, или че ще те изоставя на зимния Лондон и на гангстерите, дето слугуват на баща ти?

Кумико гледаше перфектните устни, отворени леко над белите зъби; зъби, поддържани, тя го знаеше, от най-добрия зъболекар в Токио.

— Ти си мъртва — чу се да казва тя.

— Не, — отговори майка й усмихнато, — не и сега. Не и тук, в парка Уено. Погледни жеравите, Куми.

Но Кумико не обръщаше глава.

— Погледни жеравите.

— Да ти го начукам до дупка — обади се Въшката, и Кумико се завъртя и го видя до себе си, с бледо и сгърчено лице, покрито с пот, и мазни къдрици, залепнали за челото.

— Аз съм майка й.

— Не е майка ти, разбираш? — Въшката се тресеше, сгърченото му тяло се клатеше, като че ли той си пробиваше път през ужасен вятър. — Не е… майка… ти… — Под мишниците на сивия му жакет имаше тъмни петна. Малките му юмруци трепереха, докато той се бореше да направи следващата стъпка.

— Ти си болен — каза майката на Кумико със загрижен глас. — Трябва да легнеш.

Въшката се отпусна на колене, притиснат от невидима тежест.

— Спри това! — изкрещя Кумико.

Нещо блъсна лицето на Въшката в пастелната бетонна пътека.

— Спри!

Лявата ръка на Въшката се изправи и започна бавно да се извърта, дланта все още свита в юмрук с побелели кокалчета. Кумико чу нещо да изпуква, кост или сухожилие, и Въшката изкрещя.

Майка й се разсмя.

Кумико удари майка си по лицето, и през ръката й се стрелна болка, остра и истинска.

Лицето на майка й премига и се превърна в друго лице. Гайджинско лице с широки устни и остър тънък нос.

Въшката изстена.

— Хей, — чу Кумико гласа на Колин, — не е ли това направо интересно? — Тя се обърна и го видя, обкрачил един от конете от ловната репродукция, стилизирано изображение на изчезнало животно, с грациозно извита шия, приближаващо в тръс към тях. — Съжалявам, но ми отне минутка да ви открия. Това е изумително сложна структура. Един вид джобна вселена. По парченце от всичко. — Конят застана пред тях.

— Играчко, — каза нещото с лицето на майката на Кумико, — смееш да разговаряш с мен ли?

— Ами да, направо смея. Ти си леди Джейн Трета Тесие-Ашпул, или по-точно покойната леди Джейн Трета Тесие-Ашпул, починала не особено скоро, едно време била от вила „Блуждаещ лъч“. Тази нелошичка имитация на токийски парк си я сглобила съвсем преди малко от спомените на Кумико, нали?

— Умри! — Тя вдигна бялата си длан; от нея се стрелна форма, сгъната от листове неон.

— Не, — каза Колин, и жеравът се пръсна на парчета, които преминаха през него, избледняващи парчета-призраци. — Няма да стане номерът. Сори. Спомних си какво съм аз. Открих нещата, дето са ги натъпкали по местата за Шекспир и Такъроу, и Блейк. Бил съм модифициран да съветвам и защищавам Кумико в ситуации доста по-драстични, отколкото каквото и да било, предвидено от оригиналните ми дизайнери. Аз съм тактик.

— Ти си нищо. — Въшката започна да се гърчи в краката й.

— Боя се, че грешиш. Виждаш ли, тук вътре, в това твое… изхвърляне, Джейн Трета, аз съм толкова реален, колкото и ти. Виждаш ли, Кумико, — обърна се той към нея, докато скачаше от седлото, — мистериозната макроформа на Въшката всъщност е една много скъпа купчина биочипове, конструирани по определен начин. Един вид вселена-играчка. Прерових я цялата отгоре додолу, и вътре определено има доста нещо за виждане, и доста нещо за научаване. Тази… личност, ако решим да я величаем така, я е създала в жалък опит за, о, не безсмъртие, всъщност, а просто за да може да си реализира желанията. Нейните маниакални, детинско-егоистични, оградени с капаци желания. Кой ли би си помислил, че обектът на най-острата и най-злобно гризящата завист, която леди Джейн Трета може да изпитва, ще е Анжела Митчел?

— Мри! Ти ще умреш! Убивам те! Веднага!

— Че давай, де — ухили се Колин. — Виждаш ли, Кумико, Джейн Трета знае за една тайна на Митчел, относно връзката й с мрежата: Митчел по някое време е имала потенциала да стане, е, доста важна за нещата по принцип, въпреки че не си е струвало да го прави. Джейн Трета започнала да ревнува…

Фигурата на майката на Кумико се разнесе като дим, и изчезна.

— О, господи, — каза Колин, — боя се, че й доскучах. Всъщност, на различно ниво на командната програма водехме нещо като ожесточено сражение. Блокирал съм я временно, но съм сигурен, че пак ще се вдигне…

Въшката беше станал на крака и внимателно масажираше ръката си.

— Исусе — каза той. — Бях сигурен, че ми я е изкълчила…

— Направи го, — отговори Колин, — само че беше толкова ядосана, като се махна, че забрави да запише тази част от конфигурацията.

Кумико пристъпи по-близо до коня. Изобщо не изглеждаше като истински кон. Тя докосна страната му. Студена и суха като стара хартия.

— Какво ще правим сега?

— Ще ви измъквам оттук. Идвайте с мен, и двамата. Качвайте се. Кумико отпред, Въшката отзад.

Въшката погледна към коня.

— На това?

 

Не видяха други хора в парка Уено, докато яздеха заедно към стена от зеленина, която постепенно се оформи като съвсем неяпонска гора.

— Но сега трябва да сме в Токио — протестира Кумико, когато влязоха в гората.

— Всичко е малко надве-натри, — каза Колин, — макар че предполагам, че ще намерим някакъв сорт Токио, ако се поразтърсим. Мисля обаче, че знам възможен изход…

След това той започна да й разказва още неща за Джейн Трета, и Сали, и Анжела Митчел. Всички те бяха много странни.

 

В другия край на гората дърветата бяха много големи. Те излязоха на поляна с дълга трева и диви цветя.

— Вижте — обади се Кумико, забелязвайки висока сива къща през клоните.

— Да, — каза Колин, — оригиналът се намира близо до Париж. Но вече почти пристигнахме. При изхода, имам предвид…

— Колин! Виждаш ли? Жена. Стои там…

— Да, — каза той, без да се погрижи да обърне глава. — Анжела Митчел…

— Наистина? Тя тук ли е?

— Не, — рече той, — не още.

И тогава Кумико видя планерите. Красиви неща, трептящи на вятъра.

— Отиваме там — каза Колин. — Въшката ще те откара обратно на един от…

— По дяволите, — запротестира Въшката изотзад.

— Адски лесно е. Точно както си използваш дека. И в този случай и е същото…

 

Отгоре от Маргейт Роуд се чуваше смях и силни пиянски гласове, чупенето на бутилка в тухлена стена.

Кумико седеше напълно схваната в мекия стол, със стиснати очи, и си спомняше как планерът излита в синьото небе, и… още нещо.

Зазвъня телефон.

Очите й се отвориха.

Тя скочи от стола и се промъкна покрай Въшката, между редовете от апаратурата му, в търсене на телефона. Най-сетне го намери, и…

— Домошарче — обади се Сали, отнякъде далече, през мекия шум на смущенията, — какво, по дяволите, става? Въшка? Добре ли си, човече?

— Сали! Сали, къде си?

— Ню Джърси. Хей. Малката! Малката, какво става?

— Не те виждам, Сали, екранът е празен!

— Звъня от будка в Ню Джърси. Какво е станало?

— Имам да ти разказвам толкова много неща…

— Давай — рече Сали. — Аз плаща.