Уилям Гибсън
Мона Лиза Овърдрайв (30)

30. ОТВЛИЧАНЕТО

Летището изсмука една махмурлия Даниеле Старк надолу по пастелен коридор, обсипан с репортери, камери, аугментирани очи, докато Порфир и трима от охраната на Sense/Net прекарваха Анджи през затварящия се кръг от журналисти, един хореографиран ритуал, който предлагаше по-скоро драматично представление, отколкото защита. Всеки от наличните беше вече проверен от сигурността и от полицията.

След това тя остана сама с Порфир в експресен асансьор, нагоре към хелипорта, който Sense/Net поддържаше на покрива на летището.

Когато вратите се отвориха в повеите мокър вятър над брилянтно осветения бетон, където ги чакаше нова тройка от охраната, облечена в огромни шуби във флуоресциращо оранжево, Анджи си спомни как видя за пръв път Агломерата, когато беше пристигнала с влака от Вашингтон заедно с Търнър.

Една от оранжевите шуби ги избута през пространството безупречно чист бетон към чакащия хеликоптер, голям двувитлов Фокер, покрит с черен хром. Порфир тръгна нагоре по паяжиноподобната, матовочерна стълбичка. Тя го последва, без да погледне назад.

В нея имаше нещо ново, нова идея. Беше решила да се свърже с Ханс Бекер чрез неговия агент в Париж. Континуитет имаше номера му. Вече беше време, време да се направи така, че да се случи нещо. И тя щеше да се погрижи да се случи нещо също и с Робин, знаеше, че той ще я чака там, в хотела.

Хеликоптерът им препоръча да затегнат коланите си.

Когато се издигнаха, в звукоизолираната кабина беше абсолютна тишина, само някакво трептене в костите, и за една странна секунда тя като че ли беше способна да задържи целия си живот в ума си и да го разбере, да го види такъв, какъвто беше бил. И той беше, помисли си тя, едно нанасяне на прах отгоре и прикриването му, и това беше било освобождаване от болката.

И мястото на отделянето на душата, каза един железен глас, някъде откъм светлината на свещи и бръмченето на кошер…

— Миси? — Порфир се беше навел към нея от съседната седалка…

— Сънувах…

Нещо я беше чакало, преди години, някъде в мрежата. Не такова като лоата, като Легба или другите, въпреки че Легба, тя знаеше, беше Господарят на Кръстопътищата; той беше синтезът, ключовата точка на магията, комуникацията…

— Порфир, — запита тя, — защо си тръгна Боби? — Тя гледаше навън към оплетената мрежа от светлини на Агломерата, към куполите, осветени от червени сигнални светлини, и виждаше вместо това пейзажа от данни, който го беше притеглял винаги, назад към това, което той смяташе за единствената игра, която си струва да бъде играна.

— Ако ти не знаеш, миси, — отвърна Порфир, — кой знае?

— Но ти чуваш разни неща. Всичко. Всякакви слухове. Ти винаги си бил…

— Защо ме питаш сега?

— Време е…

— Спомням си как се говори, разбираш ли? Как хората, които не са известни, говорят за тези, които са. Може би някой, който е твърдял, че познава Боби, е говорил с някой друг, и така е тръгнала приказката… За Боби си струваше да се говори, защото той беше с теб, разбираш ли? Добре е да почнем оттук, миси, защото той не би сметнал това за много приятно, нали? Това, което се говореше, е че той щеше да се открои, ако беше работил и сам, но вместо това е срещнал теб, и ти си се издигнала по-високо и по-бързо, отколкото той изобщо би могъл да мечтае. Че ти си го издигнала там горе, разбираш ли? Където пари, за каквито той в Баритаун никога не би могъл и да мечтае, са просто рестото за нещо…

Анджи кимна, оглеждайки отгоре Агломерата.

— Говореше се, че той си има свои собствени амбиции, миси. Че нещо го движи. И че в края сметка го е придвижило надалеч от теб…

— Не мисля, че той би ме оставил — каза тя. — Когато за пръв път дойдох в Агломерата, беше все едно съм се родила отново. Един нов живот. И той беше там, точно там, още първата нощ. По-късно, когато Легба… когато се свързах със Sense/Net…

— Когато започна да ставаш Анджи.

— Да. И колкото и много да беше взело това от мен, знаех, че той ще бъде с мен. И също че той никога няма да го купи напълно, и имах нужда от това, че това всичкото за него е само една идея, цялата тази работа…

— Sense/Net?

— Анджи Митчел. Той знаеше разликата между нея и мен.

— Наистина ли?

— Може би той беше тази разлика. — Толкова високо над линиите светлина…

 

Старият „Нов Сузуки Дипломат“ беше любимият хотел на Анджи още от първите й дни в Sense/Net.

Стената му откъм улицата се издигаше равно единайсет етажа, след което се отдръпваше назъбено в първия от девет отстъпа, в планински пейзаж, сглобен от скали, изкопани от мястото на строежа му на Мадисон Скуер. Оригиналните планове предвиждаха този стръмен пейзаж да бъде засаден с флора, по начало срещана в долината на Хъдсън, и да бъде населен с подходяща фауна, но последвалата конструкция на първия Манхатънски купол беше повдигнала необходимостта да бъде наета от Париж група по екодизайн. Френските еколози, свикнали на „чисти“ дизайнерски проблеми, налагани от орбиталните системи, се бяха отчаяли от тежко замърсената атмосфера на Агломерата, и бяха заложили на силно генинженирани сортове растения и робо-фауна, подобна на тази в тематичните паркове за деца. Продължилият патронаж на Анджи обаче беше оставил върху мястото отпечатък, който иначе щеше да му липсва. Sense/Net бяха наели най-горните пет етажа и бяха обзавели там за нея постоянно жилище, и „Дипломатът“ се радваше в момента на определено приповдигната репутация сред хората на изкуството и забавленията.

Сега тя се усмихна, докато хеликоптерът се издигаше покрай дезинтересиран робот-бигхорн, който се правеше, че дъвче лишеите покрай осветения водопад. Абсурдността на това място винаги я беше развеселявала; дори Боби й се радваше.

Тя хвърли поглед към хелипорта на хотела, където емблемата на Sense/Net беше прясно прерисувана върху затопления, ярко осветен бетон. Самотна фигура, закачулена в яркооранжева шуба, чакаше край скулптирания връх на скала.

— Робин ще бъде тук, нали, Порфир?

— Мистъх Лание — каза той кисело.

Тя въздъхна.

Черният хромиран Фокер ги спусна плавно надолу, чашите в рафта за напитки леко издрънкаха, когато опорите на хеликоптера опряха в покрива на хотела. Приглушеното пърпорене на двигателите заглъхна.

— Където нещата касаят Робин, Порфир, ще трябва първия ход да го правя аз. Смятам тази нощ да говоря с него. Сама. И междувременно ще искам от теб да стоиш по-настрани от него.

— Удоволствие е за Порфир, миси — каза фризьорът, когато вратата на кабината се отвори зад тях. И в следващия миг се беше извил, и дърпаше токата на колана си, и Анджи се обърна навреме, за да види яркооранжевата шуба в отвора на люка, вдигнатата ръка, огледалните очила. Оръжието издаде не по-силен звук от запалка, но Порфир се сгърчи, едната му дълга черна ръка посегна към гърлото му, докато човекът от охраната затвори вратата зад тях и скочи към Анджи.

Нещо беше притиснало силно стомаха й, докато Порфир се отпусна назад размекнато върху креслото. Острият розов връх на езика му се беше показал навън. Тя погледна надолу, чисто рефлекторно, и видя черната хромирана тока на колана на креслото й през лепкаво изглеждащо каре от зеленикава пластмаса.

Вдигна поглед нагоре към бяло овално лице, оградено от стегнатата оранжева мушамена качулка. Видя собственото си лице зяпнало от шока, удвоено в сребристите огледала.

— Пил ли е тази нощ?

— Какво?

— Той. — Размахване на пръст към Порфир. — Пил ли е алкохол?

— Да… По-рано.

— По дяволите. — Женски глас, тя се обърна към изпадналия в безсъзнание фризьор. — Сега пък аз го упоих. Не ми се ще да му подтисна дихателния рефлекс, разбираш? — Анджи видя жената да проверява пулса на Порфир. — Кат’ да е окей… — Сви ли тя рамене под оранжевата шуба?

— Охрана?

— Какво? — Очилата проблеснаха.

— От охраната на Sense/Net ли сте?

— Хич даже. Отвличам те.

— Наистина ли?

— Съвсем.

— Защо?

— Не заради обичайните причини. Някой ти е дигнал мерника. И на мен също. Предполагаше се да уредя да те отвлекат следващата седмица. Майната им. Така или иначе трябва да говоря с теб.

— Така ли? Да говориш с мен?

— Да познаваш някаква Джейн Трета?

— Не. Имам предвид да, но…

— После. Сега да си дигаме задниците, бързо.

— Порфир…

— Той скоро ще се събуди. Скив го, не ща да съм наоколо, когат’ т’ва стане…