Уилям Гибсън
Мона Лиза Овърдрайв (3)

3. МАЛИБУ

В къщата имаше особен мирис; винаги го беше имало.

Той принадлежеше на времето и соления въздух и на ентропийната природа на скъпите къщи, построени твърде близо до морето. Вероятно също беше специфичен за места, обитавани за кратко, но често, къщи отваряни и затваряни, когато неспокойните им жители пристигаха и отпътуваха. Тя си представи стаите празни, петънца корозия разцъфтяват тихо по хрома, бледи плесени се прихващат по тайните ъгълчета. Архитектите, като че ли в признание на вечните процеси, бяха търсили известна степен на ръжда: масивните стоманени парапети покрай входа бяха изтънели колкото киткато й, изядени от пръските с годините.

Къщата се присвиваше, както и съседните й, върху части от съборени основи, и разходките й покрай брега понякога включваха опити за археологически фантазии. Тя се опитваше да си представи миналото на това място, други къщи, други гласове. На тези разходки я придружаваше въоръжен автомат, мъничък хеликоптер Дорние, който се издигаше от невидимото си гнездо на покрива, когато тя излезеше от входа. Можеше да планира почти тихо, и беше програмиран да избягва погледа й. В начина, по който той я следваше, имаше някаква тъга, като че ли той беше скъп, но неприет коледен подарък.

Тя знаеше, че Хилтън Суифт наблюдава през камерите на Дорнието. Надали нещо, което ставаше в къщата на брега, убягваше на Sense/Net: самотата й, седмицата насаме, която беше поискала, бяха под непрекъснато наблюдение.

Годините й в професията й бяха изработили личен имунитет срещу наблюдение.

 

През нощта тя понякога включваше светлините, монтирани под входната площадка, осветявайки йероглифните древни огромни сиви пясъчни мухи. Самият вход, и изтеглената назад всекидневна оставаха в мрак. Тя сядаше на стол от обикновена бяла пластмаса и гледаше брауновия танц на мухите. В блясъка на лампите те хвърляха миниатюрни, едва видими сенки, летящи възелчета върху пясъка.

Звукът на морето я обгръщаше в движението си. Късно през нощта, докато тя спеше в по-малката от двете спални за гости, той си пробиваше път в сънищата й. Но никога в нахлуващите спомени на странник.

Изборът на спалня беше инстинктивен. Основната спалня беше минирана с детонаторите на стара болка.

Лекарите в клиниката бяха използвали химически клещи, за да изтръгнат пристрастяването към дрогата от рецепторите на мозъка й.

 

Тя си готвеше сама в бялата кухня, затопляше замразен хляб в микровълновката, изсипваше пакети суха швейцарска супа в безупречно чисти стоманени тенджери, пробивайки си безчувствено път през безименното, но все по-познато пространство, от което беше така неусетно изолирана от проектираната от специалисти дрога.

— На това му викат живот — каза тя на белия ъгъл. И какво ли ще измъкнат от това вградените в къщата психоблокове на Sense/Net, чудеше се, ако някой скрит микрофон го улови и им го предаде? Тя разбърка супата с изящна неръждаема бъркалка, гледайки как се вдига пара. Това да прави нещо помага, помисли си тя, просто да правиш нещо сама; в клиниката бяха настояли тя сама да си оправя леглото. Сега тя сърбаше направената от самата нея супа, намръщена, и си припомняше клиниката.

 

Беше си взела седмица почивка от лечението. Лекарите бяха протестирали. Детоксикацията мина разкошно, бяха казали те, но терапията още не е започнала. Бяха посочили процента на връщане към дрогата сред клиентите, които не довършваха програмата. Бяха й обяснили, че застраховката й ще е невалидна, ако тя не довърши лечението си. Sense/Net ще плати, беше им отговорила тя, освен ако те не предпочитат тя лично да им плати. И беше извадила платиновия си чип от МицуБанк.

Нейният Lear пристигна час след това; тя му поръча да я откара до LAX, поръча кола да я посрещне там, и нареди да не се приемат позвънявания.

— Съжалявам, Анджела, — каза аеропланът, завивайки над Монтего Бей секунди след излитането, — но Хилтън Суифт е упражнил приоритетно нареждане.

— Анджи, — каза Суифт, — знаеш, че съм винаги зад теб, където и да си. Знаеш го, Анджи.

Тя се обърна и изгледа черния овал на високоговорителя. Беше центриран в гладка сива пластмаса, и тя си представи Суифт свит там, дългите му крака на бегач свити болезнено, гротескно, зад таблото на Lear-а.

— Знам го, Хилтън — каза тя. — Радвам се, че се обади.

— Отиваш в Лос Анджелос, Анджи.

— Да. Така казах на самолета.

— До Малибу?

— Точно така.

— Пайпър Хил пътува към летището.

— Благодаря, Хилтън, но не я искам там. Не искам никого. Искам кола.

— В къщата няма никого, Анджи.

— Добре. Точно това искам, Хилтън. Никого в къщата. Къщата да е празна.

— Сигурна ли си, че това е добра идея?

— Най-добрата идея, която съм имала от много време насам, Хилтън.

Последва пауза.

— Казват, че е минало наистина добре, Анджи, лечението. Но искаха да останеш.

— Имам нужда от седмица — каза тя. — Една седмица. Седем дни. Сама.

 

След третата си нощ в къщата тя се събуди призори, направи си кафе и се облече. По широкия прозорец към верандата отпред имаше кондензирала влага. Спането беше обикновено спане; ако й се бяха присънили някакви сънища, то тя не можеше да си ги спомни. Но усещаше някакво ускоряване на нещата, почти главозамайване. Стоеше в кухнята и усещаше студа на теракотения под през дебелите хавлиени чорапи, с длани около топлата чаша.

Имаше нещо. Тя протегна ръце, надигайки чашата с кафе като купа, жест едновременно инстинктивен и ироничен.

Бяха минали три години, откакто лоата я бяха яздили, три години те не бяха я докосвали. Но сега?

Легба? Някой от другите?

Усещането за присъствие внезапно отслабна. Тя постави чашата на тезгяха твърде рязко, кафето плисна върху ръката й, и хукна да намери обувки и палто. Зелени гумени ботуши от шкафа с дрехи за на брега, и тежко синьо планинарско яке, твърде голямо, за да е било на Боби. Изтича навън по стълбите, игнорирайки бръмченето на хеликоптера-играчка Дорние, когато той се издигна след нея като търпелив щурец. Хвърли поглед на север, покрай трупаницата от къщи, и бъркотията от покриви й напомни за едно барио в Рио, след това се обърна на юг към Колонията.

 

Тази, която дойде, беше наричана Маман Бригита, или Гранде Бригита, и докато някои я смятаха за жена на барон Самеди, други я наричаха „най-стара измежду мъртвите“.

Сякаш сънуваната архитектура на Колонията се издигаше вляво от Анджи като въстание на форми и его. Деликатно изглеждащи, окичени с неон двойници на Ватсовите кули се издигаха до необруталистични бункери, украсени с вградени бронзови релефи.

Докато тя минаваше покрай тях, огледалните стени отразяваха купчините сутрешни тихоокеански облаци.

През последните три години имаше моменти, когато се беше чувствала като че ли аха и да премине, или да премине отново една линия, потайна граница увереност, и да открие, че времето, когато тя беше с лоата, е било сън, или че те са били най-много заразни възли културен резонанс, останал от седмиците, които беше изкарала в омфора на Бийвър в Ню Джърси. Да погледне с други очи: няма богове, няма Конници.

Тя продължаваше да върви, успокоявана от прибоя, от единствения непрекъснат момент на крайбрежното време, неговото сега-и-винаги.

 

Баща й беше мъртъв, мъртъв вече от седем години, и данните, които тя имаше за неговия живот, й бяха казали твърде малко. Че той е служил на някого или на нещо, че наградата му за това е било познание, и че тя е била принесената от него жертва.

Понякога се чувстваше като че ли имаше три живота, всеки един отграден от другите с нещо, което тя не можеше да назове, и без никаква надежда някога да ги обедини.

Съществуваха детските й спомени от аркологията на Маас, изсечена в дълбините на една меза в Аризона, където тя се беше опирала на балюстрада от пясъчник, с лице към вятъра, и се беше чувствала като че ли цялата видима равнина е нейният кораб, и че може да надникне в залезните цветове оттатък планините. След това беше отлетяла от там, с твърдата топка на страха в гърлото. Вече не можеше да си спомни лицето на баща си, както го видя за последен път. Въпреки че сигурно трябва да е било на площадката на микропланера, другите планери завързани срещу вятъра, ред дъгоцветни пеперуди. Първият й живот беше свършил тази нощ, и животът на баща й — също.

Вторият й живот беше кратък, бърз и доста странен. Един мъж на име Търнър я беше взел, и я беше извел извън Аризона, и я беше оставил с Боби и Бийвър и останалите. Спомняше си много малко за Търнър, само че беше висок, с твърди мускули и поглед на преследван човек. Беше я довел в Ню Йорк. След това Бийвър я беше довел заедно с Боби в Ню Джърси. Там, на петдесет и третия етаж на една минкомна структура, Бийвър й беше обяснил за сънищата й. Сънищата са реални, казваше той, и кафявото му лице лъщеше от пот. Беше й казал имената на тези, които тя беше виждала насън. Беше я научил, че всички сънища се вливат в едно общо море, и й беше показал начините, по които нейните бяха различни и подобни. Единствено ти плаваш и по старото, и по новото море, беше казал той.

Бяха я яздили боговете, там, в Ню Джърси.

Беше се научила да предава себе си на Конниците. Беше виждала как лоата Линглесу влиза в Бийвър в омфора, как неговите крака разпръсват диаграмите, нарисувани по белия под. Беше опознала боговете в Ню Джърси, и любовта.

Лоата я бяха насочвали, когато тя тръгна с Боби да гради третия си, сегашен живот. Анджи и Боби си пасваха добре, родени от вакууми, Анджи от чистото празно царство на Биолаборатории Маас, и Боби от скуката на Баритаун.

 

Гранде Бригита я докосна без предупреждение; тя се спъна и почти падна на колене в прибоя, когато звукът на морето потъна в сумрачния пейзаж, отворил се пред нея. Боядисаните в бяло стени на гробници, надгробните камъни, върбите. Свещите.

Под най-старата върба имаше множество свещи, и усуканите й корени бяха побелели от восъка.

Познай ме, дете.

И Анджи я усети, отведнъж, и я позна по същността й, Маман Бригита, Мадмоазел Бригита, най-стара от мъртвите.

Аз нямам свой култ, дете, нямам специален олтар.

Тя откри, че върви напред в светлината на свещите, и в ушите й нещо бръмчи, като че ли върбата е огромен кошер с пчели.

Моята кръв е отмъщението.

Анджи си спомни Бермуда, нощта, ураганът; двамата с Боби бяха навлезли в окото му. Гранде Бригита беше нещо подобно. Тишината, притискащото усещане, чувството за немислими сили, покорни на най-малката мисъл. Под върбата нямаше нищо, което да се види. Само свещите.

— Лоата… Не мога да ги повикам. Усетих нещо… Дойдох да търся…

Ти си призована в моя репозоар. Чуй ме. Баща ти начерта знаци в главата ти: той ги начерта с плът, която не беше плът. Ти бе посветена на Езили Фреда. Легба те поведе в света да служиш на неговата воля. Но ти бе пратена отрова, дете, коп-пудре…

Носът й започна да кърви.

— Отрова?

Знаците на баща ти са променени, частично изтрити, преначертани. Макар че си престанала да тровиш себе си, Конниците не могат да те достигнат. Но моята същност е друга.

Главата я болеше ужасно, кръвта думкаше в слепоочията…

— Моля те…

Чуй ме. Имаш врагове. Те кроят планове срещу теб. Много е заложено в туй. Бой се от отрова, дете!

Тя погледна надолу към дланите си. Кръвта беше ярка и реална. Бръмчащият звук ставаше все по-силен. Може би беше в главата й.

— Моля те! Помогни ми! Обясни…

Не можеш да останеш тук. Това е смърт.

И Анджи падна на колене в пясъка, звукът на прибоя се стовари върху нея, и бе заслепена от слънцето. Дорнието нервно планираше пред нея, на два метра разстояние. Болката мигновено намаля. Тя избърса окървавените си длани в ръкавите на синьото яке. Групичката камери на автомата подскачаше и се въртеше.

— Всичко е наред — напъна се тя да каже. — Потече ми кръв от носа. Нищо повече… — Дорнието се стрелна напред, след това назад. — Връщам се в къщата. Добре съм. — То плавно се издигна навън от полезрението й.

Анджи се присви разтреперана. Не, не им позволявай да видят. Ще разберат, че нещо се е случило, но няма да знаят какво. Тя се насили да се вдигне на крака, обърна се и заситни обратно нагоре по брега, по пътя, по който беше дошла. Докато вървеше, търсеше из джобовете на якето кърпичка, каквото и да било, с което да изтрие кръвта от лицето си.

Когато пръстите й усетиха ъглите на плоския малък пакет, тя разбра мигновено какво е това. Спря и потрепера. Дрогата. Не беше възможно. Да, беше. Но кой? Тя се обърна и загледа Дорнието докато то не се отдръпна.

Пакетът. Достатъчно за месец.

Коп-пудре.

Бой се от отрова, дете.