Уилям Гибсън
Мона Лиза Овърдрайв (26)

26. КУРОМАКУ

Сали си мълчеше, и на улицата и в каба, по целия дълъг студен път обратно към хотела им.

Сали и Суейн бяха изнудвани от враг на Сали „нагоре по кладенеца“. Сали беше принуждавана да отвлече Анджи Митчел. Мисълта, че някой може да отвлече звездата на Sense/Net се струваше на Кумико подчертано нереална, като че ли някой планираше да убие митологична личност.

Финландецът беше намекнал, че самата Анджи вече е замесена по някакъв мистериозен начин, но беше използвал думи и идиоми, които Кумико не беше разбрала. Нещо в киберпространството; хора, сключващи договори с нещо или неща там. Финландецът беше познавал някакво момче, което беше станало любовник на Анджи; че не беше ли нейният любовник Робин Лание? Майката на Кумико й беше позволила да извърти няколко от стимовете на Анджи и Робин. Момчето беше било жокей, крадец на данни, както Въшката в Лондон…

И какво относно врага, изнудвача? Тя е луда, казваше Финландеца, и лудостта й беше докарала някак западането на богатството на семейството й. Живеела сама в наследствения си дом, къща, наречена „Блуждаещ лъч“. Какво ли беше направила Сали, за да спечели нейната враждебност? Наистина ли беше убила бащата на тази жена? И кои бяха другите, другите, които бяха умрели? Вече беше забравила гайджинските имена…

И беше ли научила Сали каквото искаше да научи от тази визита при Финландеца? Кумико беше чакала да чуе накрая някаква декларация от бронирания идол, но разговорът се беше разпилял в безсмислици, в гайджински ритуал на шеговити довижданета.

 

В хотелското фоайе в синьо велурено кресло ги чакаше Петал. Облечен за пътуване, с туловище, опаковано в сив вълнен костюм с жилетка, той се надигна като някакъв странен балон от стола, когато те влязоха, и очите му зад обрамчените със стомана стъкла бяха спокойни както винаги.

— Здрасти — каза той и се изкашля. — Суейн ме прати след теб. Само за да се погрижа за момичето, де.

— Взимаш я обратно — каза Сали. — Сега. Тази нощ.

— Сали! Не! — Но ръката на Сали беше хванала здраво мишницата на Кумико, и я издърпа към входа на тъмно разширение на фоайето.

— Чакай там! — изсъска Сали към Петал. — Чуй ме, — продължи към Кумико, издърпвайки я зад ъгъла, в сянката. — Връщаш се обратно, не мога да те задържа тук сега.

— Не ми харесва да съм там. Не ми харесва Суейн, и къщата му също…

— Петал е окей — каза Сали, наведе се близо и заговори бързо: — По свой си начин. Мен ако питаш, вярвай му. Суейн, е, знаеш какво представлява Суейн, но баща ти го държи. Каквото и да се стовари, мисля, че ще те опазят от него. Но ако стане лошо, наистина лошо, иди в пивницата, където срещнахме Въшката. Розата и Короната. Помниш ли?

Кумико кимна. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Ако Въшката го няма там, намери барман на име Бивън и спомени името ми.

— Сали, аз…

— Ти си супер — каза Сали и внезапно я целуна, една от лещите й докосна за момент скулата на Кумико, студена и твърда. — Изчезвам, детко.

И тя го направи през слабата светлина в разширението, и Петал прочисти гърлото си на входа.

 

Полетът обратно към Лондон беше като много дълъг преход с метро. Петал си прекарваше времето, като изписваше думи, буква по буква, в някаква идиотска главоблъсканица в английски факс, пъшкайки тихичко. Накрая тя заспа, и сънува майка си…

 

— Парното работи — каза Петал, докато караше към дома на Суейн от Хийтроу. В Ягуара беше неприятно топло, суха топлина, която миришеше на кожа и от която я боляха синусите. Тя не му обърна внимание, загледана в бледата утринна светлина, покривите, проблясващи в черно през топящия се сняг, редовете комини…

— Той не ти се сърди, разбираш, — продължи Петал. — Усеща специална отговорност…

— Гири.

— Ъ… да. Отговорен, ако разбираш. Сали никога не е била особено предсказуема, всъщност, но не очаквахме…

— Не искам да говоря, извинявайте.

Малките му загрижени очи в огледалото.

 

Пресечката беше пълна с паркирани коли, дълги сребристосиви коли с тъмни стъкла.

— Имаме сума ти посетители тая седмица — каза Петал, паркирайки срещу номер 17. Излезе и й отвори вратата. Тя го последва вдървено през улицата и нагоре по сивите стъпала, където черната врата беше отворена от едър мъж с червено лице в стегнат черен костюм. Петал мина покрай него, като че ли онзи го нямаше.

— Чакай — каза онзи с червеното лице. — Сега ще я види Суейн…

Думите на човека накараха Петал да спре с изпъшкване, той се завъртя с изненадваща бързина и хвана човека за ревера.

— За в бъдеще гледай да демонстрираш шибания си респект — каза Петал, и въпреки че не беше повишил глас, някак си цялата му уморена доброта беше изчезнала. Кумико чу шевовете да пукат.

— Извинявайте, управителю. — Червеното лице се стараеше да не изразява нищо. — Той ми каза да ви кажа.

— Ела тогава — обърна се към нея Петал, пускайки черния полуоткъснат ревер. — Той само ще иска да каже здрасти.

Намериха Суейн седнал до триметрова дъбова трапезна маса в стаята, където го беше видяла за пръв път. Драконите на ранга му бяха скрити зад широка бяла риза и копринена вратовръзка на ивици. Когато тя влезе, очите му срещнаха нейните. Дългото му лице беше засенчено от лампа за четене със зелен абажур, която стоеше на масата до малък пулт и дебела купчина факс.

— Добре — каза той. — Как е Агломерата?

— Много съм уморена, г-н Суейн. Бих искала да отида в стаята си.

— Радваме се, че се върна, Кумико. Агломератът е опасно място. Приятелите на Сали там вероятно не са от този тип хора, с които баща ти би искал да се свързваш.

— Мога ли да отида в стаята си?

— Срещала ли си някой от приятелите на Сали, Кумико?

— Не.

— Наистина ли? И какво правеше?

— Нищо.

— Не бива да ни се сърдиш, Кумико. Ние те защищаваме.

— Благодаря ви. Мога ли да отида в стаята си?

— Разбира се. Сигурно си много уморена.

Петал излезе заедно с нея от стаята, носейки чантата й. Сивият му костюм беше изпомачкан от полета. Тя внимаваше да не погледне нагоре, когато минаха под пустия поглед на мраморния бюст, където може би все още беше скрито блокчето на Маас-Неотек, въпреки че със Суейн и Петал в стаята тя не се сещаше за никакъв начин да го вземе.

* * *

В къщата имаше ново усещане за движение, оживено и тихо: гласове, стъпки, дрънченето на асансьора, шума на тръбите, докато някой се къпеше.

Тя седна в краката на огромното легло, гледайки към черната мраморна вана. Остатъчни образи от Ню Йорк като че ли плуваха по границите на зрението й; ако затвореше очи, тя се оказваше обратно на алеята, клекнала до Сали. Сали, която я беше отпратила. И която не беше се обърнала да погледне назад. Сали, чието име някога беше било Моли, или Мъгливото Острие, или и двете. Отново собствената й малоценност. Сумида, майка й плава в черната вода. Баща й. Сали.

Известно време по-късно, движена от любопитство, което избута настрани срама й, тя се надигна от мястото, където лежеше, разреса косата си, нахлузи тънки черни гумени чорапи с грапави пластмасови подметки, и излезе много тихо навън в коридора. Когато асансьорът пристигна, смърдеше на цигарен дим.

Червеното лице крачеше напред-назад по синия килим във фоайето, когато тя излезе от асансьора, и ръцете му бяха в джобовете на стегнатото му черно сако.

— Ей, — каза той, повдигайки вежди, — да ти трябва нещо?

— Гладна съм — каза тя на японски. — Отивам в кухнята.

— Ей, — каза той, като измъкна ръце от джобовете и изпъна предницата на сакото, — говориш ли английски?

— Не — каза тя, и тръгна право покрай него надолу по коридора, и зави зад ъгъла. Чу го отново да казва „Ей“, по-предупредително, но вече бръкваше зад белия бюст.

Успя да пъхне апаратчето в джоба си преди той да се покаже иззад ъгъла. Той огледа стаята автоматично, с отпуснати ръце, по начин, който внезапно й напомни за секретарите на баща й.

— Гладна съм — каза тя на английски.

След пет минути се беше върнала в стаята си с голям и много по британски изглеждащ портокал; англичаните като че ли не отдаваха особена стойност на симетрията на плода. Затваряйки вратата зад себе си, тя остави портокала върху широкия плосък ръб на черната вана и измъкна апаратчето на Маас-Неотек от джоба си.

— Бързо, — каза Колин, подмятайки перчем докато се фокусираше, — отвори го и премести A/B ключето на A. При новия режим има техник, който обикаля и търси бръмбарчета. Превключиш ли ключето, не трябва да се засича като подслушващо устройство. — Тя направи както я посъветва той, използвайки фиба за коса.

— Какво имаш предвид под „новия“ режим? — запита тя, оформяйки думите, но без да ги произнесе.

— Не си ли забелязала? Вече има поне една дузина прислуга, без да броим всичките тези посетители. Добре де, предполагам, че това не е толкова нов режим, колкото ъпгрейд на процедурата. Твоят г-н Суейн е доста социален човек, по своя си прикрит начин. Имаме тук един разговор между Суейн и председателя на съвета на Специалния отдел, за който предполагам, че доста хора биха убивали, и че споменатият председател не е много назад в списъка им.

— Специалния отдел ли?

— Тайната полиция. Доста странна компания си е завъртял Суейн: типове от Бъкхауз, царчета от копторите на Ийст Енд, младши офицери от полицията…

— Бъкхауз?

— Двореца. Без да споменавам търговските банкери от Ситито, една симстим-звезда, един-два файтона скъпари сводници и търговци на дрога…

— Симстим-звезда ли?

— Лание. Робин Лание.

— Робин Лание? Той тук ли е бил?

— На сутринта след изненадващото ти отпътуване.

Тя погледна в прозрачните зелени очи на Колин.

— Истината ли ми казваш?

— Да.

— Винаги ли го правиш?

— До степента, в която я зная, да.

— Какво си ти?

— Биочипова личностова база на Маас-Неотек, предназначена да помага и да съветва японски посетител в Обединеното Кралство. — Той й намигна.

— Защо намигваш?

— Ти как мислиш?

— Отговори ми на въпроса! — Гласът й отекна в огледалата на стаята. Призракът докосна устните си с тънкия си пръст.

— Да, аз съм и нещо друго. Показвам прекалено много инициатива за обикновена програма-гид. Макар че моделът, на който съм базиран, е върхът засега, извънредно сложен. Не мога обаче да ти кажа какво точно съм, защото не зная.

— Не знаеш ли? — Отново субвокално, внимателно.

— Знам всевъзможни неща — каза той и отиде до една от капандурите. — Знам, че за масата за сервиране в Мидъл Темпъл Хол се твърди, че е направена от гредите на „Златната кошута“, че по коридорите на Тауър Бридж има сто двайсет и осем стъпала, че на Ууд Стрийт, надясно от Чийпсайд, има плантан, за който се смята, че е бил онзи, в който е пял силно дроздът на Уърдсуърт… — Той се завъртя внезапно с лице към нея. — Само че не е, защото сегашното дърво е било клонирано от оригиналното през 1998. Знам всичко това, както виждаш, и още други неща, още много други неща. Бих могъл например да те науча на основите на билярда. Това е, което съм аз, или поне каквото се е смятало по начало да бъда. Само че съм и нещо друго, и е много вероятно това нещо да има нещо общо с теб. Не зная какво е то. Наистина не зная.

— Ти беше подарък от баща ми. Поддържаш ли комуникация с него?

— Доколкото зная, не.

— Не си ли го информирал за отпътуването ми?

— Не ме разбираш — каза той. — Не бях осъзнал това, че си изчезвала, докато ти не ме активира преди малко.

— Но ти си записвал…

— Да, но без да го осъзнавам. Аз съм „тук“ само когато ме активираш. Тогава преценявам наличните данни… За едно нещо обаче можеш да бъдеш абсолютно сигурна: невъзможно е да се излъчи какъвто и да било сигнал от тази къща, без нюхачите на Суейн да го засекат моментално.

— Възможно ли е да има още от теб, в смисъл още някой друг, в същия блок?

— Интересна идея, но не, освен ако няма някакъв таен скок в технологията. И така е било зор да ме монтират в тази обвивка, като се има предвид размера на хардуера ми. Знам това от базата ми данни обща култура.

Тя погледна надолу към апаратчето в ръката си.

— Лание. Кажи ми.

— Десет / двайсет и пет / шестнайсет — каза той. Главата й се изпълни с безтелесни гласове…

ПЕТАЛ: Ако обичате, бихте ли ме последвали, сър…

СУЕЙН: Елате в стаята за билярд.

ТРЕТИ ГЛАС: Добре е да си имаш някакво оправдание за това, Суейн. В колата ме чакат трима от Sense/Net. Охраната ще държи адреса ти в базата си данни докато адът не замръзне.

ПЕТАЛ: Великолепна кола, сър, Даймлерът ви. Да взема палтото ви?

ТРЕТИ ГЛАС: Какво има, Суейн? Защо не можем да се срещнем при Браун?

СУЕЙН: Свали си палтото, Робин. Тя е изчезнала.

ТРЕТИ ГЛАС: Изчезнала?

СУЕЙН: Към Агломерата. Рано тази сутрин.

ТРЕТИ ГЛАС: Още не е време…

СУЕЙН: Да не мислиш, че аз съм я пратил там?

Отговорът на човека беше приглушен, неразбран, изгубен зад затваряща се врата.

— Това Лание ли беше? — попита Кумико безгласно.

— Да — отговори Колин. — Петал го спомена по име в по-раншен разговор. Суейн и Лание са изкарали двайсет и пет минути заедно.

Звук от брава, движение.

СУЕЙН: Голяма бъркотия, но не съм аз виновен. Казах ти за нея, казах ти да ги предупредиш. Роден убиец, вероятно психопат…

ЛАНИЕ: Проблемът си е твой, не е мой. Ти имаш нужда от техния продукт и моето съдействие.

СУЕЙН: А какъв е твоят проблем, Лание? Защо си се забъркал в това? Само за да махнеш Митчел от пътя си ли?

ЛАНИЕ: Къде е палтото ми?

СУЕЙН: Петал, шибаното палто на г-н Лание.

ПЕТАЛ: Да, сър.

ЛАНИЕ: Нямам впечатление, че искат твоята бръсначка толкова яко, колкото искат Анджи. Тя определено е част от плащането. Ще приберат и нея.

СУЕЙН: Тогава — късмет за тях. Тя вече е на място, в Агломерата. Говорих с нея по телефона преди час. Ще я срещна с моя човек там, онзи дето урежда… момичето. А ти ще се връщаш ли обратно?

ЛАНИЕ: Тази вечер.

СУЕЙН: Добре тогава, нямай си грижи.

ЛАНИЕ: Чао, Суейн.

ПЕТАЛ: Абсолютно копеле е тоя тип.

СУЕЙН: Нещо в тая работа не ми харесва…

ПЕТАЛ: Но ти харесва плащането, нали?

СУЕЙН: Не мога да се оплача от него, но защо мислиш, че и Сали също им трябва?

ПЕТАЛ: Един господ знае. Те са добре дошли при нея…

СУЕЙН: Те. Не обичам „те“-та.

ПЕТАЛ: Може и да не си умрат от кеф, ако научат, че се е вдигнала там по собствена инициатива, накуп с дъщерята на Янака…

СУЕЙН: Не. Но ще си получим обратно мис Янака. Утре ще кажа на Сали, че Приор е в Балтимор, привежда момичето във форма…

ПЕТАЛ: Това е отвратителен бизнес, това е…

СУЕЙН: Донеси ми кана кафе в кабинета.

 

Тя лежеше по гръб със затворени очи. Записите на Колин се размотаваха в главата й, пряко предадени на слуховите нерви. Суейн като че ли провеждаше по-голямата част от сделките си в стаята за билярд, което означаваше, че тя чува как хората идват и си отиват, началата и краищата на разговорите. Двама мъже, единият от които вероятно беше онзи с червеното лице, водеха прекъсван разговор за надбягванията на кучета и за залозите за утре. Тя прослуша със специален интерес как Суейн и човекът от Специалния отдел (Суейн го наричаше СО) завъртяха бизнес-разговор точно под мраморния бюст, докато човекът се готвеше да си тръгне. Тя прекъсна записа половин дузина пъти, за да иска разяснения. Колин правеше информирани предположения.

— Това е много корумпирана страна — каза тя накрая, дълбоко шокирана.

— Вероятно не повече от твоята собствена — каза той.

— Но с какво плаща Суейн на всичките тези хора?

— Информация. Бих казал, че нашият г-н Суейн се е сдобил наскоро с източник на данни от много висока класа, и е зает с това да ги превръща във влияние. На основата на това, което чухме, аз бих предположил, че се занимава с това от известно време. Това, което е очевидно, е че той се придвижва нагоре, че расте. Има вътрешни доказателства, че понастоящем той е много по-важен човек, отколкото беше преди седмица. Имаме също така факта на увеличения персонал…

— Трябва да предам… на една моя приятелка.

— Шиърс? Какво да й предадеш?

— Това, което каза Лание. Че и нея ще я приберат, заедно с Анжела Митчел.

— И къде е тя в такъв случай?

— В Агломерата. Хотелът…

— Телефонирай й. Но не оттук. Имаш ли пари?

— Чип на МицуБанк.

— Не върши работа за нашите телефони. Някакви монети?

Тя се надигна от леглото и подреди внимателно странните английски монети, които се бяха насъбрали на дъното на чантичката й.

— Ето — каза тя, вдигайки дебела златиста монета, — десет лири.

— Трябват две такива за градски разговор. — Тя пусна медната монета обратно в чантичката си.

— Не, Колин. Не телефон. Зная по-добър начин. Искам да се махна оттук. Сега. Днес. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се, — каза той, — въпреки че те съветвам да не го правиш.

— Но ще го направя.

— Добре тогава. Как предлагаш да подходим към това?

— Ще им кажа, че искам да изляза да си купя нещичко.