Уилям Гибсън
Мона Лиза Овърдрайв (19)

19. ПОД НОЖА

И пак хотелът, потънал в мъртвото блато на гадостта след маг. Приор я въвежда във фоайето, японските туристи вече са станали и се тълпят около гидове със скучаещ вид. И една стъпка, още една, още една след другата, главата й тежи жестоко, като че ли някой й е пробил дупка на върха и е налял вътре четвърт кило мътно олово, и зъбите й все едно са на някой друг, усеща ги прекалено големи; тя се опря на стената на асансьора, когато ускорението я притисна надолу.

— Къде е Еди?

— Еди отпътува, Мона.

Очите й се разтвориха широко и тя го изгледа, и видя, че усмивката се е върнала, копелето му с копеле.

— Какво?

— Еди го купихме. Компенсирахме го. Пътува към Макао с кредитна линия. Пазари се яко, мошеникът дребен.

— Компенсирали сте го?

— За инвестицията му. В теб. За времето му.

— Времето му? — Вратата се отвори към покрития със син килим коридор.

И нещо студено се спускаше вътре в нея: Еди мразеше да се пазари.

— Сега работиш за нас, Мона. Не искаме да те пускаме да излизаш пак сама навън.

Но го направихте, помисли тя, пуснахте ме да изляза. И след това знаехте къде да ме намерите.

Еди го няма…

 

Не си спомняше как е заспала. Все още беше с роклята, и якето на Михаел беше наметнато около раменете й като одеало. Можеше да види ъгъла на оформената като планина сграда без да помръдне главата си, но рогатото животно го нямаше.

Стимовете на Анджи още бяха запечатани в пластмасова обвивка. Тя взе първия попаднал й, цепна обвивката с нокът, включи го и постави тродите. Не мислеше; ръцете й като че ли сами знаеха какво да правят, домашни животни, които не биха й навредили. Едната натисна PLAY, и тя се плъзна в света на Анджи, чист като дрога, бавен саксофон и лимузина, която се плъзга през някакъв европейски град, и улиците се точат покрай нея, покрай колата без шофьор, широки авенюта, чисти като зора и почти празни, допир на кожа върху раменете й, и продължава напред по прав път през равното поле, и покрай него перфектни, еднакви дървета.

И завива, гумите тракат по натрошен чакъл, нагоре по извит път през лесопарк, където росата е сребриста, тук желязна мечка, там мокър бял мраморен торс… Къщата беше огромна, стара, различна от всичко, което тя беше виждала преди, но колата продължи покрай нея, мина край няколко по-малки сгради и спря до началото на гладка широка поляна.

Там имаше привързани планери, прозрачни мембрани опънати върху деликатно изглеждащи поликарбонови рамки, които се полюляват леко в сутрешния бриз. Край тях чака Робин Лание, мъжественият, спокоен Робин в груб черен пуловер, който партнираше на Анджи в почти всичките й стимове.

И тя вече излизаше от колата, и тръгна към поляната, и се разсмя, когато токчетата й затънаха в тревата. И мина останалия път до Робин с обувките в ръка, усмихната, в ръцете му, аромата му и очите му.

Въртележка, танц от редакции, сгъстяващи процедурата по поставянето на планера на сребристата индукционна релса, и те се понесоха плавно надолу по дължината на поляната, издигнаха се, наклониха се да уловят вятъра, и след това нагоре, нагоре, докато голямата къща не се превърна в ръбесто камъче в зелено езеро, поръбено в единия край от приглушения блясък на извита река…

… и ръката на Приор на STOP, и миризмата на храна откъм количката до леглото връзва стомаха й на възел, и мътната дразнеща болка от гадостта от мага изпълва всички стави.

— Яж — каза той. — Скоро тръгваме. — Вдигна металния похлупак от един от подносите. — Постен сандвич, кафе, сладки. По нареждане на доктора. Стигнеш ли в клиниката, няма да ядеш известно време…

— Клиника?

— Мястото на Джералд. Балтимор.

— Защо?

— Джералд е козметичен хирург. Ще свърши малко работа по теб. Всичко ще е възвратимо, ако поискаш, но смятаме, че ще си доволна от резултата. Много доволна. — Усмивката. — Мона, казвал ли ти е някой някога колко приличаш на Анджи?

Тя го изгледа изотдолу, без да каже нищо. Успя да се надигне и да изпие половин чаша воднисто черно кафе. Не можеше да се накара да погледне сандвича, но изяде една от сладките. Имаше вкус на картон.

Балтимор. Тя не беше много сигурна къде точно е това.

А някъде един планер висеше завинаги над спокойна зелена страна, рамото й усещаше кожата на палтото, и Анджи сигурно още беше там, и още се смееше…

 

Час по-късно, във фоайето, докато Приор подписваше сметката, тя видя черните куфари на Еди от клонирана крокодилова кожа да минават натоварени на автоматична количка за багаж, и тогава разбра със сигурност, че той е мъртъв.

 

Клиниката на Джералд имаше табела с големи старомодни букви. Беше на четвъртия етаж на на кооперативна сграда-скеле в място, което Приор наричаше Балтимор. Онзи тип сгради, които са само скелет, и комерсиалните наематели си докарват свои включващи се модули. Клиниката приличаше на голям транспортен контейнер, обвит отвън от навити кабели и водни и канализационни тръби.

— Какво пише? — попита тя Приор.

— Джералд Чин. Зъболекар.

— Казваше, че е пластичен хирург.

— Той е.

— Защо не вземем просто да отидем в бутик като всички?

Той не отговори.

В момента не я гонеха силни чувства, и част от нея знаеше, че това обаче е окей, защото ако се изплаши достатъчно, тя няма да може да прави нищо, и тя определено искаше да се измъкне от цялата тая работа, каквато и да беше тя. По пътя насам беше напипала някакъв предмет в джоба на якето на Майкъл. Беше й отнело десет минути да разбере, че това е електрошок, дето ги носят нервозните костюмари. Беше на пипане като дръжка на отвертка, и имаше чифт тъпи метални рогчета там, откъдето трябваше да излиза стъблото. Сигурно се зареждаше от контакта; тя се надяваше, че Майкъл го е заредил. Предположи, че Приор не знае за него. Почти навсякъде те бяха разрешени, защото се предполагаше, че не причиняват някакви постоянни вреди, но Ланет познаваше някакво момиче, което било обработено адски зле с такъв, и с времето не се оправило много.

Ако Приор не знаеше какво има в джоба й, това значеше, че той не знае всичко, и че му изнася да я кара да мисли, че го знае. Но той не знаеше също и че Еди мрази да се пазари.

Тя не усещаше нещо особено по адрес и на Еди, освен че все още мислеше, че той е мъртъв. Колкото и да му бяха платили, той нямаше да си тръгне без тези куфари. Дори ако смяташе изцяло да си подмени гардероба, щеше да трябва да се облече, за да излезе да пазарува. Еди се грижеше за дрехите си повече, отколкото за почти каквото и да било друго. И тези крокодилови куфари бяха специални; той ги беше купил от някакъв хотелски крадец в Орландо, и те бяха най-близкото до дом нещо, което той имаше. И така или иначе, като си помислеше за това сега, не си го представяше да се съгласи на това да купят нещата от него, защото това, което той искаше най-много на света, беше да бъде част от някакво голямо мероприятие. Смяташе, че след като стане такъв, хората ще започнат да го приемат сериозно.

Така че някой накрая го беше приел сериозно, помисли си тя, докато Приор внасяше чантата й в клиниката на Джералд. Само че не по начина, по който Еди искаше.

Тя се огледа наоколо. Двайсетгодишни пластмасови мебели, купчини от списания за стим-звездите с надписи по тях на японски. Изглеждаше като място за подстригване в Кливлънд. Нямаше никой друг, секретарското бюро беше празно.

След това Джералд излезе през някаква бяла врата. Носеше фолирано облекло, каквото носят парамедиците при пътни катастрофи.

— Заключи вратата — каза той на Приор през синята хартиена маска, която покриваше носа, устата и брадичката му. — Здравей, Мона. Би ли заповядала… — Той посочи с жест към бялата врата.

Ръката й стискаше електрошока, но тя не знаеше как да го включи.

Последва Джералд. Зад нея вървеше Приор.

— Заповядай, седни — каза Джералд. Тя седна на бял емайлиран стол. Той се приближи и я погледна в очите. — Трябва да си починеш, Мона. Уморена си.

На дръжката на шока имаше набраздена пластина. Да я натисне? Напред? Назад?

Джералд отиде до бяло шкафче с чекмеджета и измъкна нещо.

— Ето, — каза той и протегна към нея малка тръбичка с надписи отстрани, — това ще ти помогне… — Тя едва усети финия, дозиран спрей; на тръбичката с аерозол имаше черна точка, точно където очите й се опитваха да се фокусират, и растеше…

Тя си спомни как старецът й я учеше да убива рибата. Рибата има дупка в черепа си, покрита с кожа: взимаш нещо твърдо и тънко, жица, или дори клечка от метла вършеше работа, и просто я пъхваш…

 

Тя си спомни Кливлънд, обикновен ден преди да трябва да почне работа, тя седи у Ланет и разглежда списание. Беше намерила една снимка на Анджи, седнала в ресторант с някакви други хора, всичко беше красиво, но освен това те като че ли имаха един особен блясък, не от самата фотография, но той си беше там, нещо, което го усещаш. Виж, беше казала тя на Ланет, и й беше показала снимката, имат един блясък.

Вика му се пари, беше казала Ланет.

 

Вика му се пари. Просто ги пъхваш…