Уилям Гибсън
Мона Лиза Овърдрайв (12)

12. ТУК ЗАПОЧВА АНТАРКТИКА

— Готова съм — каза Пайпър Хил със затворени очи, седнала на килима в някакво подобие на поза лотос. — Пипни завивката с лявата си ръка. — Осем тънки проводника се проточваха от куплунгите зад ушите на Пайпър към инструмента, който лежеше върху загорелите й бедра.

Анджи, увита в бяла хавлиена роба, гледаше русата техничка от ръба на леглото, и черният тестов блок покриваше челото й като вдигната превръзка за очи. Тя направи каквото й казваха — прокара леко върховете на пръстите си по суровата коприна и неизбеления лен на смачканата завивка.

— Добре — отбеляза Пайпър, повече за себе си, отколкото за Анджи, и докосна нещо на пулта. — Пак. — Анджи усети как тъканта под пръстите й се уплътнява.

— Пак. — Още една настройка.

Сега вече тя можеше да различи отделните влакна, коприната от лена…

— Пак.

Нервите й изкрещяха, когато оголените пръсти застъргаха по стоманена вълна и смляно стъкло…

— Оптимално — каза Пайпър и отвори сините си очи. Измъкна мъничко флаконче от слонова кост от ръкава на кимоното си, махна капачката и го подаде на Анджи.

Анджи помириса внимателно със затворени очи. Нищо.

— Пак.

Нещо растително. Виолетки?

— Пак.

В ноздрите я блъсна остра смрад на гниещ парник.

— Обонянието е повишено — каза Пайпър, докато задавящата миризма изветряваше.

— Не съм го забелязала. — Анджи отвори очи. Пайпър й подаваше малко кръгче бяла хартия.

— Само да не е риба — каза Анджи и лизна върха на пръста си. Докосна хартиената точка и вдигна пръст към устата си. Един от тестовете на Пайпър я беше отказал от риба за един месец.

— Не е риба — каза Пайпър усмихнато. Подстригваше косата си късо, прецизен малък шлем, който хвърляше отблясъци върху графитовата повърхност на куплунгите зад двете уши. Свети Йоан по силикона, казваше Порфир, и истинската страст на Пайпър изглеждаше работата й. Беше персоналният техник на Анджи, и се твърдеше, че е най-добрият тестер в Sense/Net.

Карамел.

 

— Кой още е тук, Пайпър? — Довършила Ъшера, Пайпър пъхаше пулта си в пластмасово куфарче.

Анджи беше чула преди около час да пристига хеликоптер; беше чула смях, стъпки по верандата, докато сънят си отиваше. Беше изоставила обичайните си опити за инвентарен сън — ако това можеше да бъде наречено сън, чужди спомени да се вливат в нея и да я изпълват, и след това да се отдръпват към нива, които тя не можеше да достигне, и да оставят тези послеобрази…

— Раебел — каза Пайпър, — Ломас, Хикман, Нъг, Порфир, Поуп.

— Робин?

— Не.

— Континуитет — каза тя, докато беше под душа.

— Добро утро, Анджи.

— Свободната станция. Кой я притежава?

— Била е преименована на Мистика II от сегашните й съвместни притежатели, Хулиана Груп и Карибана Орбитал.

— Чия е била когато Тали е записвала там?

— Тесие-Ашпул К.А.

— Искам да знам повече за Тесие-Ашпул.

— „Тук започва Антарктика“.

Тя зяпна през парата нагоре към бялото кръгче на говорителя.

— Какво каза?

— „Тук започва Антарктика“ е двучасов видеообзор върху семейството Тесие-Ашпул от Ханс Бекер, Анджи.

— Имаш ли го?

— Разбира се. Дейвид Поуп го искаше наскоро. Беше доста впечатлен.

— Така ли? Кога наскоро?

— Миналия понеделник.

— Ще го прегледам тази нощ.

— Уредено. Това ли е всичко?

— Да.

— Довиждане, Анджи.

Дейвид Поуп. Режисьорът й. Порфир казваше, че Робин разправя на хората, че тя чувала гласове. Дали беше го казвал и на Поуп? Тя докосна керамична плочка, и душът стана по-горещ. Защо ли Поуп се интересуваше от Тесие-Ашпул? Тя отново докосна плочката и се сви под игличките неочаквано ледена вода.

Отвътре навън, отвън навътре, фигурите на този друг пейзаж се приближаваха бързо, прекалено бързо…

 

Порфир позираше до прозореца, когато тя влезе във всекидневната, воин-масай в черен копринен креп с подплънки на раменете и черен кожен саронг. Другите вдигнаха глъчка, когато я видяха, и Порфир се обърна и се ухили.

— Изненада ни — каза Рик Раебел, опънал се на светлата кушетка. Спец по ефектите и редактирането. — Хилтън смяташе, че ще искаш да прекъснеш за повече.

— Събраха ни отвсякъде, скъпа — добави Кели Хикман. — Аз бях в Бремен, а Поуп беше нагоре по кладенеца в режим на свободен артист, нали, Дейвид? — Той погледна към режисьора за потвърждение.

Поуп се усмихна уморено. Беше се наклонил назад на един от столовете в стил Луи XVI, с ръце, кръстосани зад деликатния му гръб и чорлава коса над тънкото му лице. Когато програмата на Анджи го позволяваше, Поуп правеше документални филми за Канала на Познанието. Малко след като беше подписала договор със Sense/Net, Анджи участвува анонимно в едно от Поуповите минималистични творения, безкрайно крачене през дюни от покрит с мръсни петна розов сатен, под небе от стоманени инструменти. След три месеца кариерата й летеше право нагоре, и нелицензирана версия на лентата беше станала нелегална класика.

Карен Ломас, която се занимаваше с вставките на Анджи, се усмихваше от стола вляво от Поуп. От дясната му страна Кели Хикман, гардероб, седеше на избелелия под до Брайън Нъг, помощник и ученик на Пайпър.

— Добре, — каза Анджи, — връщам се. Съжалявам, че ви издърпах всичките, но това трябваше да стане.

Настана тишина. Леки изскърцвания от позлатените столове. Брайън Нъг се изкашля.

— Просто се радваме, че се връщаш — каза Пайпър, задавайки се от кухнята с чаша кафе във всяка ръка.

Те отново се разгълчаха, този път полусъзнателно, след това се разсмяха.

— Къде е Робин? — попита Анджи.

— Миста Лание в Лондон — каза Порфир с ръце на обвитите си в кожа хълбоци.

— Очакваме го до час — каза сухо Поуп, докато ставаше и вземаше кафето си от Пайпър.

— Какво правеше на орбита, Давид? — запита Анджи, поемайки другата чаша.

— Търсех самотници.

— Самота ли?

— Самотници. Поклонници.

— Анджи, — започна Хикман и скочи прав, — трябва да видиш този номер сатенен коктейл, дето Дивайс го изпрати миналата седмица! И съм докопал всички плувни приспособления на Накамура…

— Да, Кели, но…

Но Поуп вече се беше обърнал, за да каже нещо на Раебел.

— Ей, — каза Хикман, горейки от ентусиазъм, — давай! Хайде да го пробваме!

 

Поуп изкара повечето от деня заедно с Пайпър, Карен Ломас и Раебел, обсъждайки резултатите от Ъшера и безбройните дребни детайли на това, което те наричаха стиковането на Анджи. След обяда Брайън Нъг я съпроводи до медицинския преглед, който беше проведен в частна клиника в облицована с огледала сграда на Бевърли Булевард.

По време на много краткото изчакване в бялата, пълна с растения приемна — сигурно въпрос на ритуал, като че ли медицински преглед без предварително изчакване щеше да изглежда непълен и недостоверен — Анджи откри, че се чуди защо мистериозното наследство от баща й, знаците, които той беше вложил в главата й, никога не бяха открити от тази или която и да е друга клиника.

Баща й, Кристофър Митчел, беше оглавявал проекта по хибридомите, който беше дал на Биолаборатории Маас практически монопол в ранното производство на биочиповете. Търнър, човекът, който я беше отвел в Ню Йорк, й беше дал нещо като досие на баща й, биософт, сглобен от ИИ-тата на службата за сигурност на Маас. Беше се включвала към досието четири пъти за всичките тези години; накрая, през една много пияна нощ в Гърция, го беше изхвърлила от борда на яхтата на ирландски индустриалец след скандал с Боби. Вече не можеше да си спомни причината за скарването, но помнеше смесеното чувство на загуба и облекчение, когато плоското малко зърно памет цопна във водата.

Може би баща й беше проектирал делото си така, че да бъде невидимо за скенерите на невротехниците. Боби имаше своя собствена теория, и тя предполагаше, че той е по-близо до истината. Вероятно Легба, лоато, за което Бийвър твърдеше, че има почти неограничен достъп до каквото и да било в мрежата, можеше да промени потока от данни още при получаването му от скенерите така, че тези знаци да изглеждат невидими… В края на краищата, Легба беше режисирал дебюта й в индустрията и последващото й издигане, което беше затъмнило петнайсетгодишната кариера на Тали Ишъм като мегазвезда на Sense/Net.

Но беше минало толкова много време, откакто лоата я бяха яздили, и сега Бригита казваше, че знаците са преначертани…

— Хилтън е накарал Континуитет да пусне твое изявление днес — каза й Нъг, докато тя чакаше.

— А?

— Заявление за решението ти да отпътуваш до Ямайка, похвали за методите на клиниката, нещо за опасността от дрогата, подновеният ти ентусиазъм за работа, благодарности към почитателите ти, описание на жилището в Малибу…

Континуитет можеше да генерира видеоизображения на Анджи и да ги анимира по схеми, компилирани от стимовете й. При гледането им тя изпитваше леко, но не неприятно замайване, един от редките моменти, когато можеше истински да почувства факта на славата си.

Иззад зеленината меко дрънна камбанка.

 

Връщайки се от града, тя завари готвачите да приготвят на верандата барбекю.

Лежеше на кушетката зад Валмиера и слушаше прибоя. Откъм кухнята се чуваше как Пайпър обяснява резултатите от прегледа на Поуп. Всъщност нямаше нужда от това — тя беше получила потвърждение за най-доброто възможно физическо здраве — но и Поуп, и Пайпър изпитваха удоволствие от подробностите.

Пайпър и Раебел надянаха якетата и излязоха навън на верандата, където застанаха да си топлят ръцете край въглените. Анджи се оказа сама във всекидневната с режисьора.

— Дейвид, беше започнал да ми разправяш какво търсиш горе в шахтата…

— Търсех сериозни самотници. — Той прекара ръка назад през сплетената си коса. — Тръгна се от нещо, което исках да направя последната година, с тематичните комуни в Африка. Проблемът беше, че когато стигнах горе, научих, че всеки, който стига толкова далеч, който наистина живее сам на орбита, обикновено възнамерява да го спазва.

— Самият ти ли си записвал? Интервюта?

— Не. Исках да намеря такива хора и да ги уговоря самите те да правят записи.

— И успя ли?

— Не. Впрочем, научих разни истории. Някои направо велики. Един пилот на влекач се кълнеше, че в някаква законсервирана японска фабрика за лекарства живеели подивели бебета. Там горе има цели нови апокрифи — кораби-призраци, изгубени градове… Като се замислиш, в това има някакъв патос. Имам предвид, че всичко това е заключено на орбита. Всичкото направено от хора, известно, картирано, нечия собственост. Все едно да гледаш как митове почват да растат по паркинг. Предполагам обаче, че това е нужно на хората, нали?

— Да — каза тя, спомняйки си за Легба, за Маман Бригита и хилядите свещи.

— Ще ми се обаче, — продължи той, — да бях успял да стигна до леди Джейн. Такава изумителна история. Направо готика.

— Леди Джейн?

— Тесие-Ашпул. Семейството й е построило Свободната станция. Пионери на високите орбити. Континуитет има разкошно видео… Разправят, че била убила баща си. Тя е последната от рода. Парите й привършили преди години. Продала всичко, и поръчала жилището й да бъде отрязано от върха на вретеното и изтеглено на друга орбита…

Тя седна на кушетката с подвити крака и пръсти, преплетени върху тях. По ребрата й течеше пот.

— Не си ли чувала историята?

— Не.

— Това само по себе си е интересно, защото показва колко си ги е бивало по потайността. Използвали са парите си, за да не попадат в новините. Майката е била Тесие, бащата Ашпул. Построили са Свободната станция когато още не е имало нищо подобно. Станали са покрай това фантастично богати. Вероятно са били непосредствено и много близо след Йозеф Вирек, когато Ашпул умрял. И, разбира се, са станали адски странни с течение на времето, почнали са да клонират децата си едно към едно…

— Звучи… ужасно. И ти си се опитал, опитал си се да я намериш?

— Ами поизрових това-онова. Континуитет ми даде видеото на Бекер, и разбира се, орбитата й я има в справочниците, но няма капка полза да висиш там, ако не си поканен, нали? И след това Хилтън ми дрънна да се връщам обратно долу и обратно на работа… Добре ли си?

— Да, аз… аз ще е по-добре да се преоблека сега, да взема нещо по-топло.

 

След като ядоха, когато беше поднесено кафето, тя се извини и им пожела лека нощ.

Порфир я последва до началото на стълбите. Беше стоял близо до нея по време на вечерята, като че ли беше усетил новото й безпокойство. Не, помисли си тя, старото, вечното, сега и винаги. Всички неща, които дрогата беше избутала настрани.

— Миси, внимавай — каза той, тихо, за да не го чуят другите.

— Окей съм — каза тя. — Прекалено много хора. Още не съм свикнала.

Той остана там, гледайки след нея, и гаснещите въглени припламваха зад елегантно очертания му, мъничко не съвсем човешки череп, докато тя не се обърна и не пое нагоре по стълбите.

 

След час тя чу как хеликоптерът пристига за тях.

— Дом, — каза тя, — искам да видя сега видеото от Континуитет.

Когато стенният екран се плъзна надолу на мястото си, тя отвори за момент вратата на спалнята и застана най-горе на стълбите, вслушвайки се в шумовете на празната къща. Прибоят, бръмченето на машината за миене на чинии, блъскането на вятъра по прозорците откъм верандата.

Тя се обърна обратно към екрана и потрепери при вида на лицето, което видя там на зърнеста фотография на глава, вежди като лястовичи крила извити над тъмни очи, високи деликатни скули, и широка, решителна уста. Лицето непрекъснато се разширяваше, остана само черното на окото, черен екран, бяла точка на него, която растеше, и се превърна в островърхото вретено на Свободната станция. Запроблясваха надписи на немски.

— Ханс Бекер, — започна къщата да чете уводните рецензии от Sense/Net, — е австрийски видеоартист, чиято запазена марка е натрапливото придържане към рамките на строго детерминирани полета визуална информация. Подходите му варират от класически монтаж до техники, взети от индустриалния шпионаж, проучването на далечния космос и киноархеологията. Тук започва Антарктика, неговото проучване на образите на фамилията Тесие-Ашпул, е смятан за върховата точка на кариерата му. Патологично боязливият от медии промишлен клан, действуващ от пълната усамотеност на орбиталния си дом, е представлявал забележително предизвикателство.

Белотата на вретеното изпълни екрана с изчезването на последните надписи. Към центъра на екрана се плъзна изображение, снимка на млада жена в свободни тъмни дрехи, фонът не можеше да се различи. МАРИ-ФРАНС ТЕСИЕ. МАРОКО.

Това не беше лицето на началната снимка, лицето на натрапливата памет, но като че ли го съдържаше в себе си, като че ли под повърхността му лежеше образ-ларва.

Музиката тъчеше атонални нишки през слоеве статичен шум и неразбираеми гласове, и изображението на Мари-Франс беше заменено от формална черно-бяла снимка на млад мъж в палто с широка яка. Лицето беше мъжествено, фино оразмерено, но някак си прекалено твърдо, и с израз на безкрайна скука в очите. ДЖОН ХАРНЕС АШПУЛ, ОКСФОРД.

Да, помисли си тя, срещала съм те много пъти. Знам твоята история, въпреки че не ми е позволено да я докосна.

Но наистина не мисля, че те харесвам особено, нали, г-н Ашпул?