Уилям Гибсън
Мона Лиза Овърдрайв (1)

1. ПУШЕКЪТ

Призракът беше прощалният подарък на баща й, донесен от облечен в черно секретар в отделението за отпътуващи на Нарита.

През първите два часа от полета към Лондон той лежеше забравен в чантичката й, гладък продълговат предмет, едната му страна носеща вездесъщата емблема на Маас-Неотек, другата деликатно извита така, че да пасва на дланта на потребителя.

Тя седеше стегнато права на креслото си в първа класа, и чертите й бяха подредени в малка студена маска, моделирана по най-характерните изражения на починалата й майка. Околните седалки бяха празни: баща й беше купил мястото заради нея. Беше отказала яденето, което й беше предложил нервният стюард. Плашеха го празните седалки, свидетелство за богатството и мощта на баща й. Човекът се поколеба, след това се поклони и се отдръпна. За момент тя изобрази на маската усмивката на майка си.

Призраци, мислеше си тя по-късно, някъде над Германия, гледайки тапицерията на креслото до нейното. Колко добре се държеше баща й с неговите призраци.

Зад прозореца също имаше призраци, призраци в стратосферата на зимна Европа, частични образи, които се образуваха, ако тя оставеше очите си нефокусирани. Майка й в парка Уено, лицето й деликатно в светлината на септемврийското слънце. „Жеравите, Куми! Виж жеравите!“ И Кумико поглеждаше над езерото Шинобацу, и не виждаше нищо, никакви жерави, само няколко подскачащи черни точки, които сигурно бяха врани. Водата беше гладка като коприна и с цвят на олово, и бледи холограми проблясваха неясно над далечна редица сергии. Но Кумико щеше да види жеравите по-късно, много пъти, в сънищата си: те бяха оригами, ъгловати неща, сгънати от листове неон, ярки вдървени птици, плаващи по лунния пейзаж на лудостта на майка й…

Спомняше си баща си, черната му роба отворена над татуираната буря от дракони, втъкнат зад огромната ебонитова повърхност на бюрото си, с очи плоски и ярки като нарисуваните очи на кукла. „Майка ти е мъртва. Разбираш ли?“ И около нея навсякъде са сенките на кабинета на баща й, ъгловатият му мрак. Ръката му се протяга напред, в кръга от светлина на лампата, за да посочи несигурно към нея, ръкавът на робата се отдръпва назад и открива златен Ролекс и още дракони, гривите им се мятат на вълни, увиват се, силни и тъмни, около сочещата му китка. „Разбираш ли?“ Тя не беше отговорила, вместо това беше побягнала, надолу към тайно място, което знаеше, хангара на най-малките от почистващите машини. Те бяха цъкали около нея цяла нощ, сканирайки я на всеки няколко минути с розови проблясъци лазерна светлина, докато баща й не я беше намерил и, миришейки на уиски и цигари Дънхил, я беше отнесъл до стаята й на третия етаж на апартамента.

Спомняше си седмиците, които бяха последвали, безцветни дни, прекарани най-често в костюмираната в черно компания на един или друг секретар, внимателни мъже с автоматични усмивки и стегнато навити чадъри. Един от тях, най-младият и най-малко внимателният, й беше показал на претъпкана пресечка на Гинза, в сянката на часовника Хатори, импровизирана демонстрация на кендо, черният чадър описваше светкавично и безвредно формалните, древни дъги на бойното изкуство. И Кумико се беше усмихнала тогава, със собствената си усмивка, разчупвайки погребалната маска, и затова вината й мигновено бе забита още по-дълбоко и още по-остро в онова място в сърцето й, където тя знаеше срама и безполезността си. Но най-често секретарите я извеждаха да пазарува, от един огромен магазин на Гинза към друг, и през дузина бутици на Шинджуку, препоръчвани от син пластмасов гид на Мишелин, който говореше тромав туристически японски. Тя купуваше само много грозни неща, грозни и много скъпи неща, и секретарите маршируваха непоколебимо след нея с лъскави чанти в яките си ръце. Всеки следобед, когато се върнеха в апартамента на баща й, чантите биваха подреждани грижливо в спалнята й, където оставаха неотворени и недокоснати, докато слугините не ги махнеха.

И през седмата седмица, навечерието на тринайсетия й рожден ден, беше уредено пътуване на Кумико до Лондон.

 

„Ще гостуваш в къщата на мой кобун,“ беше казал баща й.

„Но аз не искам да ходя там,“ беше казала тя и му беше показала усмивката на майка й.

„Трябва“, беше казал той и се беше обърнал настрани. „Съществуват затруднения“, беше добавил той към засенчения кабинет. „В Лондон ще бъдеш в безопасност.“

„И кога трябва да се върна?“

Баща й не беше отговорил. Тя се поклони и напусна кабинета му, все още с усмивката на майка си.

 

Призракът се събуди от докосването на Кумико, когато започнаха спускането си към Хийтроу. Петдесет и първото поколение биочипове на Маас-Неотек избълва неясна фигура на седалката до нея, момче като от някоя избледняла ловна картина, с кръстосани небрежно крака в кафеникави бричове и ботуши за езда.

— ’Драсти — каза призракът.

Кумико премига и отвори длан. Момчето проблясна и изчезна. Тя погледна към малкото гладко блокче в ръката си и бавно сви пръсти.

— ’Драсти пак — каза той. — Викат ми Колин. На тебе?

Тя го зяпна. Очите му бяха опушено яркозелено, високото му чело бледо и гладко под непослушен тъмен кичур. Тя можеше да различи седалките от другата страна на пътеката през блясъка на зъбите му.

— Ако ти е прекалено мъгливо, можем да дигнем разделителната — каза той ухилено, и в миг беше там, некомфортно ярък и реален, и върховете на реверите на тъмното му палто вибрираха с халюцинаторна яснота.

— Само че смуче батерията — добави той и избледня до предишното си състояние. — Не ти разбрах името. — Отново усмивка.

— Ти не си реален — каза тя наострено.

Той сви рамене.

— Няма нужда да говориш на глас, госпожице. Околните пътници може да те помислят за малко странна, ако разбираш какво имам предвид. Начинът е субвокално. Аз си го разбирам всичкото през кожата… — Той разкръстоса крака и се протегна с ръце, поставени зад тила. — Сложи си колана, госпожице. Аз, разбира се, нямам нужда да се закопчавам, тъй като не съм реален, както ти сама посочи.

Кумико се намръщи и подхвърли апаратчето в скута на призрака. Той изчезна. Тя закопча колана си, хвърли поглед към нещото, поколеба се, след това отново го взе.

— За пръв път в Лондон, а? — попита той, появявайки се в периферията на зрението й. Тя кимна, неочаквано за себе си. — Нищо против да летиш? Не те плаши?

Тя поклати глава, чувствайки се неудобно.

— Да не ти пука — каза призракът. — Ще направя справка. Хийтроу след три минути. Някой да те чака на летището?

— Бизнес-съдружник на баща ми — каза тя на японски.

Призракът се ухили.

— Тогава ще бъдеш в добри ръце, сигурен съм. — Той намигна. — Като ме погледнеш, няма да речеш, че съм лингвист, нали?

Кумико затвори очи и призракът започна да й нашепва нещо за археологията на Хийтроу, за неолитната и желязната ера, керамика и инструменти…

* * *

— Мис Янака? Кумико Янака? — Англичанинът стърчеше над нея, гайджинското му туловище беше омотано в слонски гънки тъмна вълна. Малки тъмни очи я гледаха безизразно през очила със стоманена рамка. Носът му като че ли някога беше бил смачкан напълно и никога не беше оправян. Косата му, каквото беше останало от нея, беше обръсната, само малко сива четина беше оставена отзад, и черните му ръкавици с връзки бяха изтъркани и без пръсти.

— Името ми, ако разбирате, — каза той, като че ли това щеше мигновено да я убеди в нещо, — е Петал.

 

Петал наричаше града Пушека.

Кумико трепереше върху студената червена кожа. Гледаше през стъклото на стария Ягуар как снегът пада и се топи по пътя, който Петал наричаше М4. Късното следобедно небе беше безцветно. Той караше тихо, ефикасно, с присвити устни, като че ли се готвеше да подсвирне. Движението изглеждаше абсурдно рядко за свикналите с Токио очи. Задминаха автоматичен ТИР на Евротранс. От тъпата му муцуна стърчаха сензори и редове фарове. Въпреки скоростта на Ягуара, Кумико имаше усещането, че стои на едно място. Частиците Лондон започваха да се въртят около нея, приближавайки се. Стени от мокра тухла, бетонни арки, черно боядисано ковано желязо, заострено нагоре в копия.

Докато тя гледаше, градът се самоопределяше пред нея. Докато Ягуарът чакаше на пресечките на М4, тя можеше да различи лица през снега, зачервени лица на гайджини над тъмни дрехи, брадички, присвити надолу в шалове, женски токчета, тракащи през сребристи локвички. Редовете магазини и къщи й напомняха пищно детайлираните декорчета, които беше виждала подредени около локомотив-играчка в галерията в Осака на продавач на европейски антики.

Тук никак не приличаше на Токио, където миналото, всичко, което беше останало от него, беше пазено с нервна грижливост. Историята беше се превърнала там в качество, нещо рядко, посочвано от правителството и пазено от закона и корпоративните дарения. Тук тя изглеждаше че е самата същност на нещата, като че ли градът беше едно единно цяло от камък и тухла, неизброими слоеве от послания и значения, ера върху ера, генерирани през столетията под диктата на почти нечетлива вече ДНК на капитали и империя.

— Извинявай, че Суейн не можа да дойде да те посрещне лично — каза мъжът, наречен Петал. Кумико имаше проблеми не толкова с акцента му, колкото от начина, по който той сглобяваше изреченията: тя отначало взе извинението за нареждане. Помисли дали да не се допита до призрака, след това се отказа от идеята.

— Суейн — промълви тя. — Г-н Суейн ли ще ми е домакин?

Очите на Петал я срещнаха в огледалото.

— Роджър Суейн. Баща ти не ти ли е казал?

— Не.

— Аха. — Той кимна. — Г-н Янака съобразява сигурност в тези неща, разумна работа… Човек с неговото положение, и прочее… — Той въздъхна шумно. — Съжалявам за парното. В гаража трябваше да са се погрижили…

— Вие от секретарите на г-н Суейн ли сте? — обърна се тя към масивните гънки плът над яката на дебелото тъмно палто.

— Негов секретар ли? — Той като че ли обмисли идеята. — Не, — каза накрая, — не съм. — Зави през кръгово движение, покрай блестящи металически навеси и вечерния поток пешеходци. — Яла ли си? Храниха ли те по време на полета?

— Не бях гладна. — Усещайки маската на майка си.

— Добре, Суейн ще има нещо за теб. Яде доста японски манджи. — Той издаде странен цъкащ звук с език и погледна назад към нея.

Тя гледаше покрай него, виждайки целувката на снежинките и смазващия замах на чистачките.

 

Резиденцията на Суейн в Нотинг Хил се състоеше от три свързани викториански къщи, разположени някъде в снежната смес от площади, пресечки и улички. Петал, държейки по две от чантите на Кумико във всяка ръка, й обясни, че през номер 17 се влиза също и за номера 16 и 18.

— Няма смисъл да хлопаш тук — каза той, посочвайки тромаво с тежките чанти в ръката си към лъскавата червена боя и полираните бронзови украшения на вратата на номер 16. — Отзад са двайсет инча железобетон.

Тя погледна надолу по пресечката. По леката й извивка се отдалечаваха почти еднакви фасади. Снегът беше станал по-гъст, и безизразното небе беше осветено от розовия блясък на натриеви лампи. Улицата беше пуста, снегът — чист, без следи. В студения въздух имаше непознато усещане, слаб, убедителен намек за горене, архаични горива. Обувките на Петал оставяха големи, добре очертани отпечатъци. Бяха оксфордки от черна кожа с тесни върхове и извънредно дебели, разядени подметки от пурпурна пластмаса. Тя последва отпечатъците му, започнала да трепери, нагоре по сивите стъпала на номер 17.

— Аз съм това, — каза той на боядисаната в черно врата, — вход. — След това въздъхна, остави четирите чанти в снега, свали ръкавицата без пръсти от дясната си длан и я натисна върху кръг ярка стомана, очертан върху едно от крилата на вратата. На Кумико й се стори, че чува леко бръмчене, звук като от комар, който изтъня до изчезване, и след това вратата потрепери от приглушеното щракване на магнитни резета, когато те се отключиха.

— Вие нарекохте града Пушека — каза тя, когато той протегна ръка към медната дръжка.

Той спря за момент.

— Пушека, да. — И отвори вратата в топлина и светлина. — Стар израз, един вид прякор. — Вдигна чантите й и влезе в покрито със сини килими фоайе с боядисана в бяло ламперия. Тя го последва, и вратата се затвори сама след нея и резетата й щракнаха. Над бялата ламперия висеше репродукция в махагонова рамка, коне на полето и крехки малки фигурки в червени палта. Колин чип-призракът би живял там, помисли си тя. Петал отново беше оставил чантите й. На синия килим лежаха люспи утъпкан сняг. Той отвори друга врата, зад нея имаше блестяща стоманена клетка. Дръпна решетката с издрънчаване. Тя загледа клетката, объркана.

— Асансьорът — каза той. — Няма място за нещата ти. Ще се върна за тях.

Въпреки очевидната си възраст, той вървеше напълно гладко, когато Петал докосна бял порцеланов бутон с дебелия си показалец. Кумико беше принудена да стои много близко до него: той миришеше на мокра вълна и на някакъв билков препарат за бръснене.

— Настанихме те най-горе — каза той, докато я водеше по тесен коридор, — защото смятахме, че тишината ще ти хареса. — Той отвори врата и я покани вътре с жест. — Надявам се да е така… — Свали очилата си и ги затърка енергично със смачкана кърпичка. — Ще взема багажа ти.

Когато той излезе, Кумико бавно обиколи масивната черна мраморна вана, която доминираше центъра на ниската, претрупана стая. Стените, наклонени остро към тавана, бяха покрити с напръскани със злато огледала. Чифт малки тавански прозорчета бяха разположени от двете страни на най-голямото легло, което беше виждала. Над леглото в огледалото имаше вградени малки спотове, подобни на лампичките за четене на самолет. Тя застана до ваната и докосна извитата шия на позлатен лебед, който играеше ролята на чучур, разтворените му криле бяха кранчетата. Въздухът в стаята беше топъл и неподвижен, и за миг като че ли присъствието на майка й я изпълни като болезнена мъгла.

Петал се прокашля от вратата.

— Добре тогава, — каза той, вмъквайки се с багажа й, — всичко окей ли е? Да си гладна вече? Не? Оставям те да се разполагаш… — Той подреди чантите й до леглото. — Ако ти се дояде нещо, дрънни. — Посочи орнаментиран антикварен телефон с извити медни микрофон и слушалка и извита дръжка от слонова кост. — Просто я дигни, няма нужда от набиране. Закуска когато искаш. Питай някой, ще ти покаже къде. После можеш да видиш Суейн…

Чувството за майка й беше изчезнало с връщането му. Тя се опита да го усети отново, след като той й пожела лека нощ и затвори вратата, но то беше изчезнало.

Тя остана дълго до ваната, галейки гладкия метал на хладната шия на лебеда.