Уилям Гибсън
Нулев брояч (7)

7. СПИРКАТА.

Конрой отклони синия Фокер от еродиралата ивица на предвоенната магистрала и отпусна газта. Дългата петльова опашка светъл прах, която ги следваше още от Нидълс, започна да се сляга, и екранолетът потъна в отпуснатата апронова пола, докато спираше.

— Мястото на срещата е тук, Търнър.

— Какво го е скапало? — Правоъгълно бетонно разширение се простираше към неравни стени от обветрен шлакобетон.

— Икономиката — отвърна Конрой. — Преди войната. Не го завършиха. На десет мили на запад от тук има цели квартали, просто уличната мрежа, без къщи, без нищо.

— Колко души е екипът?

— Девет без теб. И медиците.

— Какви медици?

— На Хосака. Маас са биолози, нали? Няма начин да се каже как може да са вързали нашия човек. Така че от Хосака направиха обикновена малка неврохирургия и я екипираха с трима спецове по последната дума на нещата. Двама от тях са хора на компанията, третата е корейка, която знае черната медицина от край до край. Медицинският фургон е в онова там дългото — посочи той, — дето отчасти си е запазило покрива.

— Как го докарахте тук?

— Превозихме го от Тъксън в автоцистерна. Симулирахме повреда. Изкарахме го и го бутнахме вътре. Всички, на ръце. Може би към три минути.

— Маас — каза Търнър.

— Разбира се. — Конрой угаси двигателите. — Въпрос на шанс — каза той във внезапната тишина. — Може да са го пропуснали. Нашият човек с цистерната седеше вътре и псуваше до диспечера си в Тъксън по радиото скапания си топлообменник и колко време ще му отнеме да го оправи. Предполагам, че са го прехванали. Някаква по-добра идея за това как да се направи?

— Не. Като се има предвид, че клиентът иска нещото на място. Но в момента ние седим в средата на обхвата на наблюдателните им спътници…

— Сладурче, — изпръхтя Конрой, — може просто да сме спрели да си поотдъхнем. Почивка по пътя към Тъксън, нали? Мястото е подходящо. Хората спират тук просто за да пикаят. — Той погледна черния си часовник Порше. — Там съм след час, и хващам коптер обратно до брега.

— Платформата?

— Не. Шибания ти реактивник. Предполагам, че ще се оправя.

— Добре.

— След това намирам самолет система Дорние с надземно планиране. Доставяме го да чака надолу по пътя, докато не видим Митчел да се задава. Докато медиците го почистят, той ще е на място; мятаме го вътре и го прехвърляме през границата Сонора…

— На подзвукови скорости — каза Търнър. — Няма начин. Отиваш в Калифорния да ми купиш хвърчило по поръчка. Нашият човек ще излезе оттук с многоцелеви боен самолет, който почти е още на въоръжение.

— Да ти хрумва подходящ пилот?

— Аз — каза Търнър и потупа куплунга зад ухото си. — Онова има пълна вградена интерактивна система. Продават ти интерфейсния софтуер, и аз направо се включвам.

— Не знаех, че можеш да летиш.

— Не мога. Не ти трябва пилотско майсторство, за да си закараш задника до Мексико Сити.

— Пак същият дивак, Търнър? Чувал ли си слуха, че някой ти взривил оная работа там, в Ню Делхи? — Конрой се обърна с лице към него, усмивката му беше студена и чиста.

Търнър изрови парката изпод седлото и извади пистолета и кутийката с амуниции. Готвеше се да хвърли парката обратно, когато Конрой каза:

— Задръж я. Нощем тук става студено като в ада.

Търнър посегна към куполния капак, и Конрой запали двигателите. Екранолетът се надигна няколко сантиметра и леко се залюля, когато Търнър отвори капака и се измъкна. Парещо бяло слънце и въздух като горещо кадифе. Той измъкна мексиканските си слънчеви очила от джоба на синята си работна риза и го сложи. Носеше бели администраторски обувки и тропически боен комбинезон. Кутийката експлозивни патрони потъна в бедрения джоб на комбинезона. Пистолетът остана в дясната му ръка, парката беше сгъната под лявата.

— Давай към дългото здание — надвика Конрой двигателя. — Те те очакват.

Той скочи долу в пещта на пустинния обед и Конрой отново даде газ на Фокера и го наклони обратно към магистралата. Търнър гледаше как той набира скорост на изток, и намаляващият му образ се криви от издигащите се вълни топлина.

Когато той изчезна, нямаше никакъв звук, никакво движение. Търнър се обърна към руините. Нещо малко и сиво като камък се стрелна между две скали.

Разядените стени започваха на около осемдесет метра от магистралата. Разстоянието между тях някога е било паркинг.

След пет крачки спря. Чуваше плискането на морския прибой, меки експлозии при разбиването на гребените на вълните. Пистолетът беше в ръката му, твърде голям, твърде реален, и металът му се загряваше от слънцето.

Няма море, няма море, каза си той. Не мога да го чуя. Продължи да върви, белите обувки се подхлъзваха по наносите от стари прозоречни стъкла, размесени с кафяви и зелени парчета от бутилки. Търкаляха се ръждясали кръгчета, които някога са били капачки на бутилки, сплескани правоъгълници, които са били алуминиеви кутии. Над дребните групички ниски храстчета се въртяха насекоми.

Приключило е. Свършило. Това място. Тук няма време.

Той отново спря и се загледа напред, като че ли търсеше нещичко, което би му помогнало да намери име за нещото, което се надигаше в него. Нещо кухо…

Прикритието беше двойно мъртво. Хотелът на брега в Мексико беше живял някога, поне един сезон.

Зад паркинга нажеженият сгуробетон, евтин и бездушен, го очакваше.

 

 

Намери ги свили се в тясната ивица сянка, хвърлена от дълга сива стена. Бяха трима; той усети миризмата на кафе, преди да ги види. Почернялото от огъня емайлирано кафениче балансираше нестабилно върху мъничкия примус. Очакваше се да усети миризмата му, разбира се; очакваха го. Иначе щеше да намери руината празна, и след това щеше много тихо и почти естествено да умре.

Двама мъже и една жена; напукани, прашни тексаски ботуши, дънкови дрехи, така лъщящи от смазка, че сигурно бяха непромокаеми. Мъжете носеха бради, и неподстриганите им коси бяха вързани на теметата в избелели от слънцето кокове с шнурчета от сурова кожа, косата на жената беше сресана на прав път и привързана назад, откривайки обветрено и с белези лице. До стената беше подпрян стародревен мотоциклет BMW, ожуленият му хром и олющената боя бяха напръскани със спрейови петна жълтеникаво-кафяво-сив пустинен камуфлаж.

Той отпусна дръжката на Смит и Уесън-а и го остави да се завърти около показалеца, така че дулото сочеше назад и нагоре.

— Търнър — каза един от мъжете и се надигна. По зъбите му проблясваше евтин метал. — Сътклиф. — Следа от акцент, вероятно австралийски.

— Локалната група? — Той погледна към другите двама.

— Локалната — каза Сътклиф и бръкна в устата си с измацани палец и показалец, измъквайки пожълтяла и покрита тук-таме със стомана протеза. Истинските му зъби бяха бели и съвършено равни. — Ти измъкна Шове от IBM за Мицу, — добави той, — и се говори, че ти си измъкнал Семьонов от Томск.

— Въпрос ли е това?

— Бях охрана в IBM-Маракеш, когато ти взриви хотела.

Търнър погледна другия в очите. Те бяха сини, спокойни и много светли.

— Проблеми ли ти създава това?

— Не бой се — каза Сътклиф. — Просто имах предвид че съм те виждал как работиш. — Той натисна протезата обратно на мястото й. — Линч, — кимване към другия мъж, — и Вебер — към жената.

— Свеждай обстановката — каза Търнър и се наведе в ивичката сянка. Клекна, все още държейки оръжието.

— Пристигнахме преди три дни с два мотопеда — каза Вебер. — Погрижихме се единият да си счупи средната ос за в случай че трябва да даваме обяснение защо сме отседнали тук. Наоколо има рядка пътуваща популация, цигани-велосипедисти и култисти. Линч опна оптично влакно на шест километра на изток и го включи в телефон…

— Частен?

— Автомат — каза Линч.

— Направихме пробно обаждане — каза жената. — Ако не работеше, щеше да го знаеш.

Търнър кимна.

— Пристигнали съобщения?

— Нищо. Пази се строго за голямото шоу, каквото и да бъде то. — Тя повдигна вежди.

— Ще бъде измъкване.

— Сравнително очевидно — каза Сътклиф, сядайки до Вебер с гръб към стената. — Макар че дотук тонът на операцията звучи като на нас наемниците да не ни се каже дори кого ще измъкваме. Нали, г-н Търнър? Или може би ще ни се разреши да го прочетем във вестниците после?

Търнър не му обърна внимание.

— Продължавай, Вебер.

— След като пуснахме линията, останалите от групата се просмукаха на по един или двама. Последни бяха една каравана япончета.

— Това беше грубо — каза Сътклиф. — Малко прекалено демонстративно.

— Мислиш, че може да ни е издънило ли? — попита Търнър.

Сътклиф сви рамене.

— Може би да, може би не. Вкарахме я доста бързо. Дяволски късмет беше, че имахме покрив, под който да я скрием.

— Пътниците й?

— Излизат само нощем — каза Вебер. — И знаят, че ще ги убием, ако се отдалечат на повече от пет метра от караваната.

Търнър хвърли поглед към Сътклиф.

— Заповед на Конрой — каза онзи.

— Заповедите на Конрой вече не важат — каза Търнър. — Конкретно тази остава. Що за хора са?

— Медици — обади се Линч. — до уши в медицината.

— Добре — каза Търнър. — Останалата част от групата?

— Оградили сме си малко сянка с миметични платна. Спят на смени. Няма достатъчно вода, и не можем да рискуваме с готвенето. — Сътклиф се протегна към кафеничето. — Поставили сме стража около мястото и периодично проверяваме целостта на линията. — Той отсипа черно кафе в пластмасова чаша, която изглеждаше като че ли я е дъвкало куче. — Е, кога започват танците, г-н Търнър?

— Искам да видя караваната с докторчетата ви. Искам да видя командния пост. Не казахте нищо за команден пост.

— Всичко е уредено — каза Линч.

— Окей. Дръж — подаде Търнър револвера си на Вебер. — Виж дали можеш да ми намериш някакъв калъф за него. А сега искам Линч да ми покаже тези медици.

 

— Той предполагаше, че ще бъдеш ти — каза Линч, катерейки се без усилие по нисък сипей камъчета. Търнър го последва. — Имаш солидна репутация. — По-младият се обърна назад и го изгледа изпод перчема мръсна, обезцветена от слънцето коса.

— Прекалено солидна — отвърна Търнър. — Всяка една би била прекалено солидна. Работил ли си преди с него? Маракеш? — Линч се промъкна странешком през процеп в сгуробетона, и Търнър го последва отблизо. Пустинните растения миришеха на катран, бодяха и се закачаха, ако ги докоснеш. През празния правоъгълен отвор, оставен за прозорец, Търнър забеляза розови върхове на планини; след това Линч се заспуска по склона от баластра.

— Да. Работил съм преди за него — каза Линч, спирайки в основата на сипея. Кожен колан със старомоден вид висеше ниско под кръста му. Тежката му катарама представляваше потъмняла сребърна мъртвешка глава с нагръбен кръст от пирамидални остриета. — Маракеш — това е било преди моето време.

— И Кони също ли, Линч?

— Тоест?

— Конрой. Работил ли си преди за него? Да бъда по-точен — работиш ли за него сега? — Търнър се спусна бавно и внимателно надолу по сипея, докато говореше; той хрущеше и се плъзгаше под обувките му, нестабилна опора. Беше забелязал мъничкия деликатен флетчер, закопчан в кобур под дънковия комбинезон на Линч.

Линч облиза сухите си устни, но не отстъпи.

— Това е връзка на Сът. Не съм го срещал преди.

— Конрой има един проблем, Линч. Не умее да делегира отговорност. Иска да има свой собствен човек още отначало, някой, който да надзирава надзираващите. Ти ли си човекът, Линч?

Линч поклати глава, абсолютният минимум от движение, необходим, за да се изрази отрицание. Търнър беше достатъчно близо, за да подуши миризмата на потта му през катранения мирис на пустинните растения.

— Виждал съм Конрой да проваля две измъквания по този начин — каза Търнър. — Наоколо има само гущери и счупени стъкла, Линч. Би ли ти харесвало да умреш тук? — Той вдигна юмрука си пред лицето на Линч и бавно разгъна показалеца си, сочейки право нагоре. — В наблюдателната им зона сме. Ако човек на Конрой излъчи и най-мъничкия скапан импулс оттук, те ще ни засекат.

— Ако вече не са.

— Точно така.

— Твоят човек е Сът — каза Линч. — Не съм аз, и ми изглежда да не е Вебер. — Почернелите и изпочупени нокти заровиха безпосочно из брадата му. — Специално заради този малък разговор ли ме докара тук, или все още искаш да видиш варела с японците?

— Да го видим.

Линч. Линч беше човекът.

* * *

Веднъж в Мексико, преди години, Търнър беше наел преносим модул за почивка, със слънчеви батерии, френско производство. Седемметровото му тяло приличаше на безкрила муха, изваяна от полиран метал, очите й бяха две полусфери от петниста фотосензитивна пластмаса; той седеше зад тях, докато старият двувитлов руски летящ кран бръмчеше надолу край брега, захапал модула в челюстите си, почти докосващ върховете на най-високите палми. Оставен на далечен бряг от черен пясък, Търнър изкара три дни в разглезена самота в тясната, облицована с тиково дърво кабина, микровълнувайки храна от фризера и вземайки икономични, но редовни душове с прясна студена вода. Правоъгълните панели от слънчеви клетки на модула се въртяха, следейки слънцето, и той се беше научил да познава времето по положението им.

Преносимата неврохирургия на Хосака напомняше безока версия на онзи френски модул, може би метър-два по-дълга и боядисана в мътнокафяво. Парчета надупчени винкели бяха заварени наскоро към долната половина на корпуса и поддържаха на обикновени ресори десет дебели велосипедни колела с червени гуми с дълбоки грайфери.

— Спят — каза Линч. — Клати се, когато се движат, и по това можеш да разбереш. Когато му дойде времето, ще махнем колелата, но засега предпочитаме да можем да ги контролираме.

Търнър обиколи бавно кафявата каравана и забеляза лъскавочерната отходна тръба, която отиваше до малък правоъгълен резервоар отдолу.

— Миналата нощ трябваше да изпразня това. Исусе. — Линч поклати глава. — Имат храна и вода.

Търнър лепна ухо на корпуса.

— Изолирано е — каза Линч.

Търнър погледна към стоманения покрив над тях. Хирургията беше защитена отгоре от поне десет метра ръждясващ покрив. Листова стомана, достатъчно гореща, за да опечеш яйце. Той кимна. Този горещ правоъгълник щеше да бъде постоянно петно в инфрачервените сканери на Маас.

 

 

— Дръж — каза Вебер и му подаде Смит & Уесъна в черен кобур за носене под мишница. Полумракът беше пълен със звуци, които като че ли идваха изотвътре, металически скърцания и щракане на насекоми, крясъци на невидими птици. Търнър натъпка оръжието и кобура в джоба на парката. — Ако искаш да пикаеш, бягай нагоре при онези мескити. И внимавай за тръните.

— Откъде си?

— Ню Мексико — каза жената. Лицето й беше като изрязано от дърво в слабата светлина. Тя се обърна и се отдалечи в посока към ъгъла от стени, който закриваше платната. Той различаваше там Сътклиф и черен младеж. Двамата ядяха от пликове от матово фолио. Рамирес, пултовият жокей на групата. Партньорът на Джейлин Слайд. От Лос Анжелос.

Търнър погледна нагоре към безграничния купол на небето и картата му от звезди. Странно колко по-голямо е всичко така, помисли си той, а от орбита е просто един залив, безформен и със загубил значение мащаб. Знаеше, че тази нощ няма да спи, и Големият Гмуркач щеше да го търси наоколо и да се гмурка зад хоризонта, влачейки опашката си след себе си.

Вълната от гадене и дезориентация го помете, когато образите от биософтовото досие заплуваха свободно през ума му.