Уилям Гибсън
Нулев брояч (32)

32. НУЛЕВ БРОЯЧ

Боби излезе от офиса заедно с Джаки и момичето с кестенявата коса. Имаше чувството, че е при Тъпкача вече цял месец, и че никога няма да забрави вкуса на това място. Глупавите малки вдлъбнати спотове, насочени надолу от черния таван, меките кресла от дерматин, кръглите черни маси, резбованите дървени прегради… Бийвър седеше на бара с детонатор до него и южноафриканския автомат върху покрития си със сива акулова кожа скут.

— Как така сте ги пуснали? — попита Боби, след като Джаки отведе момичето до една от масите.

— Джаки. Беше в транс докато ти беше замразен. Легба. Каза ни, че Девата идва с онзи тип.

— Кой е той?

Бийвър сви рамене.

— Мяза на наемник. Войник на дзайбацутата. Покатерил се нависоко уличен самурай. Какво ставаше с теб, докато беше замразен?

Боби му разказа за Джейлин Слайд.

— Лос Анджелос — каза Бийвър. — Ще провърти дупка в диамант, за да намери човека, който е убил нейния човек, ама ако някой брат закъса за помощ, забрави я.

— Не съм брат.

— Мисля, че си закачил нещичко.

— И не се налага повече да пробвам да стигна Якудза?

— Това ли те накара Тъпкача?

— Аха. Той сега е вътре, гледа как твоят самурай плямпа по телефона.

— Телефона? Кой?

— Някакъв бял, че и отгоре избелен. Не ми харесва…

Бийвър погледна към Боби, след това към вратата, след това отново върна погледа си.

— Легба каза да седим мирно и да зяпаме. Вече става достатъчно объркано и без да забъркваме Синовете на Неоновата Хризантема.

— Бийвър, — започна Боби, мъчейки се да говори по-тихо, — това момиче, то е онова, онова от мрежата, когато се опитах да пусна онзи…

Бийвър кимна и пластмасовите рамки за очила се плъзнаха надолу по носа му.

— Девата.

— Какво всъщност става? Имам предвид…

— Боби, съветът ми към теб е да приемаш нещата както стават. За мен тя е едно нещо, за Джаки — може би съвсем друго. За теб тя е просто изплашено хлапе. Дай го спокойно. Не я плаши повече. Тя е далече от дома си, и ние сме още далече от това да се измъкнем…

— Окей. — Боби погледна към пода. — Съжалявам за Лукас, човече. Той беше… беше страхотен тип.

— Иди да поговориш с Джаки и момичето — каза Бийвър. — Аз ще гледам вратата.

— Добре.

Боби пресече килима на нощния клуб към мястото, където седяха Джаки и момичето. То не изглеждаше кой знае какво, и само една малка част вътре в Боби му казваше, че тя е онази. Не вдигаше поглед, и си личеше, че е плакала.

— Сгащиха ме — каза той на Джаки. — Ти изчезна като нищо.

— И ти също — каза танцьорката. — След това при мен дойде Легба…

— Нюмарк, — обади се от вратата на офиса на Тъпкача мъжът на име Търнър, — искаме да поговорим с теб.

— Трябва да тръгвам — каза той, и му се искаше момичето да вдигне поглед и да види как голямата клечка го търси. — Трябвам им за нещо.

Джаки му стисна ръка.

 

 

— Забрави Якудза — каза Тъпкача. — Тая е сложна. Отиваш сега в Лос Анджелоската мрежа и се забиваш в дека на един топ-жокей. Когато Слайд те е грабнала, не е разбрала, че декът ми е изсмукал номера й.

— Тя каза, че декът ти е като за музея…

— Дрън-дрън. Знам я къде живее вече. — Той вдиша от инхалатора си и го пъхна обратно в бюрото. — Твоят проблем е че тя те е отписала. Не ще да чува за теб. Трябва направо да се бухнеш в нея и да й кажеш каквото иска да научи.

— И което е какво?

— Че момчето й го е вкарал в липсата мъж на име Конрой — каза високият мъж, облегнат назад на един от столовете в офиса, с огромния пистолет в скута. — Конрой. Кажи й, че това е бил Конрой. Конрой е наел тези поплювковци отвън.

— По-скоро бих пробвал Якудза — каза Боби.

— Не, — обади се Тъпкача, — тази Слайд ще го погне първа. Якудзаджиите първо ще оценят заслугите ми, ще проверят всичко, за да преценят. Между другото, мислех си, че нямаш търпение да изучиш дека…

— И аз ще ида с него — обади се Джаки от вратата.

 

 

Те се включиха.

Тя умря почти мигновено, в първите осем секунди.

Той го усети, яздеше го на самата му граница и почти позна какво е. Пищеше и се въртеше, всмукан през бялата ледена фуния, която ги очакваше.

Размерът на нещото беше невероятен, твърде огромен, като че ли някаква кибернетична мегаструктура, представляваща цял мултинационал, беше се вдигнала цялата, за да носи Боби Нюмарк и една танцьорка на име Джаки. Невероятно…

Но някъде, на ръба на съзнанието, почти свършило преди да започне, имаше нещо… Нещо го подръпваше за ръкава…

Той лежеше по очи на нещо неравно. Отвори очи. Пътека от кръгли камъни, мокри от дъжда. Той се надигна, завъртя се и видя мъгливия изглед на странен град, с море зад него. Някакви кули, нещо като църква, луди колони и спирали от облицован камък… Обърна се и видя огромен гущер, спускащ се към него по склона, с отворена уста. Премига. Зъбите на гущера бяха от изцапана със зелено керамика, и бавна струйка вода се стичаше от синята му устна от мозайков порцелан. Всъщност това беше фонтан, със страни, налепени с хиляди парчета изпочупена керамика. Завъртя се на място, полупобъркан от близостта на смъртта й. Лед, лед, и част от него едва сега разбра точно колко близо е стигнал той до същото там, във всекидневната на майка си.

Наоколо имаше особени извити скамейки, покрити със същата шарена мозайка от изпочупен порцелан, и дървета, трева… Парк.

— Изключително — каза някой. Мъж, надигащ се от място на една от извитите скамейки. Имаше добре подстригана сива коса, подобна на четка, загоряло лице и кръгли очила без рамки, които увеличаваха сините му очи. — Ти направо проби, нали?

— Какво е това? Къде съм?

— Парк Гюел, един вид. Барселона, ако предпочиташ така.

— Ти уби Джаки.

Мъжът се намръщи.

— М-да. Мисля, че разбирам. И все пак ти не трябваше да си тук. Някакъв инцидент.

— Инцидент? Ти уби Джаки!

— Системите ми днес са претоварени — каза мъжът с ръце в джобовете на широкия балтон. — Това наистина е извънредно изключително…

— Не можеш да направиш такава гадост. — Зрението на Боби се замазваше от сълзи. — Не можеш. Не може просто да убиеш така някой, който е бил тук…

— Къде тук? — Мъжът свали очилата си и започна да ги чисти с безупречно бяла кърпичка, която извади от джоба на балтона си.

— Жива. — Боби направи крачка напред.

Мъжът отново си сложи очилата.

— Това никога не се е случвало преди.

— Не можеш. — Още по-близо.

— Това започва да става досадно. Пако!

— Сеньор.

Боби се обърна при звука на детския глас и видя малко момче в странен пристегнат костюм, с черни кожени ботуши, закопчани с копчета.

— Махни го.

— Сеньор. — Момчето се поклони вдървено и измъкна малък автоматичен Браунинг от джоба на черното си сако. Боби погледна в тъмните очи под лъскавия перчем и срещна поглед, какъвто никое дете не е имало. Момчето вдигна оръжието и го насочи към Боби.

— Кой си ти? — Боби игнорира пистолета, но не се опита да се приближава повече към мъжа с балтона.

Мъжът го изгледа.

— Вирек. Йозеф Вирек. Чувал съм, че повечето хора познават лицето ми.

— Ти от „Хора с влияние“ ли си, или там нещо от сорта?

Мъжът премига и се намръщи.

— Не зная за какво говориш. Пако, какво прави това лице тук?

— Случайно просмукване — каза момчето. Гласът му беше висок и приятен. — Голямата част от системата ни е ангажирана през Ню Йорк в опит да се предотврати измъкването на Анджела Митчел. Този тук се опита да влезе в мрежата заедно с друг оператор и се сблъскаха с нашата система. Все още се опитваме да определим как е пробил защитите ни. Вие сте в безопасност. — Дулото на малкия Браунинг беше абсолютно неподвижно.

И след това усещането за подръпване за ръкава. Всъщност, не точно за ръкава, а като че ли за част от ума му, нещо…

— Сеньор, — каза детето, — наблюдаваме аномални феномени в мрежата, вероятно като резултат от настоящето ни претоварване. Настоятелно ви предлагаме да ни разрешите временно да прекъснем връзките ви с конструкта, докато не успеем да определим природата на аномалията.

Усещането ставаше по-силно. Някакво чегъртане отзад в ума му…

— Какво? И да се върна в резервоарите? Не ми се вярва да е гарантирано, че…

— Възможно е да е налице реална опасност — каза момчето, и в гласа му звучеше предупредителна струна. — Ти, — добави то към Боби, — легни на паважа с разтворени ръце и крака…

Но Боби гледаше покрай него, към полянка с цветя, гледаше как те изсъхват и умират, как тревата посивява и се разсипва на прах, докато той гледа, и въздухът над тях трепти и се гърчи. Усещането за стържене в главата му ставаше още по-силно, предупредително.

Вирек се беше обърнал и гледаше умиращите цветя.

— Какво е това?

Боби затвори очи и помисли за Джаки. Чу се някакъв звук, и знаеше, че го издава той самият. Бръкна някъде навътре в себе си, звукът продължаваше, и докосна дека на Тъпкача. Ела!, изкрещя той вътре в себе си, без нито да знае, нито да го е грижа какво вика. Ела веднага! Усети нещо да поддава, някаква бариера, и стърженето изчезна.

Когато отвори очи, сред умрелите цветя имаше нещо. Той премига. Приличаше на кръст от обикновено дърво, боядисано бяло; някой беше нахлузил върху хоризонталната дъска ръкавите на стара моряшка дреха, нещо като скроен по шаблон фрак с тежки, поръбени еполети от шнурчета от потъмняло злато, ръждясали копчета, още шнурчета по маншетите… В горната му част беше забита с дръжката нагоре ръждясала абордажна сабя, и до него имаше бутилка, наполовина пълна с бистра течност.

Детето се завъртя, описвайки замазана дъга с малкия пистолет… И се смачка, сгъвайки се в себе си като изпуснат балон, балон, изсмукан в нищото, и Браунингът изтрака на павираната пътека като забравена играчка.

— Името ми, — каза глас, и Боби искаше да изпищи, когато разбра, че той идва от собствената му уста, — е Самеди, и ти уби коня на моя братовчед…

И Вирек побягна, балтонът му плющеше зад него, надолу по извития път със спиралните скамейки, и Боби видя, че друг бял кръст чака там, точно където пътят се извиваше и изчезваше. Вирек също сигурно го беше забелязал: той изкрещя, и барон Самеди, Господар на Гробищата, лоа, чието царство е смъртта, се наведе над Барселона като студен мрачен дъжд.

 

 

— Какво, по дяволите, искаш? Кой си? — Гласът му се струваше познат, женски глас. Не този на Джаки.

— Боби — каза той. През него преминаваха вълни мрак. — Боби…

— Как стигна тук?

— Тъпкача. Той знаеше. Декът му те изнюхал, докато ти ме държеше замразен. — Току-що беше видял нещо, нещо огромно… Не можеше да си спомни… — Търнър ме изпрати. Конрой. Заръча ми да ти кажа, че Конрой го е направил. Нужен ти е Конрой. — Чуваше собствения си глас така, като че ли принадлежеше на някой друг. Беше бил някъде, и се беше върнал, и сега беше тук, в неоновата моливна рисунка на Джейлин Слайд. По пътя си обратно беше видял голямото нещо, нещото, което ги беше всмукало от самото начало, да започва да се променя, гаргантюанските му части да се въртят, слепват, да приемат нови форми, цялата структура да се променя…

— Конрой — каза тя. Сексапилната рисунка се облегна до видеопрозореца, и нещо в очертанията й изразяваше умора, дори скука. — И аз мислех така. — Видеоизображението избеля и отново потъмня като снимка на някаква стара каменна сграда. — Парк Авеню. Той е там с всичките тези европейци, защракал се е в някаква нова гадост. — Тя въздъхна. — Мисли си, че е на сигурно място, а? Уби Рамирес като муха, излъга ме право в очите, отлетя за Ню Йорк за новата си работа, и сега си мисли, че е защитен… — Фигурата се придвижи, и изображението отново се промени. Екранът сега беше изпълнен от лицето на белокосия мъж, онзи, когото Боби беше видял да говори с едрия тип по телефона на Тъпкача. Включила се е в линията му, помисли си Боби…

— Или не — каза Конрой, звукът се беше включил внезапно. — Така или иначе, тя е в ръцете ни. Няма проблеми. — Мъжът изглежда уморен, помисли си Боби, но го преодолява. Жилав. Като Търнър.

— Наблюдавах те, Конрой — каза Слайд меко. — Добрия ми приятел Зайчето те наблюдаваше заради мен. Не си единственият буден на Парк Авеню тази нощ.

— Не, — говореше Конрой, — можем да я доставим в Стокхолм при вас утре. Абсолютно. — Той се усмихна към камерата.

— Убий го, Зайче — каза тя. — Избий ги всички. Вдигни във въздуха целия им етаж и този под него. Веднага.

— Точно така — каза Конрой, и след това стана нещо, нещо, което разтърси камерата, замазвайки изображението. — Какво е това? — попита той със съвършено различен глас, и екранът угасна.

— Изгаряй, гадино — каза тя.

И Боби отново беше всмукан в мрака…