Уилям Гибсън
Нулев брояч (29)

29. МАЙСТОРЪТ НА КУТИИ

Въжето с възлите продължаваше и продължаваше. От време на време те стигаха до завои и разклонения на тунела. На такива места въжето беше омотано около някоя опора или залепено с голяма прозрачна топка епоксид. Въздухът беше все така застоял, но по-студен. Когато спряха да си починат в цилиндрична камера, разширение на тунела преди тройно разклонение, Марли помоли Джонс за малкото плоско работно фенерче, което той носеше завързано със сива еластична лента на челото. Хванала го с ръкавицата на червения костюм, тя запридвижва светлината по стената на камерата. По стените имаше изгравирани схеми, микроскопично тънки линии…

— Постави си шлема — посъветва я Джонс. — Имаш по-добър фенер от моя…

— Не. — Марли потрепера и му подаде фенерчето. — Ще ми помогнете ли да изляза от това, ако обичате? — Тя потупа с ръкавицата по твърдия нагръдник на костюма. Огледалният купол на шлема беше закачен на кръста на костюма с хромирана кука-закопчалка.

— По-добре си го пази — каза Джонс. — Единственият в Мястото е. Имам един, там където спя е, но нямам въздух за него. Бутилките на Скандала не стават за моя транспиратор, а неговият костюм е само дупки… — Той сви рамене.

— Не, благодаря — отвърна тя, борейки се със закопчалката на кръста, където беше видяла Рез да завърта нещо. — Не мога да издържам повече…

Джонс се придърпа по въжето и направи нещо, което тя не видя. Чу се щракване.

— Вдигни си ръцете над главата.

Получи се неловко, но най-сетне тя заплува свободно, все още в черните дънки и бялата копринена блуза, която беше носила при онази последна среща с Ален. Джонс закопча празния червен костюм към въжето с друга закопчалка от тези, които носеше около кръста си, след това откопча издутата й чантичка.

— Искаш ли това? Да го носиш със себе си, имам предвид? Можем да го оставим тук, и да си го вземеш по пътя обратно.

— Не, ще го взема. Дайте ми го. — Тя обви ръка около въжето и отвори чантичката. Якето й изскочи, последвано от един от ботушите й. Успя да натъпче обратно ботуша в чантичката, след това се навря в якето.

— Готино парче обработена кожа — отбеляза Джонс.

— Моля ви, нека побързаме…

— Вече не е далече. — Работното му фенерче се завъртя, и светлината й показа как въжето изчезва през един от трите кръгли отвори, разположени в равностранен триъгълник.

 

 

— Край на линията. Буквално. — Той потупа хромирания болт с дупка, за който въжето беше вързано на моряшки възел. Някъде напред гласът му отекна и се изгуби в ехота, докато тя не си представяше, че чува други гласове да шептят зад блъскането на ехото.

— Тук ще ни трябва малко светлина — каза той, отблъсна се през шахтата, хвана се за нещо, подобно на сиво ковчеже, което стърчеше от другата страна, и го отвори. Тя виждаше как ръцете му се движат в светлия кръг на фенерчето: пръстите му бяха тънки и деликатни, но ноктите бяха малки и квадратни, очертани от насъбралата се черна мръсотия. На гърба на дясната му длан бяха татуирани в синкаво буквите „КД“. Този тип татуировка, която затворниците си правят сами… Той изрови парче тежка, дебело изолирана жица, хвърли бърз поглед към кутията и заклини жицата в един меден D-конектор.

Мракът напред изчезна в потоп от бяла светлина.

— Всъщност имаме повече енергия, отколкото реално ни е нуждата — каза той с гордост, сходна с тази на стопанин на дом. — Слънчевите батерии все още работят всичките, а са били предвидени да захранват главните компютри… Елате, значи, мадам, сега ще видим майстора, когото сте дошла да посетите от толкова далече. — Той се отблъсна навън и се плъзна плавно като плувец през отвора, в светлината. В хиляди плаващи неща. Тя забеляза, че червените пластмасови подметки на старите му обувки бяха изпъстрени с петна бял силиконов уплътнител.

И след това го последва, забравила страховете си, забравила гаденето и постоянния световъртеж. И разбра.

— Господи боже мой…

— Не ми се вярва да е ваш — провикна се Джонс. — Може да е тоя на стария Скандал. Кофти е обаче че не бачка в момента. Зяпачката е още по-голяма.

Нещо преплува на десет сантиметра от лицето й. Орнаментирана сребърна лъжица, прецизно разрязана по дължина от край до край.

 

 

Нямаше представа колко време беше минало, когато екранът светна и запремигва. Часове, минути… С малко тренировки вече се беше научила да се носи из стаята, отблъсквайки се като Джонс от вдлъбнатостта на купола. Като него се хвана за сгънатите многоставни ръце на нещото, извъртя се и се задържа, наблюдавайки танца на отпадъците. Ръцете бяха много, манипулатори, завършващи с пили, отвертки, ножове, субминиатюрен циркуляр, зъболекарска бормашина… Те стърчаха от металния корпус на нещо, което трябваше да е било някога конструкционен автомат, едно от тези автономни устройства без екипаж, които тя познаваше от детските видеота за космическия преден фронт. Този тук беше заклинен във върха на купола, и страните му бяха сплавени със стените на Мястото, и стотици кабели и оптични линии се прехвърляха от опорите към него. Две от ръцете, завършващи с деликатни манипулатори, бяха протегнати, и меките накрайници държаха недовършена кутия.

Марли гледаше с разширени очи как безбройните неща прелитат покрай нея.

Пожълтяла детска ръкавичка, фасетираната кристална запушалка за отдавна изчезнала стъкленица за парфюм, безръка кукла с лице от френски порцелан, дебела черна писалка със златни орнаменти, правоъгълни парчета гетинакс, свитата червено-зелена змия на копринен шнур… Безкрайни, бавното движение, въртящите се неща…

Джонс се провря нагоре през тихия въртоп, смеейки се, сграбчил манипулатор, завършващ с дюза за лепило.

— Винаги ме кара да искам да се смея, да го гледам. Но кутиите винаги ме натъжават…

— Да, и мен ме натъжават — каза тя. — Но има тъга и тъга…

— Точно така. — Той се ухили. — Само че няма начин да го сръчкаш да се размърда. Май некакъв дух требва за тая работа, или поне така вика старият Скандал. Едно време все висеше тука. Мисля, че гласовете му са по-силни тука. Ама напоследък май са тръгнали да му говорят насекъде…

Тя го погледна през гъсталака от манипулатори. Беше много мръсен, много млад, с големи сини очи под плетеница кестеняви къдрици. Носеше изцапан сив комбинезон, затварящ се с цип, и яката му лъщеше от мръсотия.

— Трябва да си луд. — В гласа й се усещаше нещо като възхищение. — Трябва да си абсолютно луд, за да стоиш тук…

Той се разсмя.

— Скандала е по-луд и от цял чувал бръмбари. Аз — не.

Тя се усмихна.

— Не, и ти си луд. И аз също съм луда…

— Я, здрасти — каза той, гледайки покрай нея. — Т’ва пък що е? Като да е некоя от молитвите на Скандала, и няма начин да я изключим без да клъцна тока…

Тя обърна глава и видя как цветни диагонали стробират по правоъгълната повърхност на голям екран, залепен накосо към кривината на купола. Екранът беше изпълнен за момент с преминаващото изображение на шивашки манекен, и след това се появи лицето на Йозеф Вирек, с меките му сини очи, блестящи зад кръглите стъкла.

— Здравей, Марли — каза той. — Не те виждам, но съм сигурен, че зная къде си.

— Т’ва е един от молитвените екрани на Скандала — каза Джонс, потривайки лицето си. — Нацвъкал ги е из цялото Място, щото смяташе, че някой ден тук горе ще идват хора да се молят. Тоя киликанзер се е вързал през комуникационните блокове на Скандала, предполагам. Кой е?

— Вирек.

— Мислех, че ще да е по-дърт…

— Това е генериран образ — каза тя. — Рейтрейсинг, тъканно картиране… — Тя се загледа в лицето, което й се усмихваше от кривината на купола, оттатък забавения ураган от изгубени неща, дребни останки от безбройни животи, инструменти, играчки и откъснати копчета.

— Искам да знаеш, — каза изображението, — че си изпълнила договора си. Психопрофилът ми за Марли Крушкова предсказа твоя отговор на моя гесталт. По-широки профили показаха, че твоето присъствие в Париж ще накара Маас да си изиграят козовете. Скоро, Марли, ще зная какво точно е това, което си намерила. Знаех, че Митчел, човекът, когото Маас и светът смятат за създател на биочиповете, е бил подхранван отвън с идеите, довели до откритията му. Добавих към една сложна съвкупност от фактори теб, Марли, и нещата дойдоха до удовлетворителен край. Маас, без да подозират какво точно правят, издадоха местонахождението на източника на концепциите. И ти го достигна. Пако ще пристигне всеки момент…

— Говореше, че няма да ме последваш — каза тя. — Знаех, че лъжеш…

— И сега, Марли, най-сетне мисля, че ще бъда свободен. Свободен от четиристотинте килограма разбунтувани клетки, които стоят зад хирургическа стомана в индустриално предградие на Стокхолм. Свободен в крайна сметка да населявам какъвто и да било брой реални тела, Марли. Завинаги.

— По дяволите, — обади се Джонс, — тоя е по-зле и от Скандала. За какво мислиш, че дрънка?

— За скока си — отвърна тя, спомняйки си разговора си с Андреа, миризмата на готвено в претъпканата малка кухня. — За следващия стадий на неговата еволюция…

— Разбираш ли нещо от това?

— Не. Но ще бъде лошо, много лошо… — Тя поклати глава.

— Убеди населяващите тези изчислителни блокове да пуснат Пако и спътниците му, Марли — каза Вирек. — Купих блоковете един час преди да излетиш от Орли от търговец в Пакистан. Пазарлък, Марли, голям пазарлък. Пако ще се грижи за интересите ми, както обикновено.

И екранът помръкна.

— Добре де, — започна Джонс, завъртя се около един сгънат манипулатор и я хвана за ръка, — какво чак толкова лошо има в това? Той сега го притежава, и вика, че си си свършила работата… Не знам за к’во става старият Скандал, освен да си слуша гласовете, но няма да изкара още дълго тук. Аз пък съм най-лесен, както съм тук, така ме няма…

— Не разбираш — каза тя. — Няма как. Той е намерил начина да се сдобие с нещо, нещо, което е търсел от години. Но нищо, което той иска, не може да бъде добро. За никого… Видяла съм го, и съм го усетила…

И стоманеният манипулатор, за който тя се държеше, завибрира и започна да се движи, и цялата куличка се завъртя с приглушения шум на серводвигатели.