Уилям Гибсън
Нулев брояч (30)

30. НАЕМНИК.

Търнър изгледа лицето на Конрой на екрана на телефона на офиса.

— Излез — каза той на Анджи. — И ти с нея.

Високото черно момиче с преплетени в косата резистори излезе напред и нежно обгърна с ръка дъщерята на Митчел, мъркайки и нещо на същия пълен с цъкания жаргон. Хлапето по фланелка все още я зяпаше, и челюстта му беше увиснала.

— Ела, Боби — каза черното момиче. Търнър хвърли поглед през бюрото към мъжа с ранената ръка. Онзи носеше смачкано бяло сако и вратовръзка-пеперудка с крилца от извезана черна кожа. Тъпкача, реши Търнър, собственикът на клуба. Тъпкача държеше ръката си в скута, върху кърпа за бърсане със сини ивици, взета от бара. Имаше продълговато лице, този тип брада, който иска често бръснене, и твърдите, присвити очи на абсолютен професионалист. Когато очите им се срещнаха, Търнър се усети, че мъжът седи доста извън обзора на камерата на телефона. Неговият люлеещ се стол беше избутан назад в ъгъла.

Хлапето с фланелката, Боби, се измъкна след Анджи и черното момиче с все още отворена уста.

— Можеше да ни спестиш доста проблеми и на двамата, Търнър — каза Конрой. — Можеше да ми позвъниш. Можеше да позвъниш на агента си в Женева.

— А например на Хосака? Можех ли да позвъня на тях?

Конрой поклати бавно глава.

— За кого работиш, Конрой? Този път игра двойна игра, нали?

— Но не срещу теб, Търнър. Ако всичко беше станало както го бях планирал, ти сега щеше да си в Богота, с Митчел. Електромагнитното оръжие не можеше да стреля преди самолетът да излети, и ако го бяхме премерили точно, Хосака щяха да помислят, че Маас са забърсали целия сектор, за да спрат Митчел. Но Митчел не се измъкна, нали, Търнър?

— Никога не го е възнамерявал — каза Търнър.

Конрой кимна.

— Точно така. И охраната на мезата забеляза да се измъква момичето. Това е тя, нали, дъщерята на Митчел…

Търнър мълчеше.

— С гаранция, — продължи Конрой, — пресмятанията…

— Убих Линч — каза Търнър, за да отклони темата от Анджи. — Но точно преди да ни млатне чукът, Вебер ми каза, че работи за теб…

— И двамата работеха, но никой от тях не знаеше за другия. — Конрой сви рамене.

— Защо?

Конрой се усмихна.

— Защото щяха да ти липсват, ако ги нямаше, нали? Защото познаваш стила ми, и ако всичко не беше както обикновено, щеше да започнеш да се чудиш. А аз знаех, че никога няма да се продадеш. Г-н Мигновена Лоялност, нали? Г-н Бушидо. На теб можеше да се разчита, Търнър. Хосака го знаеха. Затова и настояваха да взема теб…

— Не отговаряш на първия ми въпрос, Конрой. За кого поведе двойна игра?

— За един човек на име Вирек. Онзи с парите. Точно така, същият. Опитвал се е да купи Митчел в течение на години. Между другото, опитвал се е да купи даже и Маас. Не станало. Започнали да стават толкова богати, че не можел да ги докопа повече. И Митчел изпрати предложение да направи смяна. Предложение на сляпо. Когато Хосака научили за Митчел и ме повикаха, реших да проверя предложението. Просто от любопитство. Но преди да успея, хората на Вирек ме намериха. Не беше трудно да се спазаря, Търнър, повярвай ми.

— Вярвам ти.

— Но Митчел провали всичко, нали, Търнър? Здраво и яко.

— И те го убиха.

— Той се самоуби, ако се вярва на бръмбарчетата на Вирек в мезата. Изчакал да види, че детето излита с планера, и си прерязал гърлото със скалпел.

— Прекалено много трупове наоколо, Конрой — каза Търнър. — Оуки е мъртъв, също и япончето, което караше коптера ти.

— Досетих се, когато не се върнаха. — Конрой сви рамене.

— Те се опитаха да ни убият.

— Не, човече, просто искаха да поприказват… Както и да е, тогава още не знаехме за момичето. Знаехме само че си изчезнал, и че проклетият самолет не се е явил на трасето в Богота. Не мислехме за момичето, докато не хвърлихме един поглед на фермата на брат ти и не намерихме самолета. Брат ти не искал да каже нищо на Оуки. Кипнало му, защото Оуки изгорил кучетата му. Оуки каза, че там като че ли живеела и някаква жена, но не се появила…

— А Руди?

Лицето на Конрой беше абсолютно празно. След това каза:

— Оуки измъкнал каквото му трябва от мониторната система. Тогава разбрахме за момичето.

Гърбът на Търнър го болеше. Ремъкът на кобура се врязваше в гърдите му. Не усещам нищо, помисли си той. Не усещам абсолютно нищо…

— Имам един въпрос, Търнър. Всъщност, даже няколко. Основният обаче е какво правиш там.

— Чух, че било модерен клуб, Конрой.

— Аха. Супермодерен. Толкова изключителен, че трябваше да претрепеш двама от пазачите ми, за да се вмъкнеш. Те знаеха, че идваш, Търнър, чернилките и този пънк. Иначе защо са те пуснали?

— Ще трябва сам да се досетиш, Кони. Като че ли напоследък имаш доста достъп…

Конрой се наведе по-близо до камерата на телефона.

— Можеш да си заложиш задника, че е така. Вирек е пуснал хора по целия Агломерат още преди месеци, проследявайки някакъв слух, каубойска клюка, че някакъв експериментален биософт се мотаел наоколо. Накрая хората се спрели на Финландеца, но се появила друга група, от Маас, очевидно търсейки същото нещо. Така че групата на Вирек просто се дръпнала и наблюдавала хората на Маас, и те започнали да очистват хора един след друг. Така че хората на Вирек се лепнали на неграта и малкия Боби и тяхната история. Съобщиха ми го, когато им казвах, че предполагам, че си се запътил към Руди. Когато видях накъде отиват, наех малко мускули да ги замразят там, докато намеря някого, на когото можех да вярвам, че ще влезе при тях…

— Тези наркове отвънка? — Търнър се ухили. — Току-що изплю павето, Кони. Не можеш да се обърнеш никъде за професионална помощ, нали? Някой е измъркал, че играеш две игри, и че маса професионалисти са измрели. И ти наемаш смотаняци със смешни подстрижки. Профитата вече са чули до един, че Хосака е по петите ти, нали, Кони? И до един вече знаят какво си направил. — Търнър се хилеше; с крайчеца на окото си забеляза, че и мъжът във вечерното сако се усмихва, тънка усмивка с много малки равни зъби, като бели зърна…

— Тази кучка Слайд — каза Конрой. — Можех да я очистя на платформата… Дотракала се е донякъде и е започнала да задава въпроси. Изобщо не мисля, че все още е загряла каквото и да било, но в определени кръгове й имат доверие… Както и да е, това е картинката. Това обаче изобщо не ти е от полза, за момента. Вирек иска момичето. Изтеглил си е хората от другата история, и в момента въртя нещата за него. Пари, Търнър, пари като дзайбацу…

Търнър гледаше лицето на екрана, спомняйки си Конрой в бара на хотел близо до джунглата. И по-късно, в Лос Анджелос, минавайки курса му, обяснението на потайната икономика на корпоративното измъкване на специалисти.

— Та, здрасти, Кони. Познавам те, нали?

Конрой се ухили.

— Естествено, драги.

— И знам и предложението. Вече. Искаш момичето.

— Точно така.

— И половинката, Кони. Знаеш, че работя само петдесет на петдесет нали?

— Ей, това е голямата идея — каза Конрой. — Не бих го подкарал иначе.

Търнър загледа образа на екрана.

— Е, какво ще кажеш? — Конрой все още се усмихваше.

И Тъпкача се протегна и дръпна телефонния кабел от настенния контакт.

— Точният момент. Точният момент винаги е важен. — Пусна кабела на земята. — Ако му беше отговорил, щеше да действа моментално. По този начин печелим време. Той ще се опита да позвъни отново, да разбере какво е станало.

— Откъде знаеш какво смятах да кажа?

— Просто съм виждал хора. Доста, шибано прекалено доста. И особено много такива като теб. Беше ти написано на лицето, мистър, и ти се беше засилил да му кажеш да си ебе майката и да пукне. — Тъпкача се надигна от люлеещия се стол, правейки гримаси, когато ръката му се движеше вътре в кърпата. — Коя е тази Слайд, за която той говори? Жокей?

— Джейлин Слайд. Лос Анджелос. Топ-каубой.

— Точно тя хвана Боби — каза Тъпкача. — Така че е дяволски близо до онзи тип от телефона.

— Само дето може и да не го знае.

— Дай да видим какво можем да направим по въпроса. Викни момчето да влезе.