Уилям Гибсън
Нулев брояч (2)

2. МАРЛИ

Беше облякла най-добрите си дрехи за разговора, но в Брюксел валеше, а тя нямаше пари за каб. Тръгна от станцията на Евротранс.

Ръката й беше в джоба на доброто й старо яке — модел „Сали Стенли“, но вече на почти година — свита в побелял юмрук около смачкания факс. Нямаше повече нужда от него, беше научила адреса наизуст, но като че ли можеше да го пусне точно толкова, колкото и да пробие транса, който я беше обзел. Гледаше към витрината на скъп магазин, продаващ тазмесечно облекло, и префокусираше поглед между стилните фланелени рокли и отражението на собствените й тъмни очи.

Сигурно очите щяха да са достатъчни, за да й струват работата. Нямаше да се стигне дори до мократа коса, която май беше по-добре да беше оставила Андреа да подстриже. Очите й изразяваха болка и инерция, които всеки можеше да прочете, и съвсем определено те щяха да направят впечатление на хер Йозеф Вирек, най-малко вероятният от потенциалните работодатели.

Когато им донесоха факса, тя искаше да го смята за някаква жестока фалшификация, опит за досаждане. Благодарение на медиите беше получила достатъчно такива, толкова много, че Андреа беше поръчала специална програма за телефона на апартамента, за отхвърляне на позвънявания от телефони, неуказани в постоянния й списък. И това трябва да е причината за използване на факс, беше настояла Андреа. Как иначе някой би могъл да установи контакт с нея?

Но Марли беше поклатила глава и се беше заровила по-дълбоко в старата хавлиена роба на Андреа. Откъде-накъде Вирек, невероятно богатият колекционер и меценат, ще се нуждае от услугите на опозорена бивша собственичка на мъничка парижка галерия?

Тогава дойде ред на Андреа да клати глава. Беше нетърпелива с новата, опозорена Марли Крушкова, която изкарваше вече цели дни в апартамента, която понякога дори не си даваше труда да се облече. Каза, че в Париж опитът за продажба на един фалшификат не е чак такова събитие, за каквото го смята Марли. Ако пресата не беше чак толкова навита да изобрази отвратителния Гнас като глупак, какъвто той съвсем определено си беше, това надали щеше да се разчуе, каза тя. Гнас беше достатъчно богат, достатъчно тежък, за да бъде подходящ за скандала на седмицата.

— Ако беше по-малко привлекателна, щяха да ти обърнат много по-малко внимание — усмихна се Андреа.

Марли поклати глава.

— И фалшификатът беше дело на Ален. Ти беше невинна. Забравила ли си го?

Марли отиде до банята, загърната в хавлиената роба, без да отговори.

Зад желанието на приятелката й да я успокои, да й помогне, Марли вече усещаше нетърпението на човек, принуден да дели много малко място с нещастен и неплатежоспособен гост.

Наложи се Андреа да й даде назаем пари и за Евротранс.

Със съзнателно, болезнено усилие на волята тя се откъсна от кръга на мислите си и се сля с плътния, но успокояващ поток от сериозни белгийски купувачи.

Край нея се провря момиче в ярък чорапогащник и твърде голямото за нея лоденово яке на някой неин приятел, дребничка и усмихната. На следващата пресечка Марли забеляза бутиче за модна линия, която тя беше харесвала като студентка. Дрехите изглеждаха невъзможно млади.

В побелелия й, засекретен юмрук почиваше факсът.

Галери Дюперей, 14 Рю о Бюр, Брюксел.

Йозеф Вирек.

 

 

Рецепционистката в студения сив следобяд на Галери Дюперей спокойно можеше да е поникнала на мястото си, красиво и най-вероятно отровно растение, посадено зад гише от полиран мрамор с вградена емайлирана клавиатура. При приближаването на Марли тя повдигна гланцираните си клепачи. Марли си представи щракване и дрънчене на капаци, и собственото си изображение, влачено към някой далечен ъгъл на империята на Йозеф Вирек.

— Марли Крушкова — представи се тя, борейки се с желанието да измъкне смачканото топче факсова хартия и да го заразглажда унизено върху студения, идеално гладък мрамор. — За хер Вирек.

— Фройнлайн Крушкова, — отвърна рецепционистката, — хер Вирек е възпрепятствуван да бъде в Брюксел днес.

Марли се загледа в перфектните устни, усещайки едновременно болката, която думите й причиняваха, и острото удоволствие от това, че се учи как да преодолява разочарованията.

— Разбирам.

— По тази причина той ще проведе интервюто чрез сензорна връзка. Ако обичате, влезте в третата врата отляво…

 

 

Стаята беше празна и бяла. На две от стените висяха без никакви рамки листове от нещо, подобно на зацапан от дъжда картон, мушкан на много места с различни инструменти. Katatonenkunst. Консервативно. Този тип работи, които се продават на комитетите, пращани от холандските индустриални банки.

Тя седна на ниска кушетка, тапицирана с кожа, и най-сетне си позволи да пусне факса. Беше сама, но подозираше, че я наблюдават някак.

— Фройнлайн Крушкова. — На отворилата се на отсрещната стена врата беше застанал младеж в син работен комбинезон на техник. — Ако обичате, след един момент пресечете стаята и влезте през тази врата. Хванете дръжката бавно, плътно и по такъв начин, че контактът между метала и дланта ви да е най-добър. Влезте внимателно. Може би ще има мъничко пространствена дезориентация.

Тя премига.

— Извинявам се…

— Сензорната връзка — каза той и се отдръпна, затваряйки вратата след себе си.

Тя се надигна, опита се да придаде някаква форма на влажните ревери на якето си, докосна косата си, но премисли, пое дълбоко въздух и отиде до вратата. Думите на рецепционистката я бяха подготвили за единствения вид такава връзка, който й беше познат, симстимов сигнал, препратен през Бел-Европа. Беше предполагала, че ще носи шлем с дерматроди, и че Вирек ще използва пасивен наблюдател като човек-камера.

Богатството на Вирек обаче беше от съвършено друг клас.

Когато пръстите й се свиха около дръжката, студената медна топка сякаш се сгърчи, преминавайки за миг през широк спектър текстури и температури.

След това отново стана метал, боядисано в зелено желязо, проточено навън и надолу по линията на перспективата, стар парапет, за който тя се беше хванала смаяно.

Няколко капчици дъжд я шибнаха по лицето.

Мирис на дъжд и мокра земя.

Объркване на дребните детайли, неин собствен спомен за напиване на пикник в художественото училище, борещо се с перфектността на илюзията на Вирек.

Под нея лежеше непогрешимият изглед на Барселона, и странните кули на Църквата на Фамилия Саграда бяха замъглени от дима. Тя се хвана за парапета с две ръце, борейки се с виенето на свят. Познаваше това място. Беше в Гюел Парк, паркът на приказките на Антонио Гауди, на голия му връх зад центъра на града. От лявата й страна гигантски налудничаво сглобен керамичен гущер беше замръзнал по средата на спускането си от рампа от груб камък. От усмивката му се изливаше фонтан, напояващ уморените цветя.

— Дезориентирана си. Моля да ме извиниш.

Йозеф Вирек беше седнал под нея на една от змиеобразните пейки на парка. Широките му рамене бяха покрити с меко връхно палто. Чертите му й бяха смътно познати през целия й живот. В момента тя по неизвестно каква причина си спомняше снимка на Вирек с краля на Англия. Той й се усмихна. Главата му беше голяма и красиво оформена под четката от щръкнала тъмносива коса. Ноздрите му бяха непрекъснато разширени, като че ли душеше невидимите ветрове на изкуството и търговията. Зад кръглите, маркови очила без рамка очите му бяха много големи, бледосини и странно меки.

— Заповядай. — Той потупа безпорядъчната мозайка от зърнест фаянс, покриваща скамейката, с тясната си длан. — Моля да извиниш това, че разчитам на технологиите. Вече повече от десетилетие съм затворен в биована, в някакво ужасяващо индустриално предградие на Стокхолм. Или може би в ада. Здравето ми не е добро, Марли. Седни до мен.

Тя пое дълбоко въздух, спусна се по каменните стъпала и пресече павираната пътека.

— Хер Вирек, видях ви да изнасяте лекция в Мюнхен преди две години. Критика на Феслер и неговия autistiches Teater. Тогава изглеждахте добре…

— Феслер? — Загорялото чело на Вирек се набръчка. — Видяла си двойник. Или може би холограма. В мое име се вършат много гнусотии, Марли. Части от моето богатство са станали автономни до известна степен; от време на време те дори воюват една с друга. Въстания във фискално отношение. Само че поради причини толкова сложни, че ще останат напълно скрити, моята болест никога не е била обявявана публично.

Тя зае мястото си до него и се загледа надолу към мръсния паваж между износените върхове на черните си парижки ботуши. Видя отломка бяла баластра, ръждясал кламер, умряла оса или може би пчела.

— Изумително детайлно е…

— Да, — каза той, — новите биочипове на Маас. Трябва да знаеш, че това, което зная за личния ти живот, е също толкова детайлно. То е повече, отколкото ти знаеш, в някои отношения.

— Наистина ли? — Тя откри, че беше най-лесно да се съсредоточи върху града, опитвайки се да открие отправните точки, запомнени от половин дузина студентски празници. Ето, точно там трябваше да бъде Рамблас, с папагалите и цветята, и таверните, сервиращи тъмна бира и калмари.

— Да. Зная, че именно твоят любовник те убеди, че си открила изгубен оригинал на Корнел…

Марли затвори очи.

— Той поръча фалшификата, наемайки двама талантливи студенти по изобразително изкуство и известен историк, оказал се пред известни лични трудности… Плати им с парите, които беше измъкнал вече от вашата галерия, както без съмнение си се досетила. Ти плачеш…

Марли кимна. Студен показалец потупа китката й.

— Купих Гнас. Купих и полицията — да зареже случая. Пресата не си струваше да я купувам, тя рядко си струва. И сега може би това, че си донякъде известна, може да се окаже в твоя полза.

— Хер Вирек, аз…

— Един момент, моля. Пако! Ела тук, детето ми.

Марли отвори очи и видя дете на около шест години, пристегнато в тъмно палто, панталони до коляното, светли дълги чорапи и високо закопчани черни ботуши. Кафявата коса падаше на челото на безупречно сресан кичур. То държеше нещо в ръка, някаква кутия.

— Гауди е започнал парка си през 1900 г. — каза Вирек. — Пако носи костюм от съответния период. Ела тук, детето ми. Покажи ни това чудо.

— Сеньор — профъфли Пако, поклони се и пристъпи напред да покаже това, което държеше.

Марли се вгледа. Кутия от обикновено дърво, стъклен похлупак. Неща…

— Корнел — каза тя, забравяйки сълзите си. — Корнел? — Тя се обърна към Вирек.

— Разбира се, че не. Вграденото по дължината на тази кост е биомонитор „Браун“. Това е работа на съвременен автор.

— Има ли още? Още такива кутии?

— Намерил съм седем. За период от три години. Колекцията на Вирек, виждаш ли, е нещо като черна дупка. Невероятната плътност на богатството ми привлича неудържимо най-редките произведения на човешкия дух. Автономен процес, на който рядко обръщам внимание…

Но Марли беше изцяло погълната от кутията, от нейното внушение за невероятни разстояния, за загуба и тъга. Беше мрачна, нежна и някакси детинска. Съдържаше седем предмета.

Тънка куха кост, сигурно оформена за полет, сигурно от крилото на някоя голяма летяща птица. Три архаични печатни платки, покрити с лабиринти от златни ивици. Гладка бяла сфера от порцелан. Потъмняло от времето парче каишка. Дълго колкото пръст парче от нещо, което тя предположи, че е кост от човешка китка, в която беше безупречно вградена силиконовата дръжка на инструмент, излизал някога на повърхността на кожата — но външната част на инструмента беше обгорена и почерняла.

Кутийката беше една вселена, поема, замръзнала на границата на човешкото усещане.

— Грасиас, Пако.

Момчето и кутийката изчезнаха.

Тя зяпна.

— А, извини ме. Забравих, че тези прехвърляния са прекалено внезапни за теб. Сега обаче трябва да обсъдим твоето назначаване…

— Хер Вирек, — обади се тя, — какво е „Пако“?

— Подпрограма.

— Разбирам.

— Наемам те да намериш кой е направил кутията.

— Но, хер Вирек, с вашите ресурси…

— От които ти сега си част, дете мое. Искаш ли да бъдеш наета? Когато обърнах внимание на историята с Гнас, метнат с фалшив Корнел, разбрах, че можеш да бъдеш от полза за такива работи. — Той сви рамене. — Вярвай ми, че ме бива да постигам желания резултат.

— Разбира се, хер Вирек! И да, искам да работя.

— Много добре. Ще получаваш заплата. Ще имаш достъп до кредитни линии, въпреки че ако се наложи да закупиш например значителни количества недвижимо имущество…

— Недвижимо имущество?

— Или корпорация, или космически кораб, ще ти е нужно непряко оторизиране от мен. Което почти със сигурност ще ти бъде дадено. За всичко друго няма да имаш ограничения. Препоръчвам ти обаче да работиш в такива мащаби, в които се чувстваш удобно. Иначе рискуваш да изгубиш връзката с интуицията си, а интуицията в случаи като този е от жизненоважно значение. — Прочутата усмивка проблясна към нея още веднъж.

Тя пое дълбоко въздух.

— Хер Вирек, какво ще стане, ако се проваля? Колко време имам, за да открия този автор?

— Остатъка от живота ти — каза той.

— Извинете ме, — чу се тя с ужас да казва, — ако съм разбрала правилно, вие твърдите, че живеете… в биована?

— Да, Марли. И от тази доста крайна гледна точка бих те посъветвал да се бориш да живееш всеки час в собствената си плът. Не в миналото, ако ме разбираш. Говоря като човек, който не може да си позволи това обикновено състояние, тъй като клетките на тялото ми са избрали да преследват донкихотовски свои индивидуални кариери. Предполагам, че някой по-късметлия, или по-беден, би бил оставен накрая да умре, или би бил кодиран в паметта на някое парче хардуер. Аз обаче съм обвързан с една византийска мрежа от обстоятелства, която изисква, както разбирам, около една десета от годишните ми приходи. Което ме прави най-скъпия инвалид на света. Бях трогнат, Марли, от твоите терзания на сърцето. Завиждам ти за добре подредената плът, която ги поражда.

И за момент тя се взря право в тези меки сини очи и разбра с инстинктивната увереност на бозайник, че прекалено богатите вече нямат нищо човешко в себе си.

Крилото на нощта покри небето на Барселона като захлопване на огромен бавен капак, и Вирек и Гюел изчезнаха, и тя се оказа отново седнала на ниската кожена кушетка, загледана в накъсаните парчета изцапан картон по стените.