Уилям Гибсън
Нулев брояч (19)

19. ХИПЕРМАРТ

Той видя Лукас за последен път пред една голяма стара общинска сграда на Мадисън Авеню. И така го помнеше след това: едър черен мъж в строг черен костюм, тръгнал да се качва в дългата си черна кола, едната черна, меко лъсната обувка вече на пухкавия килим във вътрешността на Ахмед, другата все още на напукания бетон на тротоара.

Джаки стоеше до Боби, и лицето й беше засенчено от широката периферия на накачената със златни джунджурии шапка, и на врата й имаше завързана оранжева копринена кърпа.

— Погрижи се сега за нашия млад приятел — каза Лукас, насочвайки върха на бастуна си към нея. — Той не е останал без врагове, нашият Брояч.

— Че кой е? — рече Джаки.

— Ще се грижа за себе си сам — заяви Боби, отхвърляйки идеята, че Джаки е по-оправна от него, въпреки че знаеше, че тя почти със сигурност е.

— По-добре недей — каза Лукас, и бастунът се завъртя и насочи към очите на Боби. — Агломератът е заплетено място, мойто момче. Нещата рядко са каквото изглеждат. — За да илюстрира идеята си, той направи нещо с бастуна, от което дългите медни издатъци под дръжката плавно се отвориха в един миг, и се разтегнаха като спици на чадър, всеки един блестящ като бръснач, с връх като игла. След това изчезнаха, и широката врата на Ахмед се затръшна със звука на бронирана плоча.

Джаки се разсмя.

— По дяволите. Лукас още носи тази тояга за трепане. Вече едър адвокат, но улицата си оставя белега върху теб. Предполагам, че е от полза…

— Адвокат?

Тя го изгледа.

— Да не ти пука, сладур. Просто ела с мен, прави каквото ти кажа, и всичко ще е наред.

Ахмед се вля в рядкото движение, и водач на педикаб безсмислено засвирка след отдалечаващата се медна броня с ръчна тромба.

След това тя постави маникюрираната си, със златни пръстени ръка на рамото му и го поведе по пресечката, покрай спяща купчина омотани в парцали скитници, в бавно пробуждащия се свят на Хипермарт.

 

 

Четиринайсет етажа, беше казала Джаки, и Боби подсвирна.

— Всичкото като това?

Тя кимна, сипвайки с лъжицата кафяви едри кристали захар върху тъмната пяна на повърхността на кафето си. Седяха на покрити с извити линии кастиронови столчета до мраморния тезгях на малко павилионче, където момиче на възрастта на Боби, с коса, боядисана и лакирана във формата на нещо като гръбен стабилизатор, действуваше по копчетата и ръчките на голяма стара машина с медни резервоари и куполи и горелки и орли с разперени хромирани криле. Тезгяхът по начало беше представлявал нещо друго; Боби виждаше къде единият край беше очукан като дълга извита издатина, за да може да се вмести между две боядисани в зелено стоманени колони.

— Харесва ли ти, а? — Тя поръси пяната с канела от тежка стара стъклена солница. — Толкова далече от Баритаун, колкото изобщо си бил понякога.

Боби кимна. Очите му бяха объркани от хилядите цветове и повърхности на нещата на пазара, и дори от самия пазар. Като че ли нямаше никаква подреденост, никакъв намек за някаква централна планираща институция. Усуканите коридори се извиваха от мястото пред павилиона за еспресо. Като че ли нямаше и никакво централно осветление. Червен и син неон блестяха до бялото съскане на примусов фенер, а една будка, тъкмо отваряна от брадат мъж с кожени панталони, като че ли беше осветена от свещи, и меката им светлина се отразяваше от стотици полирани месингови катарами, окачени на фона на червеното и черното на стари парцали. Над целия пазар се носеше сутрешен шум, кашляне и прочистване на гърла. Син охранителен автомат Тошиба се показа от един коридор, влачейки очукана пластмасова количка, отрупана със зелени пластмасови пакети с боклук. Някой беше залепил голяма пластмасова глава на кукла на горната част на Тошибата, над групираните камери и сензори, усмихнато синеоко изделие, което някога е било правено с намерението да наподобява чертите на симстимова звезда, без да нарушава авторските права на Sense/Net. Розовата глава с платинова коса, обвързана с наниз бледосини пластмасови перли, се клатеше абсурдно, докато роботът се движеше. Боби се разсмя.

— Това място е екстра — каза той и махна на момичето да напълни пак чашата му.

— Чакай малко, задник такъв — каза тя, напълно приятелски. Отмерваше смляно кафе в изкривено желязно сито на края на антична везна. — Джаки, успя ли да дремнеш миналата нощ, след шоуто?

— Разбира се. — Джаки отпи от кафето. — Танцувах във втората група, след това спах при Тъпкача. Направо залепнах на дивана.

— Ще ми се и аз да бях. Всеки път, когато Хенри те види да танцуваш, не ми оставя минута сън… — Тя се разсмя и напълни чашата на Боби от черен пластмасов термос.

— Добре, — каза Боби, когато момичето отново се зае с машината за еспресо, — а сега какво?

— Бързаш ли, що ли? — Джаки го изгледа хладно под окичената със злато периферия на шапката. — Да трябва да ходиш някъде, да имаш среща с някого?

— Ами, не. По дяволите. Имах предвид просто дали това е всичко?

— Дали какво е всичко?

— Това място. Тук ли ще останем?

— На най-горния етаж. Мой приятел, викат му Тъпкача, върти там клуб. Там е много малко вероятно да те намерят, и дори ако успеят, там не е лесно да се промъкнеш. Четиринайсет етажа почти само сергии, и много от тези хора продават неща, които не биха изложили направо, нали? Така че всички тук много внимават за разни странници, които се навъртат или задават въпроси. И повечето от тях са ни приятели по една или друга линия. С една дума, ще ти хареса тук. Добро място за теб. Много неща за учене, ако не забравяш да си държиш устата затворена.

— Че как ще науча нещо, ако не питам?

— Ами имам предвид по-скоро да си държиш ушите отпушени. И бъди възпитан. Тук има някои грубовати типове, но ако си гледаш работата, и те ще си гледат тяхната. Бийвър сигурно ще пристигне по-късно следобеда. Лукас отиде до Проектите да му каже какво сте научили от Финландеца. А какво всъщност научихте от него, сладурче?

— Че в къщата му има проснати трима умрели типове. Казва, че са нинджи. — Боби я изгледа. — Той е доста особен…

— Умрелите типове не са обичайната му стока. Иначе да, наистина е особен. Защо не ми разкажеш това? Спокойно и без емоции. Ще се справиш ли?

Боби й разказа каквото можеше да си спомни от посещението му при Финландеца. На няколко пъти тя го спираше и задаваше въпроси, на които той обикновено не можеше да отговори. Кимна, когато той за пръв път спомена за Уигън Лъдгейт.

— Да, — каза тя, — Тъпкача разказва за него, когато започне да си припомня доброто старо време. Трябва да го питам… — На края на изложението му тя се беше облегнала на една от зелените колони, и шапката й беше нахлупена много ниско върху тъмните й очи.

— Е? — запита той.

— Интересно — каза тя, но не добави нищо друго.

 

 

— Искам някакви други дрехи — каза Боби, когато се изкачваха по неподвижния ескалатор към втория етаж.

— Да имаш някакви пари?

— По дяволите! — каза той и бръкна в джобовете на торбестите джинси с басти. — Нямам никакви шибани пари, но искам дрехи. Ти и Лукас и Бийвър ми държите задника натясно заради нещо, нали? Добре, писнало ми е от тая изродска фланелка, която ми нахлузи Риа, и тези панталони непрекъснато са на път да паднат от задника ми. И съм тук, защото Две за ден, който е един скапан мизерник, се опита да ми рискува задника, за да могат Лукас и Бийвър да пробват шибания си софтуер. Така че можеш ли да вземеш да ми купиш някакви дрехи, а?

— Добре — каза тя след пауза. — Имам идея. — Тя посочи към китайка в избледнял дънков костюм, която навиваше найлоните, прикривали една дузина направени от стоманени тръби закачалки, накачени с дрехи. — Виждаш ли там Лин? Тя ми е приятелка. Избери си каквото искаш, а аз ще го уредя между Лукас и нея.

След половин час той се появи от закритата от одеало пробна и постави чифт индо-явайски огледални пилотски очила.

— Супер отвсякъде, а? — ухили се той към Джаки.

— О, йе! — Тя направи с ръка движение, като че ли можеше да се опари на нещо. — Не ти ли хареса фланелката, която ти даде назаем Риа?

Той погледна надолу към черната фланелка, която беше избрал, към хололепенката с изображение на киберпространството на гърдите. Беше направена така, че да изглежда все едно летиш на пълна скорост през мрежата, и линиите й се размазват към краищата на лепенката.

— Не. Беше прекалено безвкусна…

— Аха — каза Джаки, оглеждайки пристегнатите черни джинси, тежките кожени ботуши с гънки в стил скафандър на глезените, черен кожен колан, поръбен с двойна линия пирамидални хромови капси. — Е, предполагам, че така повече приличаш на себе си. Хайде, Нулев Брояч, имам една кушетка за спане за теб горе, в клуба на Тъпкача.

Той я погледна накриво с палци, закачени за предните джобове на черните Левис.

— Сам, — добави тя, — не се бой.