Уилям Гибсън
Нулев брояч (17)

17. КАТЕРИЧАТА ГОРА

Самолетът се беше приземил близо до звука на течаща вода. Търнър я чуваше, въртейки се в анти-г-мрежата в треската или в съня, вода, течаща по камъни, една от най-старите песни. Самолетът беше хитър, хитър като куче, с вградени инстинкти за прикриване. Той го усещаше как се поклаща върху колесниците си някъде в болната нощ и пълзи напред, и клоните стържат и се плъзгат по тъмния похлупак. Самолетът пропълзя в дълбока зелена сянка и приклекна, скелетът му бръмчеше и скърцаше, докато се приплескваше с корем до опадалите листа и гранита като манта върху пясък. Миметичният поликарбон, покриващ крилете и фюзелажа, потъмня и се покри с петна, напомняйки изпъстрен от луната камък и горска почва. Накрая всичко замлъкна, и единственият звук беше ромонът на водата по каменисто русло…

 

 

Той се събуди като машина, в мига на отварянето на очите му се втурна празен образ, напомнящ червения блясък на смъртта на Линч оттатък фиксирания мерник на Смит & Уесъна. Дъгата на похлупака над него беше нашарена от миметични подобия на листа и клони. Избледняваща зора и звук на течаща вода. Все още носеше синята работна риза на Оуки. Сега тя миришеше на застояла пот, беше откъснал яката й предишния ден. Оръжието лежеше между краката му, сочейки към черния лост на самолета. Анти-г-мрежата се беше омотала около раменете и бедрата му. Той се извъртя и видя момичето, овално лице и кафява изсъхнала струйка кръв под едната ноздра. Тя все още беше в безсъзнание, изпотена, с леко разтворени устни като на кукла.

— Къде сме?

— На петнадесет метра на юг-югоизток от координатите на приземяване, които зададохте — каза самолетът. — Отново бяхте изгубили съзнание. Погрижих се за маскировка.

Той се протегна назад и измъкна интерфейсния кабел от куплунга, прекъсвайки връзката със самолета. Огледа се зашеметено наоколо, докато намери ръчното управление на капака. Серводвигателите му го вдигнаха, поликарбоновите шарки се местеха с движението му. Търнър прехвърли единия си крак над ръба и погледна към дланта си, опряна върху фюзелажа на ръба на кокпита. Поликарбонът беше възпроизвел сивите тонове на съседния камък; докато Търнър гледаше, на него започна да се образува кръпка с размерите и цвета на дланта му. Той прехвърли и другия си крак, забравяйки оръжието на седалката, и се плъзна надолу на земята, върху дългата, мека трева. И там заспа отново с чело, опряно на земята, и сънуваше течаща вода.

Когато се събуди, запълзя напред на четири крака през ниските клани, натежали от роса. Накрая достигна до полянка и се провря на нея, претъркулвайки се, с ръце, разперени като за предаване. Високо над него нещо малко и сиво скочи от един клон и се улови за друг, увисна там за момент и след това се покатери нанякъде, далеч от погледа му.

Лежи неподвижно, чу да му казва глас, преди много години. Просто лежи и се отпусни, и много скоро те ще те забравят, ще те забравят в сивотата на зората и в росата. Излезли са да се хранят, да се хранят и да си играят, и мозъкът им не може да пази две неща едновременно, поне не за дълго. Той лежеше по гръб до брат си, и опакованият в изкуствен плат Уинчестър беше върху гърдите му, изпускайки миризма на нова мед и оръжейна смазка, и ароматът на лагерния им огън все още просмукваше косата му. И брат му винаги беше прав за катеричките. Те идваха. Забравяха ясния знак на смъртта, изписан под тях с кърпен деним и синя стомана, идваха, скачайки по клоните, спирайки, за да подушат утрото, и 0.22-калибровото оръжие на Търнър щракваше, и неподвижно сиво телце политаше надолу. Другите се пръсваха, изчезваха и Търнър подаваше оръжието на брат си. И отново чакаха, чакаха катеричките да ги забравят.

— Вие сте като мен — каза Търнър на катеричките, изплувайки от съня си. Една от тях внезапно седна на дебел клон и загледа право към него. — И аз винаги се връщам. — Катеричката побягна със скокове. — Връщах се, когато избягах от холандеца. Връщах се, когато отидох в Мексико. Връщах се, когато убих Линч.

Той лежа там дълго време, гледайки катеричките, докато гората се пробуди и утрото около него се затопли. Отнякъде долетя гарга и кацна, убивайки инерцията със замах на крилете с пера като черни механични пръсти. Проверяваше дали е умрял.

Търнър се ухили към гаргата, и тя отлетя.

Още не.

 

 

Той пропълзя обратно под надвисналите клони и я намери да седи в кокпита. Тя носеше широка бяла фланелка, прорязана диагонално от надписа МААС-НЕОТЕК. По предната част на фланелката имаше петна от прясна червена кръв. Носът й отново кървеше. Яркосини очи, объркани и дезориентирани, подути жълто-черни очници, подобни на някакъв екзотичен грим.

Млада, забеляза той, много млада.

— Ти си дъщерята на Митчел — каза той, припомняйки си името й от биософтовото досие. — Анжела.

— Анджи — каза тя автоматично. — Кой си ти? Тече ми кръв. — Тя му показа парче плат, напоено с кръв.

— Търнър. Очаквах баща ти. — Спомни си за оръжието, другата й ръка не се вижда, под ръба на кокпита. — Знаеш ли къде е той?

— В мезата. Мислеше, че ще може да разговаря с тях, да им обясни. Защото те имат нужда от него.

— С кого? — Той пристъпи напред.

— Маас. Съветът. Те не могат да си позволят да му навредят. Могат ли?

— Защо да не могат? — Още една стъпка.

Тя притисна към носа си почервенелия плат.

— Защото той ме изпрати навън, Защото знаеше, че те ще ми навредят, може би ще ме убият. Заради сънищата.

— Сънищата ли?

— Мислиш ли, че ще му направят нещо?

— Не, не, не мисля, че ще му направят. Ще се покатеря тук горе. Става ли?

Тя кимна. Той трябваше да прокара ръцете си по фюзелажа, за да открие плитките вдлъбнати гнезда за хващане; миметичното покритие му показваше листа и лишеи, съчки… В следващия момент той се оказа горе, при нея, и видя пистолета до обутия в гуменка крак.

— Нямаше ли да дойде той самият? Очаквах него, баща ти.

— Не. Изобщо не сме планирали подобно нещо. Имахме само един планер. Не ви ли го е казал? — Тя започна да хълца. — Не ви ли е казал нищо?

— Достатъчно — рече той и постави ръка на рамото й, — казал ни е достатъчно. Всичко ще бъде наред… — Той преметна краката си през ръба, наведе се, бутна Смит & Уесъна настрани от крака й и намери интерфейсния кабел. С ръка все още върху нея той го вдигна и го включи в куплунга зад ухото си.

— Дай ми процедурите за изтриване на всичко, което се запазил за последните четиридесет и осем часа — каза той. — Искам да изчистя курса за Мексико Сити, полетът от брега, всичко…

— Няма записан полетен план за Мексико Сити — каза гласът по директния неврален вход.

Търнър изгледа момичето и потри брадичката си.

— Къде отивахме?

— Богота — и самолетът изстреля координатите на приземяването, което те не бяха направили.

Тя премига, клепачите й бяха покрити с тъмен оток също като околната тъкан.

— С кого разговаряш?

— Със самолета. Каза ли ти Митчел къде смята, че ще отидеш?

— В Япония…

— Познаваш ли някого в Богота? Къде е майка ти?

— Не. Берлин, мисля. Всъщност, не я познавам.

 

 

Той изтри паметта на самолета, разчиствайки програмите на Конрой, всичко, което беше останало: идването от Калифорния, идентификационните данни за мястото, полетният план, който би ги отвел до една ивица на триста километра от градското ядро на Богота…

В крайна сметка някой щеше да намери самолета. Той си помисли за орбиталната наблюдателна система на Маас и се замисли дали програмите за прикриване и маскировка, които беше наредил на самолета да изпълни, бяха свършили някаква работа. Можеше да предложи самолета на Руди, за да го пази, но се съмняваше дали Руди ще иска да се меси в тази работа. Всъщност, достатъчно беше да се покаже на фермата, влачейки дъщерята на Митчел със себе си, за да вкара Руди вътре до козирката. Нямаше обаче къде другаде да отиде, поне за нещата, от които имаше нужда сега.

Беше на около четири часа ходене по полузабравени пътечки, след това надолу по обрасъл с плевели извит черен път. Дърветата му се струваха различни, и след това той се сети колко много трябва да са порасли през годините, изминали оттогава. На равни интервали минаваха покрай стърчащи парчета от дървени стълбове, на които някога са били окачени телефонни жици, парчета, покрити сега от къпините и орловите нокти. Жиците отдавна бяха свалени. В покритата с цветя трева край пътя бръмчаха пчели.

— Там, където отиваме, има ли храна? — попита момичето. Подметките на белите й гуменки се влачеха по обезцветения чакъл.

— Разбира се — каза Търнър. — Всичко, което искаш.

— Точно в момента искам вода. — Тя бръсна тънко кичурче кестенява коса от загорялата си буза. Той забелязваше, че тя започва да куца, и че започва да се мръщи всеки път, когато стъпи на десния си крак.

— Какво ти е на крака?

— Глезенът. Нещо му стана. Мисля, че когато разбих планера. — Тя направи гримаса и продължи да ходи.

— Ще спрем.

— Не. Искам да отида там, да отида където и да е.

— Спираме — каза той, взе я за ръка и я отведе до тревата край пътя. Тя направи недоволна физиономия, но седна до него с десен крак, протегнат внимателно напред.

— Голям пистолет имаш — каза тя. Беше горещо, прекалено горещо за парката. Беше препасал подмишничния кобур на голо, под работната риза с откъсната яка, измъкната от панталона му. — Защо дулото изглежда така отдолу, като глава на кобра?

— Това е осветително устройство, за нощен бой. — Търнър се наведе, за да разгледа глезена й. Той се подуваше бързо. — Не знам за колко още път ще ти стигне желанието да ходиш на този крак.

— Често ли се биеш нощем? С пистолети?

— Не.

— Не мога да разбера с какво се занимаваш.

Той погледна нагоре към нея.

— И аз не винаги го разбирам напоследък. Очаквах баща ти. Той искаше да смени компанията, да работи за някой друг. Хората, за които той искаше да работи, наеха мен и още няколко души, за да подсигурят това той да се измъкне от стария си договор.

— Но от този договор нямаше никакъв начин за измъкване — каза тя. — Не и легално.

— Точно така. — Развърза връзките и събу гуменката. — Не и легално.

— Аха. Значи това ти е работата?

— Да. — Гуменката беше събута, тя не носеше чорапи, глезенът беше зле подут. — Това е навяхване.

— А какво стана тогава с другите хора? Там, в онази руина, имахте повече хора, нали? Някой стреляше, и осветителните ракети…

— Трудно е да се каже кой стреляше, — каза той, — но ракетите не бяха наши. Може би охраната на Маас те е последвала. Мислиш ли, че си се измъкнала чисто?

— Направих каквото ми каза Крис — отговори тя. — Крис е баща ми.

— Знам. Мисля, че ще ми се наложи да те нося останалата част от пътя.

— А какво стана с приятелите ти?

— Какви приятели?

— Там, в Аризона.

— Аха. Ами, — той обърса потта от челото си с гърба на дланта, — не мога да кажа. Не знам със сигурност.

Виждайки побелялото небе, блясъкът на енергията, по-ярък от слънцето. Но без електромагнитен импулс, беше казал самолетът…

Първото от специалните кучета на Руди ги забеляза петнайсет минути, след като тръгнаха отново. Анджи беше яхнала Търнър, с ръце около раменете му, кльощавите й бедра под неговите мишници, ръцете му сключени пред гръдната кост в двоен юмрук. Тя миришеше като хлапе от предградията, някакъв далечен намек на билков шампоан или сапун. Усещайки това, Търнър помисли как ли й мирише той. Руди имаше баня…

— По дяволите, какво е това? — Тя се размърда на гърба му и посочи.

Слабо сиво куче ги гледаше от висока тревна туфа край завоя на пътя. Тясната му глава беше пъхната в калъф и опакована в черна качулка, обсипана със сензори. То отвори уста, езикът му се заклати, и бавно завъртя глава наляво-надясно.

— Всичко е наред — каза Търнър. — Стражево куче. Принадлежи на мой приятел.

 

 

Къщата беше порасла, присъединявайки нови крила и работилници, но Руди никога не беше боядисвал издадения долен праг на старата й част. Беше оградил къщата с опънати мрежи, прикривайки колекцията си от превозни средства, но вратата беше отворена, когато пристигнаха, и пантите й се губеха под великолепието на утрото и под ръждата. Търнър знаеше, че истинската защита се крие другаде. Четири от специалните кучета вървяха след него, докато той се влачеше нагоре по посипаната с чакъл пътека. Главата на Анджи беше отпусната неподвижно на рамото му, ръцете й все още бяха сключени около него.

Руди го чакаше на предната врата, облечен в стари бели шорти и моряшка фланелка. От единичния й гръден джоб стърчаха поне девет всевъзможни химикалки. Той ги изгледа и вдигна приветствено зелена кутийка датска бира. Зад него от кухнята се показа блондинка с избледняла риза в цвят каки. В ръката й имаше хромирана шпатула, и косата й беше подстригана късо и сресана нагоре и назад по начин, който напомни на Търнър корейската медичка в модула на Хосака, за горящия модул, за Вебер, за бялото небе… Той просто се олюляваше на посипаната с чакъл пътечка на Руди, с разкрачени крака, за да запазва равновесие под тежестта на момичето, с голи гърди със струйки пот по тях, покрит с прах от аризонската пустиня, и гледаше към Руди и блондинката.

— Приготвихме ти закуска — каза Руди. — Когато се появи на екраните на кучетата, решихме, че ще си гладен. — Тонът му беше внимателно уклончив.

Момичето изохка.

— Това е добре — отвърна Търнър. — Глезенът й е подут, Руди. Добре е да му хвърлим един поглед. Трябва да говоря с теб и за някои други работи.

— Малко млада за теб, бих казал. — Руди отпи още една глътка от бирата си.

— По дяволите, Руди, — каза жената зад него, — не виждаш ли, че е пострадала? Внеси я оттук — обърна се тя към Търнър и изчезна обратно през кухненската врата.

— Изглеждаш различен — каза Руди, оглеждайки го, и Търнър забеляза, че той е пиян. — Същият, но различен.

— Мина доста време — каза Търнър и се приближи към дървените стъпала.

— Нещо да са ти преработвали лицето?

— Реконструкция. Трябваше да го сглобяват по снимки. — Той се изкатери по стълбите. Кръстът го прорязваше при всяко движение.

— Не е лоша — каза Руди. — Почти не я забелязах. — Той се оригна. Беше по-нисък от Търнър, и беше започнал да напълнява, но и двамата имаха еднаква кестенява коса и много подобни черти.

Търнър спря на стълбите, докато очите им се оказаха на едно ниво.

— Още ли се занимаваш с по малко от всичко, Руди? Имам нужда това хлапе да бъде сканирано. Имам нужда и от още някои други неща.

— Добре, — каза брат му, — ще видим какво можем да направим. Чухме нещо миналата нощ. Като че ли звуков удар. Има ли това нещо общо с теб?

— Да. Горе в катеричата гора има самолет, но е доста прилично замаскиран.

Руди въздъхна.

— Господи… Добре, вкарай я.

 

 

Годините под стопанисването на Руди бяха махнали от къщата доста неща, които Търнър можеше да си спомни, и нещо вътре в него тайничко му беше благодарно за това. Той гледаше как блондинката чупи в ръба на железен тиган яйца с кафеникави жълтъци; Руди гледаше кокошки.

— Казват ми Сали — рече тя, разбърквайки яйцата с вилица.

— Търнър.

— И той винаги те нарича така — каза тя. — Не разговаря много за теб.

— Не сме поддържали връзка много време. Може би трябва да се кача и да му помогна.

— Седи си тук. Малката ти е окей с Руди. Той умее да работи.

— Дори когато е махмурлия?

— Полумахмурлия. Пък и не смята да я оперира, само да й лепне някой дерм и да бинтова глезена. — Тя натроши сух чипс в черна тенджера върху съскащото масло и го заля отгоре с яйцата. — Какво е станало с очите ти, Търнър? Ти и тя… — Тя разбърка сместа с хромираната шпатула, сипвайки салса от пластмасова тубичка.

— Гравитационно претоварване. Трябваше да излитаме бързо.

— Тогава ли си е изкълчила глезена?

— Кой знае. Може би.

— Някой души ли подир теб сега? Подир нея? — Тя засваля чинии от шкафа над мивката, и евтиният кафяв талашит на вратичките на шкафа внезапно отключи в Търнър прилив на носталгия, загорелите й китки му се привидяха като тези на майка му.

— Вероятно — каза той. — Не знам какво е замесено, все още.

— Хапни от това. — Тя пресипа от сместа в бяла чиния и затърси вилица. — Руди е изплашен от това какви хора може да те дирят.

Той взе чинията и вилицата. От яйцата се вдигаше пара.

— И аз също.

 

 

— Намерих ти дрехи, — чу се гласът на Сали през шума на душа, — един приятел на Руди ги забрави, трябва да ти станат… — Душът работеше на гравитационен принцип, с дъждовна вода от резервоар на покрива, над главата на душа беше монтиран дебел бял филтър. Търнър показа главата си между замъглените найлони и премига към нея:

— Мерси.

— Момичето е в безсъзнание — каза тя. — Руди смята, че това е шок от преумора. Казва, че показателите й са добри, така че може да направи сканирането и сега. — Тя излезе от стаята, вземайки комбинезона на Търнър и ризата на Оуки.

* * *

— Какво е тя? — Руди му протегна смачкано руло сребриста разпечатка.

— Не умея да разчитам такива неща. — Търнър огледа бялата стая, търсейки Анджи. — Къде е?

— Спи. Сали я наблюдава. — Руди се обърна и тръгна към другия край на стаята, и Търнър си припомни, че тя някога беше всекидневна. Руди заизключва пултовете, малките светодиоди изгасваха един по един. — Не знам, човече. Просто не знам. Какво е това, някакъв тумор ли?

Търнър го последва през стаята от другата страна на работната маса, където стоеше микроманипулатор, покрит с капак против прах. Оттатък прашните правоъгълни очи на ред стари монитори, един от тях със счупен екран.

— През цялата й глава е — каза Руди. — Като дълги повлекла. Не прилича на нищо, което да съм виждал, на абсолютно нищо. Съвсем.

— Доколко се оправяш с биочипове, Руди?

Руди изпъшка. Сега той изглеждаше абсолютно трезвен, но напрегнат и оживен. Непрекъснато сресваше с пръсти косата си.

— И аз си помислих това. Това е някакъв… Не точно имплант. Присадка.

— За какво служи?

— За какво ли? Господи. Кой, по дяволите, може да знае? Кой й го е направил? Тези, за които бачкаш ли?

— Баща й, предполагам.

— Исусе. — Руди избърса устни с ръка. — Дава засенчване като тумор на скенограмите, но показателите й се достатъчно високи, нормални. Какво представлява тя обикновено?

— Де да знам. Хлапе.

— Адски шибана работа — каза Руди. — Изумен съм, че тя изобщо може да ходи. — Той отвори мъничък лабораторен фризер и измъкна заскрежена бутилка Московская. — Искаш ли направо от бутилката?

— Може би по-късно.

Руди въздъхна, погледна към бутилката и я върна във фризера.

— И какво искаш? С нещо толкова шантаво като това в главата на това момиченце, някой скоро ще го дири. Ако вече не го дири.

— Дирят го — каза Търнър. — Не знам дали знаят, че тя е тук.

— Засега. — Руди изтри ръцете си в мръсните си бели шорти. — Но вероятно ще научат, нали?

Търнър кимна.

— Къде тогава смяташ да отидеш?

— Агломерата.

— Защо?

— Защото имам там пари. Имам кредитни линии под четири различни имена, няма начин да успеят да ги проследят обратно до мен. Защото имам там много други връзки, които може да използвам. И защото там винаги можеш да се покриеш, в Агломерата. Прекалено е голям, ако разбираш.

— Окей — каза Руди. — Кога?

— Доста си загрижен за това. Сигурно би предпочел веднага?

— Не. В смисъл че не знам. Всичко това, дето е в главата на приятелката ти, е адски интересно. Имам приятел в Атланта, може да ми заеме функционален анализатор, мозъчен картограф, едно към едно: да й го пуснем. Може да започна да загрявам какво представлява това… Може да струва нещичко.

— Определено. Ако знаеш къде да го продадеш.

— Не си ли любопитен? Имам предвид какво, по дяволите, е тя? От някоя военна лаборатория ли си я измъкнал? — Руди отново отвори вратата на белия фризер, измъкна бутилката водка, отвори я и отпи.

Търнър пое бутилката и я надигна, оставяйки ледената течност да се плисне върху зъбите му. Преглътна и потрепера.

— Корпорация. Голяма. Трябваше да измъкна баща й, но той вместо това изпрати нея. След това някой забърса цялото място, изглеждаше като малка атомна бомба. Едва се измъкнахме. Това дотук. — Той подаде бутилката на Руди. — Давай направо, Руди. Когато си изплашен, пиеш прекалено много.

Руди го гледаше, игнорирайки бутилката.

— Аризона — каза той. — Имаше го в новините. Мексико още вдига пушилка по въпроса. Но не е било атомна. Пратили са спецове, прочесали са цялото място. Няма атомна.

— Какво е било?

— Предполагат, че е било електромагнитно оръдие. Смятат, че някой е монтирал хиперскоростно оръдие на товарен самолет и го изпразнил по някаква изоставена спирка в пустинята. Знаели са, че наблизо е имало самолет, но до момента никой не го е намерил. Можеш да опроводиш електромагнитно оръдие така, че да се взриви на плазма, когато даде изстрела. Снарядът може да е бил на практика каквото и да било, при тези скорости. Сто и петдесетина кила лед биха свършили екстра работа. — Той взе бутилката, затвори я и я остави на бюрото зад себе си. — Всичката земя наоколо принадлежи на Маас, Биолаборатории Маас, нали? Имаше ги в новините. Съдействуват напълно на всички оторизирани. Можеш да се обзаложиш. Така че това ни казва откъде си измъкнал мъничката сладурана, предполагам.

— Така е. Само че не ми казва кой е използвал оръдието. Или защо.

Руди сви рамене.

— По-добре елате да видите това — каза Сали от вратата.

 

 

Много по-късно Търнър и Сали седяха на предната веранда. Момичето най-сетне беше навлязло в нещо, което енцефалографът на Руди наричаше сън. Руди беше отишъл в една от работилниците си, вероятно с шишето си водка. Около ластуните орлови нокти по оградата около портата се въртяха нощни пеперудки. Търнър забеляза, че ако затвори отчасти очите си, може да види от мястото на дървената тераса една ябълка, която вече я нямаше, дърво, от което висеше парче сребристосиво въже и древна автомобилна гума. И тогава имаше мушички, и токовете на Руди тупаха по твърдата гола кожа на земята, когато той се засилваше по дъгата на люлеенето, ритайки с крака, и Търнър лежеше по гръб на тревата, гледайки звездите…

— Езици — каза Сали, жената на Руди, от скърцащия бамбуков стол. Цигарата й беше като червено око в мрака. — Говори на разни езици.

— Тоест?

— Това прави хлапето ти там, на горния етаж. Знаеш ли френски?

— Не, не много. Не без речник.

— Някои от нещата ми звучаха на френски. — Червеното въгленче за момент описа къса резка, когато тя тръсна пепелта. — Когато бях малка, моят старец ме замъкна на един процес, и тогава видях свидетелствуване и говорене на разни езици. Изплаши ме. Мисля, че днес ме изплаши още повече, когато тя започна.

— Руди записа края му, нали?

— Да. Знаеш ли, Руди не се оправя особено добре. Това е главната причина да се преместя обратно тук. Казах му, че няма да стоя, ако той не се оправи, но тогава нещата станаха наистина лоши, така че преди около две години се преместих обратно вътре. Бях почти готова да си тръгна, когато дойде ти. — Въгленчето на цигарата прелетя над парапета и падна на чакъла, покриващ двора.

— Пиенето?

— То и нещата, които си забърква сам в лабораторията си. Знаеш, той разбира по мъничко от сигурно абсолютно всичко. Все още има доста приятели из страната; чувала съм ги да разправят истории за него и теб, когато сте били още хлапета, преди да се вдигнеш.

— И той трябваше да се вдигне — каза Търнър.

— Той мрази града — отбеляза тя. — Казва, че и така всичко си идва по линията, така че защо да ходи там?

— Вдигнах се, защото тук нямаше какво да се прави. Руди винаги можеше да намери по нещо за вършене. И все още може, като го гледам.

— Трябваше да си наблизо. Той искаше да дойдеш, когато майка ти умираше.

— Бях в Берлин. Не можех да оставя това, което вършех.

— Предполагам, че е така. И аз не бях тогава тук. Дойдох по-късно. Беше екстра лято. Руди ме измъкна от един развратен клуб в Мемфис; пристигна една нощ с един куп момчета от провинцията, и следващия ден се оказах тук, без да знам защо точно. Освен че тогава той беше добър към мен, и смешен, и даваше възможност на главата ми да си отпочине. Той ме научи да готвя. — Тя се разсмя. — Харесваше ми, като не броим това, че се плашех от онези проклети кокошки отзад. — Тя се изправи и протегна, старият стол изскърца, и той забеляза дължината на загорелите й крака, миризмата й и лятната й топлина близо до лицето му.

Тя постави ръце на раменете ме. Очите му бяха на нивото на ивичката от кафяв корем, над ластика на шортите й, пъпът й беше мека сянка, и спомняйки си за Алисън в бялата сводеста стая, му се прииска да притисне лицето си там, да опита вкуса й… Стори му се, че тя леко се олюля, но не беше сигурен.

— Търнър, — каза тя, — понякога да бъдеш тук с него е все едно да бъдеш сама…

И той се изправи, веригата на старата окачена на тавана седалка издрънка там, където куките й бяха завити дълбоко в сглобките на покрива на верандата, куки, които неговият баща беше завил преди може би четиридесет години, и я целуна по устата в момента, в който тя се отвори, откъсвайки се от времето в разговора и нощните пеперуди и сублиминалните спомени, и докато прокарваше дланите си нагоре по топлината на голия й гръб под бялата фланелка, и му се струваше, че хората в живота му не са нанизани като зърна на жицата на случайността, а са групирани като кванти, и че я познава също толкова добре, колкото познава Руди, или Алисън, или Конрой, или момичето, което беше дъщеря на Митчел.

— Хей, — прошепна тя, освобождавайки устните си, — ела сега горе.