Уилям Гибсън
Нулев брояч (16)

16. ЛЕГБА

— Ей, калтак. — Рия го сръга не особено нежно в ребрата. — Размърдай си задника.

Той се надигна, борейки се с бродирания юрган, с полуоформените очертания на неизвестни врагове. С убийците на майка му. Оказа се в стая, която не си спомняше, която би могла да бъде където и да е. Голям брой огледала със златисти пластмасови рамки. Мъхести пурпурни тапети. Беше виждал Готици да си декорират стаите по този начин, когато можеха да си го позволят, но беше виждал и родителите им да оборудват цели блокове в този стил. Риа метна вързоп дрехи върху темперопора и пъхна ръцете си в джобовете на черното си кожено яке.

Розово-черните квадрати на одеалото се бяха омотали около кръста му. Той погледна надолу и видя сегментираната стоножка, потънала в един пръст дебела издутина от свежа розова ръбцова тъкан. Бийвър беше казал, че тя ускорява заздравяването. Той докосна розовата нова тъкан внимателно с върха на пръста си — беше чувствителна, но поносимо. Погледна нагоре към Риа.

— Размърдай си ти задника върху това — каза той и й показа среден пръст.

Те се гледаха един друг в продължение на няколко секунди над вдигнатия пръст на Боби. След това тя се разсмя.

— Окей, печелиш. Няма да те човъркам повече. Взимай обаче тези дрехи и ги нахлузвай. Все трябва нещо от тях да ти става. Лукас скоро ще бъде тук, за да те вземе, а той не обича да го карат да чака.

— Тъй ли? Че той има фасон на много спокоен тип. — Той започна да се рови в купчината дрехи, бутвайки настрана черна фланелка с кашмирова рисунка, отпечатана в излиняло от прането златно, червена сатенова риза с ивици бяла изкуствена кожа надолу по ръкавите, нещо като черно трико със страни от полупрозрачен материал…

— Хей, откъде ги изрови тия неща? Не мога да нося такива гадости.

— На малкия ми брат са — каза Риа. — От миналата година, и по-добре си обличай белия задник, докато Лукас не е дошъл тук долу. Ей, това е мое — дръпна тя трикото, като че ли Боби се готвеше да го отмъкне.

Той нахлузи черно-златната риза и поведе сражение с издутите копчета от черни изкуствени перли. Намери едни черни дънки, но те се оказаха торбести, с много басти и като че ли без джобове.

— Това ли са единствените панталони, които имаш?

— Исусе. Видях дрехите, които Пай сряза от теб, човече. Нямаш ама капка представа от модно плисиране. Просто се облечи, става ли? Не искам да си имам проблеми с Лукас. С тебе може да е много сладък, но това значи просто че имаш нещо, което той иска толкова, че не му се ще да си създава неприятности. Аз с гаранция нямам, така че и Лукас няма особени скрупули по мой адрес, доколкото аз имам нещо общо.

Той се изправи нестабилно до леглото и се опита да дръпне ципа на черните дънки.

— Нямат цип.

— Копчета. Там някъде вътре. Това е част от стила, ако искаш да знаеш.

Боби намери копчетата. Бяха нещо доста сложно, и той се чудеше какво ще стане, ако му се наложи да се изпикае бързо. Видя черните пластмасови сандали до дюшека и пъхна в тях краката си.

— А Джаки? — запита той, отивайки към място, където можеше да се види в огледалата с позлатените рамки. — Лукас има ли някакви скрупули към нея? — Наблюдаваше я в огледалото, и забеляза как някаква сянка пробягва по лицето й.

— Какво трябва да значи това?

— Бийвър ми каза, че тя била кон…

— Млъквай — каза тя. Гласът й беше станал нисък и предупредителен. — Ако Бийвър ти разправя такива неща, това си е негова работа. Иначе си дръж за тях езика зад зъбите. В тая работа има неща, пред които би предпочел да се търкаляш там навън с накълцан гъз.

Той гледаше отражението на очите й в огледалото, тъмни очи, засенчени от дълбоката извивка на голямата мека шапка. Сега като че ли в тях имаше малко повече бяло, отколкото преди.

— Окей — каза той. След това добави: — Благодаря. — След това заизвива яката на ризата, вдигайки я отзад, бутвайки я обратно надолу, пробвайки я по различни начини.

— Знаеш ли, — каза Риа и наклони глава на една страна, — като се облечеш свястно, не изглеждаш чак толкова зле. Като не броим това, че очите ти са като две дупки от пикня в снежна пряспа…

 

 

— Лукас, — попита Боби, докато пътуваха с асансьора, — знаеш ли кой видя сметката на моята старица? — Не беше планирал да задава този въпрос, но той някакси се надигна като мехур блатен газ.

Лукас го изгледа добродушно. Дългото му лице беше гладко и черно. Великолепно скроеният му черен костюм изглеждаше току-що изгладен. Носеше дебел бастун от импрегнирано и полирано дърво. Шарките му бяха извивки от черно и червено, и на дръжката му имаше голяма топка от полирана мед. Дълги колкото пръст медни издатини се спускаха от топката, вградени изкусно в дървото.

— Не, не знаем. — Дебелите му устни образуваха права и много сериозна линия. — И това е нещо, което много бихме искали да знаем…

Боби се размърда неспокойно. Асансьорът го караше да се чувства неудобно. Беше с размерите на малък автобус, и въпреки че не беше претъпкан, той беше единственият бял. Черните не изглеждат полумъртви на флуоресцентна светлина като белите, отбеляза той, докато очите му се местеха неспокойно по дължината на бастуна.

Три пъти по време на спускането надолу асансьорът спираше на някакъв етаж, единият път за близо петнайсет минути. Когато това стана за първи път, Боби погледна въпросително към Лукас.

— Нещо в шахтата — отговори Лукас.

— Какво?

— Друг асансьор.

Асансьорите се намираха в сърцето на аркологията, и шахтите им вървяха покрай централни водопроводни тръби, канализационни тръби, дебели токови кабели и изолирани тръби, за които Боби предположи, че са част от геотермалната система, която Бийвър беше описал. Можеше да ги видиш навсякъде, когато се отворят вратите: всичко беше открито, както си е, като че ли хората, които бяха построили това място, бяха искали да могат да виждат как точно работи всичко и какво става там. И всяка видима повърхност, навсякъде без изключение, беше покрита с нацапани един върху друг надписи, толкова плътни и объркани, че беше почти невъзможно да се разбере какъвто и да било текст или символ.

— Никога не си се качвал горе, нали, Боби? — попита Лукас, когато вратите за пореден път се затвориха и те потеглиха надолу. Боби поклати глава.

— Много лошо — каза Лукас. — Разбираемо, естествено, но въпреки това срамотно. Две за ден ми каза, че не си си падал много по това да си седиш в Баритаун. Вярно?

— Определено — съгласи се Боби.

— Предполагам, че и това е разбираемо. Имам чувството, че си младеж с въображение и инициатива. Съгласен ли си? — Лукас завъртя ярката медена глава на бастуна в дланта си и закова погледа си върху Боби.

— И аз имам това чувство. Не мога да понасям това място. Напоследък почва да ми прави впечатление, че, хм, нищо не се случва, разбираш? Имам предвид, че се случват разни неща, но винаги все едни и същи, шибано пак и пак, като че ли всичко е някакво повторение, всяко лято като предишното… — Гласът му пресекна, не знаеше какво ще си помисли Лукас за него.

— Да, — каза Лукас, — чувството ми е познато. Може би е малко по-вярно за Баритаун, отколкото за някои други места, но можеш да усетиш същото и в Ню Йорк или Токио.

Не може да бъде, помисли си Боби, но кимна, спомняйки си подсъзнателно предупреждението на Риа. Лукас не изглеждаше по-застрашително от Бийвър, макар че дори само размерите му вече бяха предупредителни. Боби вече размисляше върху нова теория за личните качества; още не си беше изяснил нещата напълно, но част от нея включваше идеята, че хората, които са наистина опасни, може да нямат нужда изобщо да показват този факт, и че способността да прикриват заплахата си ги прави още по-опасни. Това беше в пълна противоположност с правилата на Голямата Площадка, където хлапетата, които нямаха никакво особено влияние, си даваха доста зор, за да рекламират хромираната си неистовост. Което вероятно им беше от полза, поне при дребни ежби. Лукас обаче определено нямаше абсолютно нищо общо с дребните ежби.

— Виждам, че се съмняваш — каза Лукас. — Е, добре, вероятно ще го разбереш и сам, но не веднага. По начина, по който е тръгнал животът ти, нещата май ще останат нови и интересни за доста време напред.

Вратата на асансьора се отвори със скърцане, и Лукас тръгна, бутайки Боби пред себе си като дете. Излязоха в покрито с плочки фоайе, което като че ли продължаваше безкрайно, киоскове и окачалки, отрупани с дрехи, и хора, седнали до платнища с пръснати разни неща по тях.

— Дай да не зяпаме — каза Лукас и побутна много внимателно Боби с голямата си ръка, когато Боби спря пред купчина всевъзможен софтуер. — В момента си на път към Агломерата, мой човек, и ще стигнеш там по начин, който подобава на Нулевия Брояч.

— И той е?

— Лимузина.

 

 

Колата на Лукас представляваше изумителен корпус от посипани със златни точици черни повърхности и лъсната до огледално мед, обсипан с набор от барокови предмети, за чието предназначение Боби можеше само да се досеща. Едно от нещата беше спътникова антена, реши той, само дето приличаше повече на ацтекски календар-колело, и след това той вече беше вътре, и Лукас остави широката врата деликатно да щракне зад тях. Прозорците бяха толкова тъмни, че навън изглеждаше като нощ, шумна нощ, където тълпите от Проектите въртяха дневния си бизнес. Вътрешността на колата представляваше едно цяло помещение, тапицирано с ярки килими и възглавници от светла кожа, и като че ли нямаше някакво специално място, предназначено за сядане. Нямаше и кормило; приборната дъска беше тапицирана с кожа от край до край, без каквито и да било циферблати по нея. Боби погледна към Лукас, който разхлабваше черната си вратовръзка.

— Как се кара това?

— Сядай някъде. Кара се така: Ахмед, замъкни задниците ни в Ню Йорк, източната част.

Колата плавно се плъзна напред и Боби се отпусна на колене в мека купчина килими.

— Обядът ще бъде сервиран след тридесет минути, сър, освен ако не бихте искали нещо бързо — каза някакъв глас. Беше мек и мелодичен и като че ли идваше отвсякъде.

Лукас се разсмя:

— Знаеха как да ги правят в Дамаск.

— Къде?

— В Дамаск — каза Лукас, докато разкопчаваше сакото си, и седна върху купчина светли възглавници. — Това е Ролс. Стар модел. Тези араби правеха добри коли, докато имаха пари.

— Лукас, — обади се Боби с уста, наполовина пълна със студено пържено пиле, — защо пък трябва да хабим час и половина, за да стигнем до Ню Йорк? Не че точно пълзим…

— Защото, — отговори Лукас и спря за момент, за да отпие глътка студено бяло вино, — това е времето, необходимо за тази цел. Ахмед има всички опции от производителя, включително първокласна контраразузнавателна система. Докато пътува по пътя, Ахмед дава забележителна степен на изолираност, повече, отколкото обикновено ми е нужно в Ню Йорк. Ахмед, имаш ли чувството, че някой се опитва да ни се лепне, да ни слуша или нещо от сорта?

— Не, сър — отговори гласът. — Преди осем минути идентификационният ни номер беше сканиран от Тактически хеликоптер. Номерът на хеликоптера беше MH-тире-3-тире-848, пилотиран от капрал Роберто…

— Добре, добре — каза Лукас. — Чудесно. Стига толкова. Виждаш ли? Ахмед е измъкнал повече от тези Тактици, отколкото те от нас. — Той си избърса ръцете в дебела бяла ленена кърпа и измъкна златна клечка за зъби от джоба на сакото си.

— Лукас, — започна Боби, докато Лукас човъркаше деликатно в дупките между големите си квадратни зъби, — какво ще стане, ако примерно те помоля да ме закараш до Таймс Скуер и да ме оставиш там?

— Охо, — каза Лукас и остави клечката, — най-прословутият акър земя в града. Какъв е проблемът, Боби, нещо с дрога ли?

— Ами не, просто се чудех.

— За какво? Искаш ли да идеш до Таймс Скуер?

— Не, просто това беше първото място, което ми дойде наум. Имах предвид, че, всъщност, дали ще ме пуснеш да изчезна?

— Не, — отговори Лукас, — да не си оставяме неясноти. Но не бива да мислиш за себе си като за затворник. По-скоро като за гост. Ценен гост.

Боби се усмихна слабо.

— Хм. Окей. Сигурно нещо като разходка с охрана.

— Точно — каза Лукас и отново се зае със златната клечка за зъби. — И докато сме тук, сигурно изолирани от добрия Ахмед, е време да си поговорим малко. Мисля, че брат Бийвър вече ти е разказал някои неща за нас. Какво мислиш ти, Боби, за това, което той ти е казал?

— Ами, то е наистина интересно, — каза Боби, — само че не съм сигурен, че ми е ясно.

— И какво не разбираш?

— Ами, не разбирам тая работа с вудуто…

Лукас повдигна вежди.

— Имам предвид, че си е твоя работа дали го купуваш, в смисъл дали го вярваш, нали? Само че примерно сега Бийвър говори за бизнес, на уличен техно по-добре от кой да е, а в следващия момент говори за мамбота, призраци, змии и…

— И какво?

— Коне — каза Боби. Гърлото му се беше свило.

— Боби, знаеш ли какво е метафора?

— Някакъв чарк? Като примерно резистора?

— Не. Остави тогава метафората. Когато Бийвър или аз ти говорим за лоа и техните коне, както наричаме малцината, които лоа са избрали да яздят, ти трябва да си представяш, че говорим на два езика едновременно. Единият от тях вече го знаеш. Това е уличният техно, както му викаш. Може да използваме различни думи, но говорим на техно. Може да наричаме Угу Ферай нещо, което ти би нарекъл ледотрошач, разбираш ли? Но по същото време и със същите думи ние говорим и за други неща, и тях ти не ги разбираш. Не ти е и нужно. — Той остави настрани клечката за зъби.

Боби пое дълбоко въздух.

— Бийвър каза, че Джаки е кон на някаква змия, на змия на име Данбала. Мож’ ли ми го изкара това на уличен техно?

— Дадено. Представи си Джаки като кибердек, Боби, киберпространствен дек, много красив и със стройни глезени. — Лукас се ухили и Боби се изчерви. — Представи си Данбала, когото някои хора наричат змията, като програма. Да кажем, като ледотрошач. Данбала се зарежда в дека Джаки, Джаки реже леда. Това е то.

— Окей, — каза Боби, опитвайки се да го схване, — тогава какво е мрежата? Ако тя е дек, а Данбала е програма, какво е киберпространството?

— Светът — отговори Лукас.

 

 

— Най-добре ще е да продължим пеша — каза Лукас. Ролсът спря тихо и меко и Лукас се изправи, закопчавайки сакото си. — Ахмед привлича твърде много внимание.

Той взе бастуна си, и вратата се отключи с мек щракащ звук.

Боби се измуши след него в непогрешимата като подпис миризма на Агломерата, богата амалгама от застояли изпарения от подземните пътища, древни сажди и канцерогенния парлив аромат на нова пластмаса, всичко това пропуснато през въглеродния мирис на забранени изкопаеми горива. Високо над главите, в отразения блясък на лампите по арките, един от недовършените Фулърови куполи прикриваше две трети от розовото като пушена пъстърва небе. Назъбеният му край приличаше на разчупена сива пчелна пита. Куполите на Агломерата генерираха непланирани микроклимати; срещаха се области от по няколко квартала, където фини кондензирани капки постоянно се сипеха от опушените опори, и секции с високи куполи, известни със статичните си разряди, един типично градски вариант на светкавица. Докато Боби вървеше след Лукас по улицата, духаше груб вятър, топъл, прашен бриз, който вероятно имаше нещо общо с промените в налягането в простиращата се под целия Агломерат система подземни пътища.

— Помни какво ти бях казал. — Лукас присвиваше очи срещу праха. — Този човек е много повече, отколкото изглежда. Дори ако не беше нищо повече, отколкото изглежда, пак щеше да трябва да му дължиш известен респект. Ако искаш да бъдеш жокей, сега ще видиш един километричен камък в търговията.

— Аха, ясно. — Боби прекрачи посивяло парче разпечатка, което се опитваше да се увие около глезена му. — Значи от него сте купили с Бийвър…

— Ха! Не! Помни какво ти бях казал. Когато говориш навън на улицата, това е все едно да си закачиш думите на дъска за обяви…

Боби направи гримаса, след това кимна. По дяволите. Продължаваше да се дъни. Беше тук с голям оператор, до гуша в някакъв удивителен бизнес, и продължаваше да действа като уилсън. Оператор. Това беше думата за Лукас, също и за Бийвър, и целият този вуду жаргон беше просто някаква игра, която те си играят с хората, реши той. В Ролса Лукас беше изсипал някаква странна продължителна реч за Легба, за когото казваше, че бил лоа на комуникациите, „господарят на пътищата и посоките“, цялата за това как човекът, при когото взимаше Боби на среща, бил любимец на Легба. Когато Боби беше попитал дали онзи също е унган, Лукас беше отговорил не: беше казал, че човекът е бил заедно с Легба през целия си живот, толкова близо, че никога не е знаел, че това лоа изобщо е там, все едно то е било просто част от него, негова сянка. И това беше същият човек, беше казал Лукас, който им беше продал софтуера, който Две за ден беше дал под наем на Боби…

Лукас зави зад един ъгъл и спря, Боби след него. Стояха пред фасадата на почерняла къща от кафяв камък, чиито прозорци бяха запечатани сигурно преди десетилетия с листове гофрирана стомана. Част от партера някога беше била някакъв магазин, и потрошените витрини бяха непрозрачни от мръсотия. Вратата беше подсилена със същата стомана, която запечатваше слепите прозорци на горните етажи, и Боби мислеше, че може да различи някакъв знак под прозореца отляво, угаснал неонов надпис, килнат диагонално в мрака. Лукас просто стоеше срещу вратата с безизразно лице. Върхът на бастуна му беше поставен върху паважа, и големите му ръце стояха една върху друга на медната глава.

— Първото, което ще научиш, — каза той с тона на човек, цитиращ поговорка, — е, че винаги трябва да чакаш…

На Боби му се стори, че чува някакво скръцване иззад вратата, и след това нещо издрънка като верижка.

— Удивително — каза Лукас. — Все едно са ни очаквали специално.

Вратата се отвори десет сантиметра на добре смазани панти и като че ли се закачи за нещо. Едно немигащо око ги изгледа, висящо в тази пукнатина от прах и мрак, и в първия момент на Боби му се стори, че това трябва да е окото на някакво голямо животно. Ирисът имаше странен оттенък на кафеникаво жълто, бялото беше на петна и с кървави жилки, и долният клепач, още по-червен, висеше.

— Един худу, — рече невидимото лице, на което принадлежеше това око, — един худу и някакво ситно лайно. Господи… — Чу се отвратителен гъргорещ звук, сякаш антична флегма се точеше от скрити каверни, и човекът се изплю. — Добре, влизай, Лукас. — Чу се друго стържене и вратата се завъртя навътре в мрака. — Аз съм зает човек… — Това се чу от около метър разстояние, отслабвайки, като че ли собственикът на окото бягаше от светлината, пропусната от отворената врата.

Лукас влезе. Боби също, по петите му, и усети как вратата плавно се затвори зад тях. Внезапната тъмнина изправи косъмчетата на ръцете му. Създаваше усещането, че е жива, че е претъпкана, плътна, и някак разумна.

След това пламна кибритена клечка, и някаква петромаксова лампа изсъска и изпука, когато газът в чорапчето се запали. Боби можеше само да зяпне при вида на лицето зад фенера, където окото с кървавите жилки стоеше заедно с другарчето си сред нещо, за което на Боби много му се искаше да вярва, че е някаква маска.

— Не предполагам, че си ни очаквал, нали, Финландецо? — попита Лукас.

— Ако искаш да знаеш, — каза лицето, оголвайки големи плоски жълти зъби, — бях тръгнал да изляза да потърся нещо за ядене. — Той погледна към Боби така, като че ли той можеше да съществува на диета от изгнил килим, или да се зарови търпеливо в кафявата дървесна пулпа на издутите от влагата книги, натрупани на цял ръст височина от двете страни на тунела, където стояха те. — Кое е ситното лайно, Лукас?

— Знаеш ли, Финландецо, Бийвър и аз имахме някои проблеми с нещо, което получихме от теб, имайки ти доверие. — Лукас протегна бастуна си и побутна внимателно опасно наклонена кула от пожълтели книжки джобен формат.

— Наистина ли? — Финландецът сви сивите си устни в подигравателна загриженост. — Не ръчкай тия първи издания, Лукас. Събориш ли ги, ще ги плащаш.

Лукас дръпна бастуна си. Полираната му дръжка проблясна на светлината на лампата.

— И така, — каза Финландецът, — ти си имаш проблеми. Странна работа, Лукас, странна шибана работа. — Бузите му бяха сивкави и прорязани от дълбоки диагонални бръчки. — И аз също имам някои проблеми, три броя. Нямах ги тази сутрин. Предполагам че просто животът е такъв. Понякога. — Той постави съскащия фенер върху изкормен железен шкаф за папки и изрови огъната цигара без филтър от страничния джоб на нещо, което може би някога беше било туидово сако. — Моите три проблема са на горния етаж. Искате ли да им метнете по едно око?… — Той драсна клечка кибрит върху резервоара на фенера и запали цигарата си. Пространството между тях се изпълни с острата миризма на черен кубински тютюн.

 

 

— Знаеш ли, — каза Финландецът, прекрачвайки над първото от телата, — от доста време съм на това място. Всички ме познават. Знаят, че съм тук. Купуваш ли от Финландеца, знаеш от кого купуваш. И аз отговарям за стоката си, за всяко едно парче…

Боби гледаше надолу към лицето на мъртвеца, към помътнелите му очи. В структурата на тялото нещо не беше наред, в начина, по който то лежеше там в черните си дрехи. Японско лице, без изражение, мъртви очи…

— И през цялото това време, — продължаваше Финландецът, — знаеш ли колко хора са били тъпи до степен да влязат тук, за да ме вадят навън? Николко! Нито един до тази сутрин, а само дотук са вече трима. Е, добре, — той метна на Боби враждебен поглед, — не броя тук ситното лайно, но… — Той сви рамене.

— Изглежда някак изкривен — каза Боби, все още гледайки към мъртвото тяло.

— Защото отвътре е храна за кучета — изгледа го зловещо Финландецът. — Всичко ситно смляно.

— Финландецът колекционира екзотични оръжия — каза Лукас, бутвайки китката на второто тяло с върха на бастуна си. — Сканира ли ги за импланти, Финландецо?

— Много ясно. Най-напред. Трябваше да ги мъкна надолу по стълбите до задната стая. Нищо, с изключение на това, което можеш да очакваш. Просто група за очистване. — Той шумно засмука дупките в зъбите си. — Защо ли някой ще си дава зор да очиства мен?

— Може да си му продал нещо много скъпо, което не върши работа — предположи Лукас.

— Надявам се да не казваш, че ти си ги пратил, Лукас, — каза Финландецът с абсолютно равен глас, — освен ако не искаш да видиш как правя номера с кучешката храна.

— Да съм казвал, че си ни продал нещо, което не работи?

— Каза „Имахме някои проблеми“. И какво друго сте купували от мен напоследък, момчета?

— Съжалявам, Финландецо, но те не са наши хора. И ти също го знаеш.

— Да, предполагам, че е така. И какво тогава, по дяволите, те домъкна долу, Лукас? Знаеш, че това, дето го купихте, не беше покрито от обичайните гаранции…

 

 

— Знаеш ли, — каза Финландецът, след като изслуша историята за провалилата се киберпространствена акция на Боби, — там вътре има някакви странни гадости. — Той поклати бавно тясната си, странно удължена глава. — Някога не беше така. — Той погледна към Лукас. — Вие, хора, го знаете, нали?

Те седяха около квадратна бяла маса в бяла стая в наземния етаж, зад затрупаните с боклуци предни помещения. Подът беше покрит с болнични плочки, направени с релеф срещу подхлъзване, а стените бяха широки плочи от мръснобяла пластмаса, прикриваща плътни слоеве от изолационни схеми. В сравнение с предните стаи тази изглеждаше чиста като операционна. Няколко метални триножника, покрити със сензори и сканиращи апарати, стояха около масата като абстрактна скулптура.

— Какво да знаят? — попита Боби. С всяко преразказване на историята си той се чувстваше по-малко уилсън. Важен. Караше го да се чувства важен.

— Не ти, пикльо — каза Финландецът уморено. — Той. Големият худу. Той знае. Знае, че не е същото… Допреди не много време не беше така. В търговията съм от началото на света. Маса време. Още преди войната, преди да я има мрежата, или поне преди хората да знаят, че я има. — Той погледна към Боби. — Чепиците ми са на повече години от теб, та какво, по дяволите, да очаквам да знаеш? Откакто има компютри, има и жокеи. Първите компютри ги бяха построили, за да трошат леда на немците, нали? Разбивачите на кодове. Така че лед е имало и преди компютрите, ако искаш да го кажем така. — Той запали петнадесетата си цигара за тази вечер, и димът започна да изпълва малката стая.

— Лукас знае, и още как. Последните седем-осем години там стават шантави работи, по мрежите на пултовите жокеи. Новите жокеи вземат че сключват сделки с разни неща, нали, Лукас? Да, можеш да хванеш бас, че знам; те още имат нужда от хард и софт, и още трябва да са по-бързи от змии с леда, но всички от тях, всички тези, които наистина знаят как да го режат, сега си имат съюзници, нали, Лукас?

Лукас извади златната си клечка за зъби от джоба и се зае да човърка заден кътник. Лицето му беше тъмно и сериозно.

— Тронове и доминиони — каза Финландецът тайнствено. — Да, там има разни неща. Призраци, гласове. Защо не? Океанът си има русалки и всякакви такива шантавини, а ние си имаме океан от силикон, чактис? Да, това е просто нагласена халюцинация, която всички сме се съгласили да имаме, киберпространството, но всеки, който се жаква там, знае, с гаранция знае, че това е цяла вселена. И всяка година тя става малко по-претъпкана, звучи като…

— За нас, — каза Лукас, — светът винаги е действувал по този начин.

— Да, — рече Финландецът, — и затова вие, типове, се включвате направо в това и разправяте на хората, че нещата, дето въртите бизнеса с тях, са същите стари богове от джунглите…

— Конниците на Господа…

— Да, да. Може би си го вярвате. Ама аз съм достатъчно стар, за да помня как едно време не беше така. Преди десет години отидеш ли в „Джентълменът Мухльо“ и кажеш ли на някой от топ-жокеите, че си приказвал с призраци в мрежата, те веднага те пишат луд.

— Уилсън — вмъкна Боби, чувствайки се забравен и вече маловажен.

Финландецът го изгледа неразбиращо.

— Какво?

— Уилсън. Издънка. Това е хотдогаджийски лаф, предполагам… — Пак го направи. По дяволите.

Финландецът го изгледа много странно.

— Исусе. Това е вашата дума за това, така ли? Господи боже. Познавам го тоя тип…

— Кой?

— Бодайни Уилсън — каза Финландецът. — Първият тип, който познавам, и е станал нарицателно.

— Беше ли тъп? — попита Боби и мигновено съжали за това.

— Тъп? По дяволите, не, беше хитър като дявол. — Финландецът забучи цигарата си в пропукан керамичен пепелник Кампари. — Просто беше тотална издънка, и толкова. Бачкаше по едно време с Дикси Платото… — Жълтите очи с кръвясали жилки се замъглиха.

— Финландецо, — каза Лукас, — откъде взе ледотрошача, който ни продаде?

Финландецът го изгледа безнадеждно.

— Четиресет години съм в бизнеса, Лукас. Знаеш ли колко пъти са ми задавали тоя въпрос? Знаеш ли колко пъти щях да съм умрял, ако му бях отговорил?

Лукас кимна.

— Разбирам те. Но и имам нещо за теб. — Той държеше клечката за зъби насочена към Финландеца като кинжал-играчка. — Истинската причина ти да седиш тук и да мелиш вятъра е, че мислиш, че онези три купчини горе имат нещо общо с ледотрошача, който ни продаде. Също така седна мирно и внимаваше много, когато Боби ти каза, че блока на майка му е бил гръмнат, нали?

Финландецът показа зъбите си.

— Може би.

— Някой те е вписал в списъка си, Финландецо. Тези трима мъртви нинджи горе са стрували на някого сума ти пари. И когато те не се върнат, някой ще стане още по-решителен, Финландецо.

Обкръжените с червено жълти очи примигаха.

— Носеха си инструментите — каза той. — Бяха готови за очистване, но единият от тях имаше и някои други неща. Неща за разпитване. — Изцапаните му с никотин пръсти, почти с цвета на крила на хлебарка, се вдигнаха и започнаха бавно да масажират късичката му горна устна. — Получих го от Уигън Лъдгейт. Скандала.

— Не ми е известен — каза Лукас.

— Изкукал дребен смотаняк. Едно време беше жокей.

 

 

Така бяха нещата, започна Финландецът, и за Боби това беше безкрайно поглъщащо, по-интересно дори от това да слуша Бийвър и Лукас. Уигън Лъдгейт беше изкарал пет години като топ-жокей, което е бая нещо за киберпространствен каубой. Пет години докарват жокея или до богатство, или до малоумие, или пък до това да финансира цяла конюшня млади хакери и да държи само финансовата страна. Скандала, качвайки се на върха на младежката енергия и славата, беше направил продължителна екскурзия из по-рядко населените сектори от мрежата, представляващи географските области, наричани някога Третия Свят.

Силиконът не се износва; микрочиповете са на практика безсмъртни. Скандала беше отбелязал това. Като всяко друго дете на своето време, той знаеше, че силиконът остарява морално, което е по-лошо от това да се износва; този факт беше мрачна и неизбежна константа за Скандала, нещо като смъртта или данъците, и на практика това оборудването му да бъде винаги на върха го занимаваше много повече, отколкото смъртта (беше на двайсет и две), или данъците (не декларираше доходите си, въпреки че плащаше на сингапурска пералня за пари годишен процент, приблизително равен на подоходния данък, който би трябвало да плати, ако ги декларираше). Скандала се беше досетил, че всичкият този остарял силикон трябва да отива някъде. И това някъде беше, както научи той, по най-бедните места, където индустриалната база тепърва се развиваше. Нации толкова изостанали, че още вземаха на сериозно концепцията за нация. Скандала се беше проврял през няколко такива застояли езерца и се беше почувствал като акула, плаваща в басейн, пълен с хайвер. Не че някое от тези мънички вкусни яйчица засищаше много, но можеше просто да си отвориш широко устата и да лапаш, и това беше лесно и се събираше доста. Скандала обработва африканците една седмица, докарвайки между другото падането на поне три правителства и причинявайки неописуеми човешки страдания. На края на седмицата, обрал каймака от няколко милиона смешно мънички банкови сметки, той се пенсионира. И с измъкването му се намъкнаха пълчища скакалци; и други хора се бяха сетили за африканската идея.

Скандала се излежава две години на брега в Кан, гълтайки само най-скъпите специално проектирани дроги, и включвайки от време на време мъничко телевизорче Хосака, за да гледа подутите тела на умрели африканци със странно и любопитно невинно внимание. В един момент, никой не можеше да каже точно къде, кога или защо, започна да се забелязва, че Скандала е превъртял. И по-точно, каза Финландецът, Скандала беше решил, че Бог живее в киберпространството, или че киберпространството е Бог, или някакво негово ново въплъщение. Теологичните изследвания на Скандала много често претърпяваха големи промени в парадигмата, истински преобразявания на вярата. Финландецът имаше някои лични наблюдения върху това какво представляваше Скандала през тези дни; след приемането на своята нова, самотна вяра, Уигън Лъдгейт се беше върнал в Агломерата, и беше предприел епично, макар и донякъде хаотично изследователско пътешествие в кибернетиката. Като бивш пултов жокей той знаеше къде да търси, за да намери най-доброто от това, което Финландецът наричаше хард и софт. И доколкото все още беше богат, Финландеца го беше снабдил с най-доброто и от двете. Скандала беше обяснил на Финландеца, че техниката му на митологично изследване включва проектиране на съзнанието в празни, неструктурирани сектори на мрежата и чакане. В интерес на истината, каза Финландецът, човекът не казваше, че наистина е срещал Бога, въпреки че твърдеше, че на няколко пъти е усещал присъствието Му, движейки се из мрежата. Скоро Скандала беше останал без пари. Духовното му търсене беше отчуждило малкото останали му бизнес-връзки отпреди африканските му дни, и той беше поел към дъното, без да остави никаква следа на повърхността.

— След това обаче един ден отново цъфна, — продължи Финландецът, — откачен като плъх в кенеф. И без това си беше един ситен бледен боклук, а сега и носеше цял куп африкански работи, огърлици и кокали и разни от сорта. — Боби престана да слуша разказа на Финландеца доста дълго време, за да се чуди как някой, който изглежда като Финландеца, може да нарече някого ситен бледен боклук, след това погледна към Лукас, чието лице беше убийствено мрачно. Чак тогава се сети, че Лукас може би приема това за Африка един вид на лична основа. Финландеца обаче продължаваше с разказа си.

— Имаше маса стока за продаване. Декове, периферия, софтуер. Бяха на около две години, но си бяха връх отвсякъде, така че му платих доста. Забелязах, че има имплантиран куплунг, и ходи с едно сребристо микрософтче включено зад ухото. Какво е софтчето? Празно е, вика. Седи точно където си ти сега, хлапе, и ми разправя: то е празно и е гласът на Бога, и аз живея завинаги в белия Му шум, или някакви подобни лайна. Господи, викам си, Скандала е мръднал яката, и брои парите, дето му дадох, сигурно за пети път. Скандал, викам, времето е пари, ама би ли ми казал какво смяташ да правиш сега? Бях любопитен, познавах го по бизнес линия от години. Финландецо, вика той, трябва да се качвам по гравитационната шахта, Бог е там горе. Имам предвид, вика, Той е навсякъде, но тук долу има твърде много смущения, и те скриват лицето Му. Точно така, рекох, прав си. Показах му вратата и това ми ти. Повече не го видях.

Боби премига, изчака и се размърда на твърдата седалка на сгъваемия стол.

— Освен че след около година се пръква един тип, орбиталник, слязъл долу в отпуска, и носи нелош софтуер за продан. Не чак велик, но интересен. От Скандала е, казва. Добре де, може Скандала да е бръмнал, и да е далеч извън играта, но все още може би надушва добрата стока. И го купих. Беше преди нещо към десет години. И горе-долу по веднъж годишно по някой домъква по нещо. „Скандала ми рече, че трябва да ти предложа това“. И обикновено го купувам. Никога не е супер, но е окей. И винаги го носят различни хора.

— Само това ли беше, Финландецо, само софтуер? — запита Лукас.

— Да, основно, като изключиш тия странни скулптури ли са, какви са. Бях ги забравил. Предполагам, че Скандала ги прави. Първия път, когато някой донесе такава, купих софтуера му, след това го попитах какво, по дяволите, е това? Скандала рече, че може да се заинтересуваш, казва онзи. Кажи му, че е мръднал, викам аз. Онзи се разсмя. Добре, вика, задръж я, няма да си я нося обратно горе. Щуротията беше нещо с размерите на кибердек, просто купчина боклуци, натъпкани в кутия… Заврях я аз зад една каса от кока-кола, пълна с отпадъчно желязо, и я забравих, само че старият Смит — той ми беше колега по онова време, бачкаше главно с изкуство и колекционери — я видя и я поиска. Сключихме, значи, една дребна сделка. Дойдат ли още такива, Финландецо, вика, купувай. Горе в града разни гъзари търсят такива работи. Така че когато следващият път пристигна човек от Скандала, купих и скулптурата му, и я продадох на Смит. Никоя обаче не струваше кой знае колко… — Финландеца сви рамене. — Допреди месец. Дойде някакъв хлапак с това, дето го купихте. Беше от Скандала. Виж, вика той, това е биософт, трошач. Скандала казва, че струва доста. Сканирах го — окей. Реших, че изглежда интересно, разбираш? Твоят партньор Бийвър също го намери интересно. Купих го, Бийвър го купи от мен. Край на разказа. — Финландеца измъкна цигара, тя се оказа пречупена и сгъната надве.

— По дяволите. — Той изрови избледнял пакет книжки за цигари от същия джоб, измъкна едно от тънките розови листчета и го нави стегнато около пречупената цигара, нещо като шина. Когато лизна лепилото, Боби забеляза силно заострен сиво-розов език.

— И къде, Финландецо, се намира в момента г-н Скандала? — запита Лукас. Палците му бяха под брадата, и едрите му пръсти образуваха стълбичка пред лицето му.

— Нямам капка помен от представа, Лукас. Живее някъде на орбита. И то нелошо, ако парите, които получава от мен, означават нещо за него. Знаеш, чувал съм, че там горе има места, където нямаш нужда от пари, ако се вместваш в икономиката, така че малко ти стига за много време. Не ме питай обаче къде. Агорафоб съм. — Той се ухили злобно към Боби, който се опитваше да прогони от паметта си образа на този език.

— Знаеш ли, — продължи той и хвърли кос поглед към Лукас, — беше горе-долу по времето, когато започнах да чувам за странни гадости из мрежата.

— Като какво? — попита Боби.

— Пази келеша вън от тая — каза Финландеца, все още гледайки към Лукас. — Това беше преди да се появите вие, момчета, новият отбор худувци. Една улична самурайка, дето я познавах, я беше наел някакъв тип от баретите, пред който Скандала беше направо живата норма. Заедно с нея и с някакъв жокей, когото изстъргали от Чиба, бяха тръгнали за нещо подобно. Може да са го намерили. За последен път ги видях в Истанбул. Веднъж преди няколко години чух, че живеела в Лондон. Кой знае, по дяволите? Седем-осем години. — Финландецът изведнъж беше започнал да изглежда уморен и стар, много стар. Приличаше на Боби на голям мумифициран плъх, задвижван с конци и скрити пръчки. Измъкна ръчен часовник с пропукано стъкло и проста мръсна кожена каишка от джоба си и се консултира с него.

— Господи. Добре, това е всичко, което ще получиш от мен, Лукас. Мои приятели от една банка за органи идват след двайсет минути да обсъдим един бизнес.

Боби помисли за телата на горния етаж. Бяха лежали там цял ден.

— Ей, — каза Финландеца, забелязвайки изражението на лицето му, — банките за органи са супер за да се отървеш от нещо. Аз им плащам. Тези безродни копелета горе нямат останал и помен от органи… — Той се изсмя.

 

— Казваш, че той бил близо до… Легба? И Легба е този, дето вие с Бийвър казвате, че ми е дал шанс, когато се блъснах в черния лед?

Небето просветляваше зад шестоъгълниците на опорите.

— Да — каза Лукас. Изглеждаше дълбоко замислен.

— Но той като че ли изобщо не вярва в тия работи.

— Това няма значение — каза Лукас, когато Ролсът се появи пред очите им. — Той винаги е бил близо до духа на нещата.