Варлам Шаламов
Болката

Това е странна история, толкова странна, че не може да я разбере човек, който не е бил в лагер, който не знае тъмните дълбини на престъпния свят, на криминалното царство. Лагерът е дъното на живота. Но престъпният свят не е дъно на дъното. Това е нещо съвсем, съвсем друго, нещо нечовешко.

Има една банална фраза: че историята се повтаря два пъти — първият път като трагедия, вторият път като фарс.

Не е така. Има и трето отражение на същите събития, на същия сюжет, отражение във вдлъбнатото огледало на подземния свят. Сюжетът е невъобразим и все пак е реален, съществува наистина, живее до нас.

В това вдлъбнато огледало на чувствата и постъпките се отразяват напълно реални бесилки на минните саморазправи, на „съдилищата на честта“ на криминалните. Тук се играе на война, повтарят се сцени от войната, лее се истинска кръв.

Има свят на висшите сили, свят на Омировите богове, които слизат до нас, за да ни се разкрият и с примера си да подобрят човешката природа. Вярно, боговете закъсняват. Омир е хвалил ахейците, а ние се възхищаваме на Хектор — нравственият климат леко се е променил. Понякога боговете привикват хората на небето, за да направят човека зрител на „висши зрелища“. Всичко това отдавна е разгадано от поета. Има свят и подземен ад, откъдето хората понякога се връщат, не изчезват в него завинаги. Защо се връщат? Сърцата на тези хора са пълни с вечна тревога, вечен ужас от тъмния свят, който далеч не е задгробен.

Този свят е по-реален от небесата на Омир.

Шелгунов „се бавичкаше“ в прехода във Владивосток — окъсан, мръсен, гладен, недопребит от конвоя покрай скатавки от работа. Трябваше да се живее, а корабите, като едни талиги за газовите пещи на Освиенцим, все пренасяха и пренасяха през морето параход след параход, етап след етап. Миналата година Шелгунов вече беше ходил отвъд морето, в болничната долина на смъртта, откъдето никой не се връщаше и беше доживял да го върнат обратно на континента — костите на Шелгунов не ставаха за златото.

Сега опасността отново се приближаваше, цялата несигурност на арестантското житие се чувстваше от Шелгунов все по-осезаемо. И нямаше изход от тази несигурност, от тази ненадеждност.

Етапният пункт беше огромно селище, прорязано в различни посоки от правилните квадрати на зоните, оплетено в бодлива тел и подлежащо на прострелване от стотици караулни вишки, осветено, залято от хиляди прожектори, заслепяващи слабите арестантски очи.

Наровете в този огромен етап — портала към Колима — ту внезапно опустяваха, ту наново се изпълваха с измъчени мръсни хора — хора от новите етапи, дошли от свободата.

Параходите се връщаха, етапният пункт се оригваше след новата порция хора, опустяваше и се напълваше наново.

В зоната, в която живееше Шелгунов — най-голямата зона от етапния пункт — се опразваха всички бараки, освен деветата. В деветата живееха криминалните. Там шеташе самият Крал — главатарят. Надзирателите не стъпваха там, лагерният обслужващ персонал всеки ден разчистваше от входа труповете на тия, които се бяха опитвали да излизат наглава с Краля.

Готвачите мъкнеха в тази барака най-добрите си ястия и най-хубавите вещи — парцалите от всички етапи непременно приключваха в деветата, Кралската барака.

Шелгунов беше пряк потомък на землеволците^[1] Шелгунови, чийто баща в условията на свобода беше академик, а майка му — професор, от детски години живееше с книгите и заради книгите; той беше читанка, библиофил, беше всмукал руската литература заедно с майчиното мляко. Шелгунов беше формиран от деветнайсети век, златния век на човечеството.

Споделяй с друг наученото. Вярвай на хората, обичай хората — такива бяха уроците на великата руска литература, и Шелгунов отдавна чувстваше, че има сили да върне на обществото онова, което беше получил по наследство. Да жертва себе си заради другите. Да въстава срещу неправдата, колкото и дребна да е тя, особено ако неправдата е близо.

Затворът и лагерът бяха първият отговор, който държавата даде на опитите на Шелгунов да живее така, както го бяха научили книгите, както го беше научил деветнайсети век.

Шелгунов беше поразен от низостта на хората, които го обкръжаваха. В лагера нямаше герои. Шелгунов не искаше да вярва, че деветнайсетият век го е излъгал. Дълбокото му разочарование от хората по време на следствието, на етапа, на транзитката, изведнъж се смени с някогашната бодрост, с някогашната му възторженост. Шелгунов беше искал да срещне и накрая наистина срещна това, което искаше, това, за което беше мечтал — примери от истинския живот. Той срещна сила, за която по-рано много беше чел и вярата в тази сила му беше влязла в кръвта. Това беше криминалният, престъпният свят.

Началството, което тъпчеше, биеше, презираше съседите и приятелите на Шелгунов и самия Шелгунов, се страхуваше и благоговееше пред престъпниците.

Ето най-после един свят, който смело се беше противопоставил на държавата, свят, който можеше да помогне на Шелгунов в неговата сляпа романтична жажда за добро и жажда за мъст…

— Случайно да ви се намира романист?

Някой се преобуваше, стъпил с крак върху нара. По вратовръзката и чорапите в един свят, където години наред съществуваха само партенки, Шелгунов безпогрешно прецени — този е от девета барака.

— Имаме един. Ей, писателя!

— Тук е писателят!

Шелгунов се обърна в тъмното.

— Я да идем до Краля — все ще го изментиш нещо.

— Няма да ида.

— Как така няма да идеш? И до вечерята няма да оцелееш, глупако! Художествената литература добре беше подготвила Шелгунов за среща с престъпния свят. Шелгунов с благоговение престъпи прага на девета барака. Всичките му нервни окончания, всичките му стремежи към доброто, сега бяха изопнати и звънтяха като струни. Шелгунов беше длъжен да успее, да извоюва внимание, доверие и любов от страна на високопоставения слушател — тукашния господар, Краля. И Шелгунов постигна този успех. Всичките му несполуки приключиха в онзи момент, в който сухите устни на Краля се разтегнаха в усмивка.

Какви ги беше „ментил“ Шелгунов — не е за припомняне! Шелгунов не искаше да се явява там с безпогрешния коз на „Граф Монте Кристо“. Не. Шелгунов възкреси пред Краля хрониките на Стендал и автобиографията на Челини, кървавите легенди на италианското средновековие.

— Браво бе, браво бе! — пресипнало повтаряше Кралят. — Хубаво се надумкахме с култура.

От тази вечер нататък не можеше и дума да става Шелгунов да полага някакъв лагерен труд. Донесоха му обяд и тютюн, а на следващия ден го преместиха в девета барака с постоянна адресна регистрация, ако в лагера може да се говори за такава регистрация.

Шелгунов стана придворен романист.

— Какво си оклюмал бе, романист?

— За вкъщи си мисля, за жена ми…

— Е…

— Ами следствието, етапът, преходът. Нали не ти разрешават да водиш кореспонденция, докато не са те вкарали на златото.

— Ама че си балък. А ние за какво сме тука? Пиши й на мадамата, ние ще ти пратим писмото — без пощенски кутии, по нашата жепе линия. Нали бе, романист?

— Цял живот ще съм ви задължен, да знаете.

— Пиши.

И така по веднъж в седмицата Шелгунов започна да изпраща писма в Москва.

Жената на Шелгунов беше артистка, московска артистка от генералско семейство.

Навремето, в момента на ареста, се бяха прегърнали.

„Дори и година или две да няма писма. Аз ще чакам, винаги ще бъда с теб.“

„Писма ще има и по-рано — уверено, по мъжки успокояваше жена си Шелгунов. — Аз ще намеря някакви канали за това. И по тези канали ти ще получаваш писмата ми. И ще им отговаряш.“

„Да! Да! Да!“

— Да го викаме ли романиста? Да не ти е писнал нещо? — грижовно попита шефа си Коля Беззъбия. — Дали да не докараме Китката от новия етап?… Може да вземем някой от нашите, а може и някой от петдесет и осмите.

Криминалните викаха на педерастите „китки“.

— Не. Викни го романиста. Вярно, че стига сме думкали култура. Но това си бяха романи, теория. Ние с този левак все още си играем на нещо. Имаме предостатъчно време.

— Мечтата ми, романист, — каза Кралят, когато всички обреди по оттегляне в покоите за предстоящия сън бяха изпълнени: и петите бяха почесани, и кръстът беше сложен на врата, и затворническият масаж на гърба довършен с пощипване и потупване, — мечтата ми, романист, е да получавам писма от свободата от такава женка като твойта. Много е добра! Кралят повъртя в ръце прегънатата, избеляла снимка на Марина, жената на Шелгунов, прокарана от Шелгунов през хиляди обиски, дезинфекции и кражби. Много добра! Става за сеанс. Генералска щерка! Артистка! На вас, леваците, ви върви, а за нас остават само сифилюгите. На трипера даже внимание не му обръщаме. Айде, потъваме. Вече сънувам.

И на следващата вечер романистът не ментеше с романи.

— Нещо си падам по тебе, левак. Нещо в теб ми харесва. Че си балък, балък си, но има и една капка шмекер в тебе. Я напиши писмо на жената на един мой другар, абе, на един човек. Ти си писател. Пиши нещо по-нежно и по-умно, щом толкова романи знаеш. Май никоя няма да устои на твое писмо. А ние сме едни неграмотници. Пиши. Човекът ще си го препише и ще си го изпрати. Даже имената ви са едни и същи — Александър. Ама че майтап. Всъщност той е Александър само по това дело, по което е тук. Но все едно е Александър. Значи Шура, Шурочка.

— Никога не съм писал такива писма, — каза Шелгунов. — Но мога да опитам.

Кралят разказваше устно всяко писмо, смисъла на всяко писмо, а Шелгунов-Сирано претворяваше в живота мислите на Краля.

Петдесет такива писма написа Шелгунов.

В едното имаше: „Аз всичко си признах, моля съветската власт да ми прости…“

— Нима обирджиите, т.е. криминалните — попита Шелгунов, като без да иска прекъсна писмото — молят за прошка?

— Ами да — каза Кралят. — Това е врътка — кукла, маскировка, менте. Военна хитрост.

Шелгунов повече нищо не попита и покорно пишеше всичко, което му диктуваше Краля.

Шелгунов препрочиташе на глас писмата, оправяше стила, гордееше се със силата на своя ненакърнен мозък. Кралят одобряваше всичко и леко разтягаше устни в кралска усмивка.

Но всичко свършва един ден. Свърши и писането на писма за Краля. А може би имаше сериозна причина за това, вървеше слух, лагерна клюка, че Краля все пак ще го изпратят по етапния ред в Колима, където той беше изпратил толкова хора с убийства и лъжи. Значи ще го хванат сънен, ще му завържат ръцете и краката и — на кораба. Време беше да се приключва кореспонденцията, че и без това почти цяла година Шелгунов — Сирано нижеше любовни думи до Роксана с гласа на Кристиян. Но време беше да се приключва тази апашка игра, за да си проправи път истинската кръв…

Кръвта се беше запекла по слепоочието на човека, чийто труп беше проснат пред взора на Краля.

Шелгунов искаше да покрие лицето, укорително гледащите очи.

— Знаеш ли кой е това? Това е твоят адаш, Шура, онзи, за когото пишеше писмата. Оперативните днес са го приключили от раз, отрязали са му с брадва главата. Явно са го покрили с шал. Пиши: „Пише ви другар на вашия Шура! Шура вчера беше разстрелян и бързам да ви напиша, че неговите последни думи…“ Написа ли? — каза Кралят. — Ние ще го препишем — И готово. Повече няма нужда да пишеш писма. Това писмо можех и без теб да го напиша — усмихна се Краля. — Ние ценим образованието, писателю. Неграмотни хора сме ние…

Шелгунов написа погребално писмо.

Кралят все едно беше броил звездите — хванаха го през нощта и го пратиха отвъд морето.

А Шелгунов не намери връзка с дома си и загуби надежда. Сам се оправяше година, втора, трета — влачеше се между болницата и работата и негодуваше срещу жена си, която се оказа или кучка, или страхливка, и не използваше „сигурните канали“ за връзка и го забрави него, Шелгунов, стъпка всякакъв спомен за него.

Но така се случи, че лагерният ад свърши, Шелгунов беше освободен и пристигна в Москва.

Майка му каза, че нищо не е чувала за Марина. Баща му беше умрял. Шелгунов откри приятелката на Марина — нейна колега в театъра и отиде в апартамента, в който тя живееше.

Приятелката взе да крещи.

— Какво има? — каза Шелгунов.

— Шура, ти не си ли умрял?

— Как да съм умрял? Нали съм тук!

— Значи вечно ще живеете, — чу се глас на човек от съседната стая. — Такова е суеверието.

— Май няма нужда вечно да се живее, — тихо каза Шелгунов. — Какво става? Къде е Марина?

— Марина умря. След като тебе те разстреляха, тя се хвърли под влака. Само че не там, където Анна Каренина, а в Расторгуево. Сложи си главата под колелетата. Главата й беше равно отрязана. Ти нали всичко си си признал, а Марина това не искаше да го слуша, тя вярваше в теб.

— Признал съм си?

— Ами нали така й написа. А за това, че са те разстреляли й писа твоят другар. Ето виж й сандъчето.

В сандъчето бяха всичките петдесет писма, които Шелгунов беше писал до Марина по своите канали от Владивосток. Каналите работеха отлично, но не и за леваците.

Шелгунов си изгори писмата, които бяха убили Марина. Но къде са писмата на самата Марина, къде е снимката на Марина, пратена във Владивосток? Шелгунов си представи как Краля чете любовни писма. Представи си как тази снимка служи на Краля „за сеанс“. И Шелгунов се разплака. После плачеше всеки ден, цял живот.

Шелгунов се втурна към майка си, за да намери поне нещо, поне ред, написан от ръката на Марина. Дори и да не е до него. Такива писма бяха открити, две изтъркани писма, и Шелгунов научи тези писма наизуст.

Генералска дъщеря, артистка, да пише писма на един криминален. В езика на криминалните има една дума — „хласвам се“ — това значи да се хвалиш, като думата е влязла в криминалния речник от голямата литература. „Да се хласнеш“ означава да си като Хлестаков^[2], Кралят имаше с какво да се „хласва“: този левак — романиста. Майтап. Милият Шура. Ето как трябва да се пишат писма, а ти, курво безсрамна, две думи не можа да вържеш… Кралят е чел откъси от собствения си роман на проститутката Зоя Талитова.

„Аз нямам образование“. — „Да нямаш образование. Добитъкът да вземе да се научи на ум и разум.“

Шелгунов с лекота си представяше това, докато стоеше в тъмния московски вход. Сцената от Сирано, Кристиян и Роксана, изиграна в деветия кръг на ада почти върху лед от Далечния север. Шелгунов беше повярвал на криминалните и те го бяха накарали да убие жена си със собствените си ръце.

Две писма бяха изтлели, но мастилото им не беше прегоряло, хартията не се беше превърнала в прах.

Всеки ден Шелгунов четеше тези писма. Как да ги запази завинаги? С какво лепило да замаже дупчиците, пукнатините в тези тъмни листа от пощенската хартия, които някога бяха бели. Само не с течно стъкло. Течното стъкло ще ги изгори, ще ги унищожи.

Но все пак писмата можеха да се залепят така, че да живеят вечно. Всеки архивист познава този метод, особено ако е архивист от литературен музей. Трябва да накараш писмата да проговорят и толкова.

Милото женско лице беше закрепено на стъклото до руската икона от дванадесети век, малко по-високо от иконата на Богородица Троеручица. Женското лице — снимката на Марина тук беше напълно уместна — превъзхождаше иконата… Защо Марина да не е Богородица, защо да не е светица? Защо? Защо толкова жени са светици, великомъченици, равни на апостолите, а Марина да е само актриса, актриса, поставила главата си под влака? Или православната религия не дава на самоубийците ангелски чин? Снимката се криеше сред иконите и самата тя ставаше икона.

Понякога нощем Шелгунов се събуждаше и без да пали лампата опипваше, търсеше на масата снимката на Марина. Премръзналите в лагера пръсти не можеха да отличат една икона от снимка, дървото от картона.

А може би Шелгунов беше просто пиян. Шелгунов пиеше всеки ден. Разбира се, водката е вредна, алкохолът е отрова, а антабусът^[3] е благо. Но какво да се прави, ако на масата има икона на Марина.

— Генка, помниш ли го онзи левак, онзи романист, писателя? А? Или отдавна си го забравил? — питаше Кралят, когато дойде време да се оттегли в покоите си за сън и когато всички обреди бяха изпълнени.

— Как ще съм го забравил? Помня го. Леле какъв балък беше тоя, голям левак! — и Генка врътна пръст до дясното си слепоочие.

Бележки

[1] „Земля и воля“ — тайно революционно движение от 60-те години на XIX век, занимавало се включително и с издателско-просветителска дейност. — Б.пр. ↑

[2] Герой от комедията на Гогол „Ревизор“ — разорен градски комарджия, по грешка приет в провинцията за ревизор. — Б.пр. ↑

[3] Лекарство срещу алкохолизъм. — Б.пр. ↑