Владимир Василиев
Космически рицар (4)

Трета глава
БЕГЛЕЦ

Отгоре веднага се разнесоха гласове — мишеловката с ръмжене глътна жертвата си и ловците бързаха да я видят.

Теди мрачно седна. Дявол да @говземе, та всеки идиот би се сетил, че в Таулект му готвят посрещане, само че трябваше да си поразчовърка мозъка. А той не го направи, защо — и сам не знаеше.

В светлия кръг се показаха няколко лица. Двама стрелци взеха Теди на мушка.

— Оръжието! — заповядаха отгоре.

Теди помисли малко. Разбира се, ще се изплъзне от стрелите, но какъв е смисълът? Той е съвсем бепомощен в тази цилиндрична яма. По-добре да се престори, че се предава, пък после ще види.

— Пазете се! — мрачно ги посъветва и изхвърли мечовете от ямата. Фигурите се отдръпнаха, последва звънко дрънчене и лицата отново се наведоха.

— Това ли е всичко?

— Всичко — изръмжа Теди.

— Хайде! — развеселиха се отгоре. — Да идем да зарадваме капитана!

Над ямата се подадоха още няколко лица, след това се чу шум от затваряне на врата и скоро над него се наведе принцесата.

— Теди!

Той недоволно мълчеше.

— Знаех, че ще дойдеш!

— Те също знаеха! — избоботи Теди.

Принцесата изчезна за секунда и в ямата се спусна въже с много възли, като стълба.

— Качвай се!

Теди се изкачи горе и принцесата веднага увисна на врата му.

— Това е голяма война, Теди! Тук всички са гарвани — и Гро, и Инци, и дори старата развалина Карнеги. А баща ми и целият Данкартен нищо не знаят! Ако разбият войската на Рой — край на Данкартен!

— Споделям твоето отчаяние, принцесо, но, уви, с нищо не мога да помогна. Колкото и да е тъжно — в гласа на Теди се чувстваше униние.

Той се огледа, без да се надява на каквото и да било, просто така, за опознаване на обстановката. Освен вратата към коридора, която беше здраво заключена, се виждаше още една, отворена.

— А тази закъде е? — поинтересува се Теди. — Какво има зад тази врата?

— Колекция — изсумтя Хирма. — Арней събира свещници. Докато ремонтират специално отредената за целта стая — магьосниците-алхимици разрушили при някакви опити половината стена, я преместили тук.

— Интересно — Теди погледна през вратата.

Стаята приличаше на музей. По стените, по пода, върху маси и поставки висяха и стояха стотици свещници с всевъзможна форма и големина и във всеки гореше свещ. Те наистина бяха най-различни — обикновени глинени и най-разкошни рубинени, с дърворезба и изсечени от камък.

Теди влезе, а принцесата остана до вратата.

— Интересно! Изглежда, че Арней е голям оригинал. Не стига, че събира всякакви боклуци, ами ги пази и в затвор!

— Нали ти казах, че помощниците му са взривили съседната стая кой знае с какво.

— А други места в замъка няма ли?

— Затворът въобще е малко по-далеч. Тук са стаите за гости — Хирма говореше без желание, като че ли повече й харесваше да бъде в затвора, а не в стаите за гости.

Теди се огледа любопитно.

— Арней вече ми се похвали с последната си придобивка. Малко преди да отиде с войската си.

— И той ли замина?

— Да. Виждаш ли това на масата? — Хирма посочи мътнозелен свещник с обковка в долната част, изкусно украсена със скъпоценни камъни.

Теди погледна нататък и почувства, че дланите му се изпотяват.

— Хирма… Струва ми се, че все пак ще мога да помогна на Данкартен.

Пилотът протегна ръка, взе свещника и с помощта на друг изби обковката. Пламъкът на свещта се разклати и на пода закапаха топчета восък. Принцесата го гледаше с недоумение.

— Как мислиш, какво е това?

Девойката вдигна рамене:

— Нима не е свещник?

Теди се усмихна, настроението му рязко се повиши.

— Знаеш ли, не е. Това е малко нещо оръжие, разбираш ли, това е меч.

— Меч ли?

Принцесата не можеше да разбере дали Теди се е побъркал от неприятностите, или е поредната му шега.

— Представи си, меч!

Теди провери заряда — беше пълен!, — постави го на пълна мощност и пусна лъч. Восъкът на моментално разтопилата се свещ пръсна като дъжд и без да стигне до пода, се изпари. От ръкохватката на това, което Арней беше сметнал за странен свещник, избухна яркозелен лъч и в стаята веднага стана по-светло. Принцесата изплашено се отдръпна назад, в първата стая, очите й се разшириха, лицето й силно пребледня. А Теди щастливо се разсмя.

— Не се бой! Това е обикновен лазерен меч.

Принцесата се опита да се овладее, но устните й продължаваха да се мърдат, сякаш повтаряше някакво заклинание.

— Меч, направен не от желязо, а от светлина. Разбираш ли? Това е локален лазер, квантов усилвател с ограничен радиус на действие. Представи си, че много голяма светлина е събрана в малко снопче. В шнур, разбираш ли?

— Не — прошепна принцесата.

— Е, добре — махна с ръка Теди. — Важното е, че той действа и с него можем да се сражаваме.

Принцесата очаровано гледаше лъча, сетне погледна Теди и страхливо протегна ръка.

— Ей, внимавай! Острието не бива да се докосва! Като огън е, разбираш ли?

Хирма бързо дръпна ръката си и погледна Теди.

— А може ли… и аз?

Теди усмихнат й подаде ръкохватката на меча.

Хирма свикваше с новите усещания. Ръкохватката беше съвсем лека, а острието изобщо нямаше тегло, та мечът й се стори като играчка. Съмнението толкова ясно бе изписано върху лицето й, че го забеляза дори Теди.

— Опитай да прережеш масата — посъветва я той.

Хирма със същото съмнение огледа меча, след това масата и леко удари по плота.

Лъчът премина през дебелия дъб и масата се раздели на две половини. Хирма поразена отпусна меча и той моментално издълба в каменния под тясна бразда.

Това вече принцесата не можа да понесе. Изкрещя и се готвеше да хвърли меча на пода, но Теди си взе оръжието, хвана девойката за ръка и я замъкна в първата стая. Там, без да губи време, изряза във вратата отвор, изскочи в коридора, преряза мечовете на двамата полузаспали пазачи до самите дръжки и вече без помощта на меча си ги лиши от съзнание за известно време. После се върна в стаята-музей, остави Хирма до изхода и след като се убеди, че повече няма нито една хорбатска вещ, отново хвана принцесата за ръка и я измъкна от злополучния затвор.

Но още до следващата след завоя врата Хирма го дръпна за ръкава, за да спре. Теди се обърна.

— Тук са Остин и Спик, а в отсрещното помещение са двамата наши войници.

Хирма настойчиво го гледаше, макар че той нямаше нищо против — колко му е да пробие още две врати. За останалите пленници Теди чисто и просто беше забравил, защото преди срещата си с принцесата нямаше намерение да спасява никого. Сви рамене и след две секунди във вратите зееха обгорели отвори и се чу сподавено хълцане. Принцесата надникна в килията.

— Остин! Бързо излизайте!

Теди вече освобождаваше двамата яки войници, като преряза въжетата от ръцете им. Принцесата го настигна и сама го хвана за ръката, а след нея бързаха Остин и Спик. И шестимата се втурнаха надолу.

Това напомняше отчаяната атака на изтребители през защитното поле на крайцер. Слязоха по витата стълба и обръщайки в бягство обезоръжените и смаяни пазачи, Теди, Хирма и останалите излязоха на двора направо през стената, а след това предизвикаха паника до вратите. При вида на лазера стражата с викове се разбяга. Теди преряза дебелите вериги, сякаш са млади бамбукови фиданки, и вратите с глух тропот паднаха навън, като направиха мост от стената до отсрещната страна на рова.

Понесоха се през града с бързината на състезателни коне. Щом видеше хора, Теди размахваше меча по-широко и се стараеше да разруши всичко наоколо. Това действаше безотказно, хората изчезваха като попарени. По същия начин преминаха и през градските врати — Теди мигновено направи проход в решетките и остави десетината войници да се чудят каква е тази сила, която превърна мечовете им в чуканчета и здравата ги натупа. Принцесата не изоставаше нито крачка от него, спря за миг само при коневръза. И когато Теди изскочи през вратата и се убеди, че действително са се измъкнали и повече няма с кого да воюва, тя изведе два коня, хвърли му юздата и каза:

— Дръж и давай напред!!!

Останалите, вече на коне, преминаваха през отвора. Теди угаси лъча, пристегна ръкохватката на меча към специалното приспособление на ръкава на комбинезона си, скочи на коня и се понесе.

Когато свикна с мисълта, че са излезли от града и повече не са пленници, Теди изведнъж се сети, че щом намери меча, значи някъде наблизо трябва да са и предавателят, аптечката, а и другите вещи от пилотския комплект и че в този момент той стремително се отдалечава от тях. Това го смути, той дръпна повода и конят послушно спря. Спътниците му пояздиха още малко, но като видяха, че той спря, върнаха се при него и го наобиколиха.

— Какво има? — недоволно попита Остин.

Хирма предано беше вперила очи в Теди.

Пилотът бавно огледа всички, а сетне глухо обясни:

— Аз си върнах меча, но другите вещи, които са ми много по-необходими, останаха в Таулект.

Настъпи кратко мълчание.

— Теди! — пламенно извика принцесата. — Най-напред трябва да предупредим Данкартен и да помогнем на барон Рой. А после всичко останало. Моля ти се, Теди!

Той се поколеба. В бързината съвсем беше изпуснал факта, че предавателят е някъде наблизо, и сега се ругаеше наум с най-обидни думи, но му беше трудно да не се вслуша в молбата на принцесата. Искаше му се да направи нещо приятно за нея.

Остин беше по-логичен:

— Таулект сега е като гнездо на оси. Ние вдигнахме там такъв ужасен шум, какъвто никой не си е представял. Това би било чисто самоубийство, дори за теб, Теди. Ще ти се наложи непрекъснато да се сражаваш и някаква случайност може да те погуби. Няма да си върнеш нищо. А виж, ако влезем в Таулект като господари…

— Хм! Наистина, ти си прав, Остин. И за да влезем като господари, трябва да защитим Данкартен. О,кей, съгласен съм.

Шестимата войници пришпориха конете и се понесоха към Алгома направо през гората. Въпреки тъмнината — разбира се, относителна, тъй като имаше пълнолуние, конете намираха пътя между правите стволове на дърветата, а когато излязоха на шосето, градът на Рой стремително започна да се приближава.

До Алгома успяха да стигнат час след разсъмване. Войската на южняците, по-точно останките от нея, се беше укрепила зад стените, а хиляди дахомейци бяха обкръжили града и се силеха да го премажат. Походната палатка на главатарите — Гро, Карнеги, Инци и Арней, беше разположена точно срещу главната порта. Очевидно щурмът беше започнал на разсъмване и сега шепа войници на Рой отбраняваше вратата. Удържаха положението само защото дахомейците не можеха наведнъж да преминат през нея. Останалите южняци по различни начини хвърляха атакуващите от стените.

Шестимата конници бяха забелязани едва тогава, когато Теди стовари върху най-близката тълпа дахомейци два дебели дънера и останалите с викове „Данкартен, напред!“ развъртяха мечовете и се вмъкнаха в плътния строй на неприятеля.

Главното действащо лице беше лазерният меч в ръцете на Теди. Пилотът нарочно започна битката сред старите дървета — косеше ги като трева и падащите стволове убиха много повече войници, отколкото самия Теди. Той съзнателно се стараеше да предизвика колкото се може по-голяма паника и успя. Дахомейците изскочиха от гората като зайци при пожар, а Теди, крещейки и ругаейки на междупланетен език, размахваше лъча и предизвикваше нови катастрофи. Хирма, Остин и Спик с войниците също се биеха като побеснели тигри. Странното бе, че започнаха да отблъсват дахомейците, макар че бяха най-малко стотина.

През това време и от Алгома забелязаха неочакваната поддръжка и бързо организираха контраатака — около триста войници удариха обръча там, където действаха Теди и спътниците му. И обръчът бе разкъсан, а дахомейците се уплашиха и се оттеглиха. Теди просто се сблъска с барон Рой. Като видя как пилотът покосява дърветата, той веднага се досети и закрещя, сочейки с пръст към стените на Алгома:

— Оръдията! Унищожи обсадните им оръдия!

Теди разбра и кимна. Южняците, въодушевени от успеха, разшириха пробива в обкръжението. Теди свали от коня най-близкия дахомеец и препусна покрай стената, разсичайки стълбите и метателните оръдия, подобни на катапулти. Започнаха да го обстрелват с лъкове и му се наложи да ускори реакциите си, за да избегне стрелите. Но конят му не можеше да направи това и скоро заприлича на игленик. Теди рухна заедно с бедното животно, но все пак успя да отскочи малко встрани, рипна и продължи тичайки да напада. Всичко наоколо сякаш замря — хората се движеха едва-едва, стрелите лениво се плъзгаха към онова място, където Теди е бил преди няколко дълги мига, звуците се понижиха по тембър и се сляха в непонятен басов тътен. Така продължи доста и през това време пилотът успя толкова да избие и да изпотроши, та започна да се опасява за естествения ход на историята. Едва тогава забеляза, че дахомейците се движеха умопомрачително бавно в обратна посока на Алгома, стрелбата по него беше спряла, а в ушите му звучеше ритмично повтаряща се дума, но Теди не можеше да я разбере поради разтегнатите звукове.

Той спря на място и забави реакциите си, като буквално се изтърси обратно в нормалния живот.

— …я-а-а! Човек-мълния-а-а! — викаха няколко хиляди гърла и мощният звук едва ли отстъпваше по децибели на излитащ космолет. Пространството пред града бързо опустяваше, войската на Дахомея безредно отстъпваше на север, а защитниците на Алгома, неизвестно защо, не ги преследваха дълго.

Мълниеносният бой завърши. Натрупаха се планини от убити и ранени дахомейци, а на земята почти нямаше войници на Рой. Теди прибра лъча, за да пести заряда, и уморено се помъкна към барона, който разговаряше наблизо с Хирма и Остин.