Владимир Мегре
Родовата книга (22)

Най-богатият годеник (трета притча)

Аз ще променя малко тази притча, за да бъде в съзвучие с нашето съвремие.

В едно село две съседски семейства си другарували, работели за свое удоволствие на своята земя. През пролетта градините в именията им цъфтели. И малките горички, които били в тях, растели. Във всяко семейство се родило момче. Когато синовете им пораснали, веднъж по време на празничен обед двете приятелски семейства взели твърдо решение — да предадат всичко за управление на синовете си.

— Нека сега нашите синове да решават какво и кога да се сее. А ние, приятелю мой, нито с поглед, нито дори с намек не трябва да им противоречим — казал единият.

— Съгласен съм — отговорил другият. — Нека нашите синове, ако поискат, посвоему и къщите да променят. Нека сами да избират и дрехите си, и добитъка, покъщнината. Нека сами да решават какво им е необходимо.

— Добре — отговорил вторият, — нека синовете ни да станат самостоятелни. И сами да си изберат достойни невести. А ние, приятелю мой, заедно за нашите синове ще тръгнем да сватосваме невестите.

Така решили твърдо двамата приятели и съседи. А техните жени подкрепили инициативата им. И тъй семействата започнали да живеят под ръководството на своите пораснали синове. Но оттам нататък животът им потръгнал по различен начин.

В едното семейство синът станал много деен, с всички се съобразявал и затова в селото го нарекли „първия“. Другият син бил замислен, на всички околни се струвал бавен, затуй започнали да го наричат „втория“. Първият изсякъл младата гора, посадена от баща му, и закарал на пазара дървения материал. Вместо коня купил лек автомобил и малък трактор. Смятали сина на първия съсед за предприемчив, предприемачът преценил, че през идната година рязко ще се вдигне цената на чесъна и не сбъркал. Изтръгнал всички насаждения от своята земя и засял полето с чесън. А майка му и баща му, като били дали дума на сина си, във всичко се стараели да му помагат. И тъй семейството продало чесъна с голяма печалба. Започнали огромна къща да строят със съвременни материали, като наели и строители. А синът-предприемач не се успокоявал — от сутрин до вечер все пресмятал какво да посее на полето през пролетта, че да бъде по-изгодно. И към края на зимата преценил, че най-печелившо ще бъде през пролетта да засее нивите с лук. И пак продал изгодно своята реколта и си купил луксозен автомобил.

Веднъж синовете на двамата съседи се срещнали на пътя в полето. Единият пътувал с автомобила, а другият — в каруцата, запретната с пъргава кобилка. Предприемачът-късметлия спрял колата си и между двамата съседи се провел следният разговор:

— Погледни, съседе, какъв автомобил луксозен карам, а ти с каручката си, както и преди се влачиш. Аз вече строя голяма къща, а ти живееш в старата си бащина къщурка. Родителите ни отдавна са приятели, аз също мога по съседски да ти помогна. Ако поискаш, аз ще ти подскажа с какво е по-изгодно да засееш нивата си.

— Благодаря ти за желанието да ми направиш таз услуга — отговорил вторият съсед, — но аз държа на свободата на мислите си.

— Та да не би аз да посягам на свободата на мислите ти. Само най-искрено искам да ти помогна.

— Благодаря за искреността ти, добри съседе. Свободата на мисълта се отнема от неживото, например този автомобил, в който ти седиш.

— Как може колата да отнема? Та тя спокойно изпреварва твоята каручка. Докато стигнеш в града, аз вече ще съм свършил работата си. И всичко това благодарение на автомобила.

— Да, разбира се, че твоят автомобил може да изпревари каруцата ми. Но през това време ти седиш зад волана и си принуден непрекъснато да го държиш, нещо в движение все да превключваш, да наблюдаваш приборите му и пътя. Моята кобилка е по-бавна от колата, но през това време мога да не правя нищо и по този начин не отвличам с движението мисълта си. Мога дори да спя, а кобилата сама ще ме закара до дома. Ти казваше, че имало проблеми с бензина, а конят сам храна на пасището си намира. А всъщност за къде си се забързал толкова с колата си, кажи?

— Искам да се запася с резервни части. Знам, че скоро може нещо да се счупи в колата ми.

— Значи добре си изучил техниката, щом можеш да предвидиш и бъдещите повреди, така ли?

— Да, три години изучавах техниката в специални курсове. Помниш, че и теб те поканих на тези курсове.

— Ти подари за три години мисълта си на тази техника, която и старее, и се чупи.

— Твоята кобилка също ще остарее и ще умре.

— Да, разбира се, че ще остарее, но преди това ще успее да роди жребче. То ще порасне и ще мога да пътувам с него. Живото вечно служи на човека, а мъртвото му съкращава живота.

— На твойте разсъждения се смее цялото ни село. Мен ме смятат късметлия и богат, а теб — живеещ само за сметка на спечеленото от баща ти. Ти дори храстите и дърветата на бащината си земя и малко не си променил.

— Но аз ги обикнах. Опитах се да разбера предназначението и взаимодействието им. И тези, които започнаха да вехнат и да линеят ги ободрявах с поглед и докосване. Сега всичко расте в съгласие през пролетта, без да изисква някаква намеса. Жадува само да предложи плодовете си през лятото и есента.

— Действително, приятелю, ти си странен — въздъхнал предприемачът. — Все се разхождаш и се любуваш на своето имение и на градината с цветята. Значи, казваш, че по този начин предоставяш свобода на мислите си?

— Да.

— А за какво ти е свободната мисъл? Какъв е смисълът, каква е ползата от тази свобода на мисълта?

— Ами тази, че мога да изуча, да опозная всичките велики творения; за да бъда по-щастлив, за да ти помогна.

— На мене ли? Ама че го каза! Аз мога да си взема за жена най-хубавата девойка в селото, за мен е готова да се омъжи всяка. Всички искат да са богати — да живеят в просторна къща като моята и да карат моята кола.

— Да си богат не означава, че си щастлив.

— А да си беден?

— Да си беден също не е добре.

— Ни беден, ни богат. А какъв тогава?

— Всички имат нужда от изобилие и доход, но освен това не е лошо да се осъзнава онова, което става покрай нас. Нали щастието не идва изведнъж при хората?

Предприемачът подигравателно се усмихнал и бързо си тръгнал. След една година двамата бащи се събрали на съвет. Решили, че е време вече да сватосат невестите за синовете си. Когато ги попитали кои девойки от селото биха избрали за жени, синът на предприемача отговорил на баща си:

— Дъщерята на старейшината ми харесва, искам нея за жена да взема.

— Виждам, сине мой, юнак си ти. В селото и в цялата околност най-красива е дъщерята на старейшината. Всички, които ни гостуват от далечни места и от близките села, щом я видят, изпадат във възторг и възхищение. Но тя е много своенравна, умът на тази необикновена девойка не могат дори и родителите й да разберат. Тя би могла и за особена да се приеме, но за съвет и изцеление от всякакви недъзи при нея идват все повече жени, дори децата си при нея носят от различните села.

— И какво от това, тате? И аз не съм загубен. В селото ни няма по-просторна къща от нашата, по-хубава кола от моята. Освен това на два пъти видях как дълго и замислено ме гледа.

Тогава вторият баща попитал сина си:

— Коя девойка от селото, сине, ти харесва най-много?

Младежът отговорил:

— Обичам дъщерята на старейшината, тате.

— А тя как се отнася към теб, синко? Виждал ли си погледа й влюбен?

— Не, тате. Когато съм я срещал случайно, тя си свеждаше погледа.

Двамата съседи решили заедно да сватосват невестата за синовете си. Пристигнали и чинно седнали. Старейшината извикал дъщеря си и й казал:

— Ето, дъще моя, едновременно дойдоха сватове от двама младежи, които желаят да те вземат за жена. И ние тримата решихме сама да определиш единия от двамата избраници. Ти можеш ли сега да кажеш кой ще бъде или ще си помислиш до разсъмване?

— Много утрини в мечти аз съм посрещала, тате — тихо казала девойката. — Затуй веднага мога отговора да ви дам.

— Тогава ни кажи, всички ние чакаме с нетърпение.

Красавицата отговорила на сватовете така:

— Благодаря ви, бащи, за вниманието към мен и на вашите синове благодаря за желанието им живота си да свържат с моя. Прекрасни синове вие сте отгледали и изборът ми би могъл да бъде труден на кой от двамата да поверя съдбата си. Но аз желая да родя деца и да бъдат те щастливи. Да могат в любов и заможно, и свободно да живеят. Затова се влюбих в този, който е най-богат.

Бащата на предприемача се изправил гордо, а вторият баща седял с наведени очи. Девойката към втория баща се приближила, коленичила пред него и без да вдига погледа си казала:

— Искам с вашия син да живея.

От мястото си станал и старейшината, който искал да види дъщеря си в дома на този, който в селото се смятал за най-богат. И затова казал строго:

— Ти каза, дъще моя, думи правилни, зарадва с разсъдливостта си мойто бащино сърце. Но не се приближи към най-богатия в селото, не коленичи ти пред него. Тук друг е най-богатият. Ето го. И старейшината, посочвайки с ръка бащата на предприемача добавил:

— Техният син построи голямата, просторна къща. Те имат кола и трактор, и пари.

Девойката пристъпила към недоумяващия си баща и отговорила на строгите му думи:

— Разбира се, ти си прав, тате. Но аз говорех за децата. Каква ще бъде ползата за дечицата от вещите, които ти току-що изреди? Докато те пораснат, тракторът ще се счупи, колата ще ръждяса, а къщата ще остарее.

— Нека и така да е аз ще приема думите ти като верни, но затова пък децата ще имат много пари и ще си осигурят и трактор, и кола, и дрехи.

— И колко „много“ бих искала да знам?

Бащата на предприемача погладил гордо мустаците и брадата си и отговорил важно и сериозно:

— Синът ми има толкова пари, че ако трябва, може наведнъж да купи и три стопанства като туй, което вече имаме. А коне, като тези на съседа ми, не два, а цял табун може да купи.

Смирено, с наведени очи девойката тогава отговорила:

— Желая щастие на вас и на сина ви. Но по цялата Земя пари такива няма, с които би могло градина бащина да се закупи, където всяко клонче се протяга с любов към този, който го отглежда. Не може и предаността на коня, що с детенцето си е играл, когато бил е все още жребче, да се закупи с пари. Пари произвежда вашето имение, а имението на моя любим — изобилие и любов.