Метаданни
Данни
- Серия
- Левият бряг (4)
- Включено в книгите:
-
Колимски разкази
българско издание от 1994 г.Колимски разкази
българско издание от 2010 г. - Оригинално заглавие
- Геологи, ???? (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Александър Талаков, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2010)
Издание:
Варлам Шаламов. Колимски разкази
Първо издание
Съставителство: Александър Талаков
Превод: Александър Талаков
Редактор: Иван Дойчинов
Технически редактор: Любица Златарева
Коректор: Красимира Петрова
ISBN 954-411-015-I (том I)
ISBN 954-411-016-X (том II)
Издателство „Факел“, София, 1994
Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989
Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989
История
- —Добавяне (сканиране, разпознаване и корекция: NomaD)
През нощта Крист го събудиха и дежурният надзирател го поведе по безкрайните тъмни коридори към кабинета на началника на болницата. Подполковникът от медицинската служба още не спеше. Лвов, следователят от МВД, седеше до писалището на началника и рисуваше на лист хартия някакви безлични чавки.
— Фелдшерът на болницата Крист, явявам се по ваша заповед, гражданино началник.
Подполковникът махна с ръка и дежурният надзирател, дошъл заедно с фелдшера, изчезна.
— Слушай, Крист — рече началникът, — ще ти докарат гости.
— Ще пристигне етап — каза следователят.
Крист мълчеше в очакване.
— Ще ги измиеш. Дезинфекция и така нататък.
— Слушам.
— Никой не трябва да знае за тези хора. Никакви контакти.
— Имаме ти доверие — обясни следователят и се разкашля.
— Сам няма да мога да се справя с дезинфекционната камера, гражданино началник — каза Крист. Смесителят за горещата и студената вода се намира далеч. Парата и водата не са на едно място.
— Значи…
— Трябва да има и един санитар, гражданино началник.
Шефовете се спогледаха.
— Добре, нека има и санитар — обади се следователят.
— Разбра ли? Никому нито дума.
— Разбрах, гражданино началник.
Крист и следователят излязоха. Началникът се изправи, изгаси голямата лампа и започна да си облича шинела.
— Откъде е този етап? — тихо попита Крист следователя, докато двамата минаваха през голямото преходно помещение към кабинета — московска мода, на която подражаваха навсякъде, където имаше началнически кабинети, все едно дали на цивилни или на военни.
— Откъде ли? Следователят се разсмя.
— Ах, Крист, Крист, не предполагах, че можеш да ми зададеш подобен въпрос… — И произнесе студено: — От Москва, със самолет.
— Значи не познават лагерите. Затвор, следствие и така нататък. Първата вратичка към чистия въздух, както им се струва на всички, които не познават лагерите. От Москва, със самолет…
През следващата нощ голямото, просторно фоайе, в което стъпките отекваха, се изпълни с новодошли — все офицери, офицери, офицери. Майори, подполковници, полковници. Имаше дори един генерал — нисичък, млад, черноок. В конвоя нямаше нито един войник.
Началникът на болницата, слаб, висок старец, с мъка се навеждаше, докато рапортуваше на дребничкия генерал:
— Всичко е готово за приемането им.
— Чудесно, чудесно.
— Банята!
Началникът махна на Крист и вратите на помещението се отвориха.
Тълпата офицерски шинели направи път. Златната звездна светлина от пагоните помръкна — цялото внимание на съпровождащите и на посрещачите се съсредоточи върху малката група мръсни хора, облечени с някакви дрипи — но не с арестантско облекло, не — това си бяха техните дрехи, цивилни, следствени, изтъркани по подовете на затворническите килии.
Дванадесет мъже и една жена.
— Заповядайте, Ана Петровна — рече един от арестантите, като направи път на жената да влезе първа.
— Недейте, недейте. Първо влезте да се измиете вие. Аз ще поседна да си почина.
Вратата се затвори.
Деветимата, които ме бяха наобиколили, се взираха в очите ми, опитвайки се да разгадаят нещо, без да разпитват.
— Отдавна ли сте в Колима? — попита ме най-храбрият, съзрял в мен „Иван Иванович“.
— От тридесет и седма.
— През тридесет и седма всички ние още бяхме…
— Млъкни — намеси се един друг, по-възрастен.
Влезе надзирателят ни, секретарят на партийната организация на болницата Хабибулин, доверено лице на началника на болницата. Той наблюдаваше новодошлите и мен.
— А бръснене?
— Вече сме поръчали. Ще дойде персиецът от криминалните, Юрка.
Юрка скоро се появи с инструментите си. На портала го бяха инструктирали и той само мучеше.
Вниманието на новопристигналите отново се насочи към Крист.
— Няма ли да си изпатите заради нас?
— Как мога да си изпатя, господа инженери — нали така?
— Геолози.
— Господа геолози.
— А къде се намираме?
— В Колима. На петстотин километра от Магадан.
— Е, довиждане. Банята е много хубаво нещо.
Геолозите — всичките! — преди били работили зад граница, в чужбина. Присъдите им бяха от 15 до 25 години. Със съдбата им се разпореждаше специалното управление — същото, в което имаше толкова малко войници и толкова много офицери и генерали. Те не бяха на подчинение нито на Колима, нито на Далстрой. Колима им осигуряваше само планинския въздух през решетките на прозорците, голямата дажба, баня три пъти месечно, легло, бельо без въшки и покрив. За разходки и за кино тогава още и дума не можеше да става. Тази отвъдполярна вила бе избрана за геолозите от Москва.
Геолозите бяха предложили на началството да свършат нещо голямо по специалността си — пореден вариант на котела без барабан на Рамзин[1].
Искрата на творческия плам може да се избие и с помощта на обикновена тояга — това е добре известно след „перековката“ и безбройните Беломорканали. Подвижната скала на хранителните „поощрения и наказания“, приспадането на работните дни, надеждата — и ето че робският труд се превръща в нещо благословено.
Месец по-късно малкият генерал пак пристигна. Геолозите бяха пожелали да ходят на кино, на прожекциите за затворниците и волнонаемните. Малкият генерал „съгласува“ въпроса с Москва и им разреши. Балконът — ложата, където седеше началството, бе преграден със затворническа решетка. По време на прожекциите вкараха геолозите до началника.
Не им даваха книги от лагерната библиотека. Само техническа литература.
Секретарят на партийната организация, болният стар далстроевец Хабибулин, за първи път през надзирателския си живот мъкнеше със собствените си ръце вързопи с дрехите на геолозите до пералнята. Нещо, което го гнетеше най-много на този свят.
След още един месец малкият генерал пак пристигна и геолозите поискаха да имат пердета на прозорците си.
— Пердета — тъжно казваше Хабибулин. — Пердета им се приискали.
Дребният генерал беше доволен. Работата на геолозите напредваше. Веднъж на десет дни банята се отключваше и геолозите се къпеха.
Крист не говореше много с тях. Пък и какво можеха да му разправят следствените геолози, което той да не беше срещал през дългия си лагерен живот.
Тогава вниманието на геолозите се насочи към бръснаря-персиец.
— Не приказвай много с тях, Юрка — рече му веднъж Крист.
— Остава само всеки балък да седне да ме учи. — И Юрка му тегли една сочна псувня.
Мина още една баня; Юрка дойде явно пийнал, може би беше пил чифир или някакво „кодеинче“. Беше много наперен, по някое време се разбърза да си ходи, изскочи през портала, без да дочака попътен конвой за лагера, и през отворения прозорец Крист чу сухия револверен изстрел. Юрка бе убит от надзирателя, от същия онзи надзирател, когото току-що беше бръснал. Сгърченото тяло лежеше пред входа. Дежурният лекар му провери пулса, подписа акта. Дойде друг бръснар, Ашот — арменски терорист от същата бойна група на арменските есери, която през 1926 г. беше убила тримата турски министри начело с Талаат бей — виновника за клането на арменците през 1915 година, когато бяха избити около един милион души… В следствената част провериха досието на Ашот и вече не му се наложи да бръсне геолозите. Намериха човек от криминалните, а и самият принцип бе променен — всеки път ги обслужваше нов бръснар. Смяташе се, че така ще е по-безопасно — няма да могат да си създадат връзки. По същата система в Бутирския затвор сменяха часовите — непрекъснато ги местеха от пост на пост.
Геолозите не разбраха нищо нито за Юрка, нито за Ашот. Работата им напредваше успешно и пристигналият дребен генерал им разреши половинчасова разходка. Това също беше голямо унижение за стария надзирател Хабибулин. В лагера, пълен с покорни, страхливи, безправни хора, надзирател е голяма началническа длъжност. Но тук в чистия си вид тя не допадна на Хабибулин.
Очите му ставаха все по-тъжни, носът — все по-червен: Хабибулин започна да се пропива. И веднъж падна надолу с главата от моста в река Колима, но успяха да го спасят и той продължи да заема важната си надзирателска длъжност. Покорно мъкнеше вързопите с дрехи в пералнята, покорно метеше стаята и сменяше пердетата на прозорците.
— Е, как я караш? — попита го Крист — все пак те дежуреха заедно повече от година.
— Зле — изпъшка Хабибулин.
Пристигна малкият генерал. Работата на геолозите вървеше отлично. Радостен, усмихнат, генералът обхождаше затвора им. Очакваше го награда.
Хабибулин, изпънал се на прага, го следеше с поглед.
— Добре, добре. Виждам, че не ме изложихте — весело каза дребният генерал. — А вие — той извърна очи към надзирателите, застанали на входа — бъдете учтиви с тях. Иначе ще ви вкарам в гроба, мръсници такива!
И си тръгна.
Залитайки, Хабибулин се довлече до отделението, изпи при Крист двойна доза валериан и написа рапорт с молба колкото може по-бързо да го прехвърлят на каквато и да е друга работа. Търсейки съчувствие, показа рапорта на Крист. Крист се опита да му обясни, че за генерала геолозите са по-важни, по-важни са дори от стотина такива като Хабибулин, но засегнатият старши надзирател не пожела да разбере тази проста причина.
През една от нощите геолозите изчезнаха.