Фредерик Бегбеде
Мъжът, който заглеждаше момичетата I

Според мен химнът на всички плажове не е Sea, Sex and Sun на Серж Гензбург, а по-скоро Обичам да заглеждам момичетата на Патрик Кутен.

Това е една страхотна песен:

„Обичам да заглеждам момичетата, които вървят по плажа

когато свенливо се събличат, а аз не знам какво да кажа.“

Всеки път, когато се изтегна върху пясъка, в ушите ми звучи тази ода на половия комплексар, тази апология на балнеолечебното воайорство. Мисля си за безбройните тягостни следобеди, било в Бидар, било в Биариц или в Сен-Тропе, прекарани в наблюдение на госпожици с бронзов тен по монокини, които все не смеех да заприказвам. Убеден съм, че хилядите часове на плахо съзерцание са ме превърнали в отвратителния сексуален маниак, какъвто съм днес.

„Гърдите им издути, че животът ги влече. / Очите им, които питат: кое е туй момче?“ В песента на Кутен следва силно кресчендо, което отразява отчайващото безсилие на хетеросексуалния почиващ, съсипан от жегата, попаднал в обкръжението на тази страховита разюздана красота. Момичетата подскачат, ръсят наоколо горещ пясък и крещят имена на момчета с по-хубав тен от неговия. Когато излизат от водата, връхчетата на гърдите им са придобили виолетов цвят, а подстриганите косми под банския им са прилепнали към тънкия плат. Те се прегръщат с австралийски сърфисти или камаргийски диджеи и изобщо не обръщат внимание на невзрачните момчета със зеленикав тен, които са забили поглед в книгата, а пениса дълбоко в хавлията. Така и не забелязват парализираните от страх поклонници, немите влюбени, озлобените романтици.

Браво на Кутен, че е възпял тази безмълвна лятна болка.

Как могат да позволяват на шестнадесетгодишните момичета да се шляят свободно по брега на морето? Изпънатите им шии, вирнатите им задници, устните, които блажено смучат ягодов сладолед на клечка, изящно извитият им гръбнак, крехките им лопатки, мокрите им коси, белите им като морска пяна зъби, тясната им цепка, розовият им език, светлите места по копринената кожа, белязани от банския, малките им стъпала с лакирани нокти, гърдите, които напълно пасват на дланта ми…

Харесва ми да пиша за момичетата. То и какво друго му остава на човек, когато е влюбен в сто от тях едновременно? Пъпчетата им са басейнчета, пълни с плажно масло. Бях на шестнадесет години, когато всичко това започна. Сега съм на двойно повече, а то все още продължава. Пиша тези редове във Форментера, през юни 1997 година. До мен лежи моята годеница, но проклятието все така тегне над мен: съдено ми е до края на живота да се взирам в този парад на жестоката невинност.

Днес, когато вече съм велик писател, издаван в десетхилядни тиражи, изобщо не съм забравил, че вие разбихте сърцето ми, шайка малки мръсници.