Майкъл Конъли
Трафик (5)

Глава V

Сутринта на четвъртъка след Коледа бе един от онези моменти, за които фотографите на пощенски картички се молят. В небето нямаше и следа от смог. Пожарът по хълмовете бе изгаснал и пушекът отдавна бе издухан от тихоокеански бризове. След него лосанджелиският район се радваше на синьо небе и пухкави кълбести облаци.

Бош реши да се спусне от хълмовете по дългия маршрут. Да кара по „Удроу Уилсън“, докато стигне до пресичащия го „Мълхоланд“, и сетне да хване лъкатушещия път през „Никълс каньон“. Обичаше да гледа покритите със сини глицинии и виолетови цветя хълмове, на чиито хребети бяха кацнали застаряващи къщи за милиони долари и придаваха на града една вече угасваща слава. Докато караше, той мислеше за предната вечер и за това как се бе почувствал, когато утешаваше Силвия Мур. Почувства се като ченге от картина на Рокуел^[1]. Като човек, от когото нещо зависи.

Щом напусна хълмовете, той кара по „Дженъси“ до „Сънсет“ и после пое напряко към „Уилкокс“. Паркира зад управлението и като мина край прозорците с решетки на изтрезвителното, влезе в детективското бюро. Мрачното настроение в общата зала бе по-тежко от цигарен дим в порнокино. Другите детективи седяха по масите, заболи глави надолу. Повечето говореха тихо по телефона или бяха заровили лица в книжата, които изпълваха живота им в непрестанен поток.

Хари седна на масата на отдел „Убийства“ и погледна седящия отсреща Джери Едгар, негов партньор при част от случаите. Вече нямаше постоянни партньори. Бюрото изпитваше недостиг на работна ръка и наемането на нови хора и повишенията в отдела бяха замразени поради орязания бюджет. Тяхната група бе останала с петима детективи. Началникът на бюрото, лейтенант Харви „Деветдесет и осем“ Паундс^[2], успяваше да го ръководи, като оставяше детективите да работят сами, с изключение на ключови случаи, опасни задачи или арести. Бош и без това обичаше да действа сам, но повечето детективи се оплакваха.

— Какво става? — попита той Едгар. — Мур ли?

Едгар кимна. Бяха сами на масата. Шелби Дън и Карън Мошито обикновено идваха след девет, а Луциус Портър вадеше късмет, ако успееше да изтрезнее достатъчно и да се отбие към десет.

— Преди малко „Деветдесет и осем“ излезе от кабината и каза, че са сравнили отпечатъците. Мур е. Сам си е пръснал тиквата.

Те помълчаха няколко минути. Хари прегледа книжата на бюрото си, ала не можеше да спре да мисли за Мур. Представи си как Ървинг или Шийхан, или може би дори Частайн се обаждат на Силвия Мур, за да й кажат, че самоличността е потвърдена. Виждаше как тъничката му връзка със случая се изпарява като дим. И без да се обръща, разбра, че някой стоеше зад него. Озърна се и видя, че Паундс го гледа отвисоко.

— Хари, заповядай вътре.

Покана за стъклената кабина. Погледна Едгар, който му показа с очи, че нищо не знае. Хари стана и последва лейтенанта в кабинета му в предната част на залата. Беше малко помещение е прозорци от трите страни, което позволяваше на Паундс да наглежда подчинените си, но и да ограничи прекия контакт с тях. Не му се налагаше да ги слуша, да ги мирише или да ги опознава. Щорите, които често ги скриваха от погледа му, тази сутрин бяха вдигнати.

— Сядай, Хари. Излишно е да ти казвам да не пушиш. Добре ли прекара Коледа?

Бош само го погледна. Чувстваше се неудобно, когато този тип му викаше Хари и го питаше за Коледа. Той неуверено седна и попита:

— Какво има?

— Не бъди враждебен, Хари. Аз съм този, който трябва да е враждебен. Току-що научих, че си прекарал голяма част от коледната нощ в онзи западнал мотел, „Убежището“, където никой на този свят не би желал да бъде и където случайно „Кражби и убийства“ са водели разследване.

— Бях дежурен — оправда се Бош. — Трябваше да ме повикат. Отидох да видя какво става. Оказа се, че все пак Ървинг има нужда от мен.

— Това е чудесно, Хари, ако оставиш нещата дотук. Наредиха ми да ти кажа да не ти хрумват разни идеи за случая Мур.

— Какво трябва да значи това?

— Точно каквото изглежда, че означава.

— Слушайте, ако…

— Няма значение, няма значение. — Паундс вдигна ръце в успокояващ жест, сетне разтри горната част на носа си, което показваше началото на главоболие. Той отвори средното чекмедже на бюрото и извади малка кутийка с аспирин. Лапна две хапчета без вода. — Достатъчно по този въпрос, а? Не съм… Не искам да навлизам в…

Паундс започна да се дави и скочи от бюрото. Профуча край Бош, излезе от кабината и отиде до чешмичката при входа. Хари даже не го наблюдаваше. Просто си седеше на стола. След няколко секунди Паундс се върна и продължи:

— Извинявай. И така, казвах, че не искам да споря с теб всеки път, когато те повикам тук. Наистина смятам, че трябва да поработиш върху проблема как да се отнасяш с ръководните кадри в това управление. Изпадаш в крайности.

Бош виждаше наронения аспирин, който се спичаше в ъгълчетата на устата му. Паундс отново прочисти гърло.

— Само ти предавах думи, казани в…

— Защо Ървинг не ми ги каже сам?

— Не съм казал… Слушай, Бош, забрави това. Просто го забрави. Беше предупреден, и толкова. Ако имаш някакви хрумвания за снощи, за Мур, зарежи ги. Всичко е под контрол.

— Сигурен съм в това.

Получил вече предупреждение, Бош стана. Искаше му се да изхвърли този тип през стъклената стена, но щеше да се задоволи и е изпушването на една цигара зад изтрезвителното.

— Седни! — нареди му Паундс. — Не те повиках за това.

Хари седна и безмълвно зачака. Виждаше как Паундс се мъчи да се успокои. Той пак отвори чекмеджето и извади дървена линия, която разсеяно въртеше в ръцете си, докато говореше.

— Хари, знаеш ли колко убийства имаме тази година?

Въпросът го изненада. Питаше се какво ли кроеше Паундс. Знаеше, че сам е работил по единадесет случая, но пък бе имал шестседмична пауза през лятото, докато се възстановяваше от огнестрелната рана в Мексико. Предположи, че целият отдел „Убийства“ е имал към седемдесет случая през годината.

— Нямам представа — отвърна той.

— Е, аз ще ти кажа. До този момент имаме точно шейсет и шест убийства. Разбира се, остават още пет дни. Вероятно ще има още някое. Поне едно, предполагам. Новогодишната нощ винаги създава проблеми. Вероятно ще…

— Е, и какво от това? Помня, че миналата година бяха петдесет и девет. Убийствата се увеличават. Какво ново?

— Новото е, че броят на разкритите случаи намалява. По-малко от петдесет процента. Разкрили сме тридесет и два от шейсет и шест случая. Вярно, голяма част от тях са разгадани от теб. Поел си единайсет. Седем са приключили с арест или по друг начин. За други два имаме разрешително за арест. От двата ти случая, които са отворени, при единия нещата вървят на празен ход, а ти усилено разследваш този с Джеймс Капалани. Прав ли съм?

Бош кимна. Не му харесваше развоят на разговора, ала не беше сигурен защо.

— Проблемът е в общите данни — поясни Паундс. — Като ги вземем като цяло… Ами процентът на успеваемост е жалък.

Той силно удари по дланта си с линийката и поклати глава. Хари започваше да се досеща за какво бе всичко, обаче все още нещо липсваше. Не бе сигурен какво е намислил шефът му.

— Помисли си само — продължи Паундс. — Всичките тези жертви и семействата им! За тях правосъдието не съществува. А сега помисли как ще се подкопае доверието на обществото към нас, към този отдел, когато „Л.А. Таймс“ затръби, че повече от половината убийци в холивудския район се измъкват ненаказани за престъпленията си.

— Смятам, че не трябва да се тревожим за общественото доверие — рече Бош. — Мисля, че то не може да падне по-ниско.

Паундс отново разтри горната част на носа си и тихо каза:

— Не е време за уникалния ти циничен поглед върху нещата, Бош. Не намесвай арогантността си. Мога да те преместя в пътната полиция или при непълнолетните когато си поискам. Разбра ли ме? С удоволствие ще посрещна проблемите, когато се оплачеш на съюза.

— Тогава какво ще стане с процента ви на разкрити убийства? Какво ще пише тогава в пресата? Че две трети от убийците в Холивуд са на свобода?

Паундс върна линийката в чекмеджето и го затвори. На Бош му се стори, че вижда бегла усмивка на лицето му и почувства, че току-що е попаднал в капан. Сетне Паундс отвори друго чекмедже и извади на бюрото синя папка. Беше от тези, в които се държат докладите за следствия по убийства, но вътре имаше само няколко страници.

— Добър аргумент. Стигнахме до целта на тази среща. Нали разбираш, става въпрос за статистика, Хари. Разрешим ли още един случай, ще сме по средата. Вместо да кажем повече от половината се измъкват, можем да заявим, че половината убийци са арестувани. Ако пък разплетем още два случая, можем да кажем, че повече от половината убийства са разкрити. Схващащ ли? — Той кимна, след като Бош не каза нищо. Театрално подравни папката на бюрото и открито го погледна. — Луциус Портър няма да се върне. Говорих с него тази сутрин. Твърди, че е получил стрес и че ще си потърси лекар, който да потвърди това.

Той бръкна в чекмеджето и извади още една синя папка. После още една. Бош вече разбираше какво става.

— И се надявам, че си е намерил добър лекар — казваше Паундс, докато прибавяше петата и шестата папка към купчината. — Защото според последната ми проверка този отдел не смята цирозата на черния дроб за стресово заболяване. Просто като фасул — Портър е пияница. А не е честно да претендира за нетрудоспособност вследствие стрес и да се пенсионира по-рано, защото не може да устои на алкохола. Ще го изобличим с вътрешно следствие. Не ми пука, ако ще майка Тереза да му е адвокат. Ще го изобличим. — Той почука с пръст по камарата от сини папки. — Порових се из тези случаи. Осем са неразрешени. Положението е покъртително. Копирах хронологията и ще я проверя. Залагам долари срещу понички, че е фрашкано с подправени данни. Той си е седял в някой бар, отпуснал глава на тезгяха, а е вписвал, че разпитва свидетели или че върши подготвителна работа.

Паундс тъжно поклати глава.

— Знаеш ли, спряхме контрола и равносметките, откакто детективите останаха без партньори. Нямало е кой да наблюдава този човек. И сега аз се озовавам пред осем открити разследвания, водени по най-немарливия начин, който съм виждал. Доколкото разбирам, всяко едно е можело да бъде доведено докрай.

Бош искаше да попита чия бе идеята детективите да работят сами, ала не го направи. Вместо това каза:

— Чували ли сте някога какво се е случило с Портър преди около десет години, когато е бил униформен? Той и партньорът му спрели веднъж да напишат акт на някакъв лайнар, който седял на бордюра и се наливал. Зад волана бил Портър. Било просто рутинно отбелязване на незначително престъпление, затова той остава в колата. И както си седи, лайнарят става и гръмва партньора му в главата. Човекът си стои, хванал с две ръце кочана с актове, и го гръмват точно между очите, а Портър седи и гледа.

Паундс изглеждаше бесен.

— Зная историята, Бош. Преиграват я пред всеки клас новобранци от академията. Урок за това какво не трябва да правиш, за да не се издъниш. Това обаче отдавна е история. Ако е искал да излезе в пенсия заради стреса, трябвало е да го направи тогава.

— Точно там е въпросът, човече. Не го е направил тогава, когато е могъл. Опитал се е да го преодолее. Може би се е опитвал десет години и накрая просто е затънал до гуша във всичките лайна на света. Какво искате да направи? Да постъпи като Кал Мур? Звездичка ли ще получите в характеристиката си, ако спестите на държавата една пенсия?

Паундс помълча няколко секунди, после каза:

— Много си красноречив, Бош, ала в крайна сметка не ти влиза в работата какво ще стане с Портър. Не биваше да повдигам въпроса. Обаче, тъй като го направих, сега слушай добре какво ще ти кажа. — Той отново приложи евтиния си номер с подравняването на всички ъгли на камарата сини папки. След това ги плъзна по бюрото към Бош. — Поемаш всички случаи на Портър. Искам да оставиш Капалани настрана за няколко дни. И без това в момента не напредваш изобщо. Отложи го за след първи и се захвани с тези. Искам да вземеш осемте недовършени случая на Портър и да ги проучиш. Действай бързо. Искам да потърсиш случай, с който смяташ, че можеш да се справиш бързо, и да хвърлиш всички сили за него през оставащите до Нова година пет дни. Работи и през уикенда, ще ти платя извънредни. Ако ти трябва за партньор някой от твоята група, няма проблеми. Но вкарай някого в затвора, Хари. Арестувай ми някого. Трябва да разкрия… да разкрием още един случай, за да достигнем петдесетте процента. Крайният срок е новогодишната вечер, в полунощ.

Бош само го погледна над купчината папки. Сега доби пълна представа за този човек. Паундс вече не беше ченге. Той бе бюрократ, едно нищо. Виждаше престъпленията, проливането на кръв, човешките страдания като статистически данни в дневник. А в края на годината дневникът му казваше колко добре се е справил. Не хората, не вътрешният глас, а всеобщото безочие отравяше голяма част от управлението и го изолираше от града и от жителите му. Нищо чудно, че Портър искаше да се махне. Нищо чудно, че Кал Мур сам си тегли куршума. Хари се изправи, взе купчината папки и впери поглед в Паундс, който казваше: „Знам какво представляваш.“ Паундс отмести очи. Като спря до вратата, Бош каза:

— Знаете, че ако изобличите Портър, той просто ще се върне тук. Тогава какво? Колко неразкрити случая ще има догодина?

Паундс повдигна вежди, докато обмисляше думите му.

— Ако го оставите на мира, ще дойде негов заместник. Има много умни момчета на другите маси. Мийхан, който работи с непълнолетни, е добър. Преместите ли го на нашата маса, обзалагам се, че статистиката ви ще се подобри. Ако обаче прекарате Портър и го върнете обратно, догодина може пак да стане същото.

Паундс изчака малко, за да се увери, че Хари е свършил, и попита:

— Какво те засяга това, Бош? Ако се стигне до разследване, Портър с нищо не може да ти помогне. Въпреки това ти се мъчиш да му спасиш задника. Какъв е смисълът?

— Няма никакъв смисъл, лейтенант. Предполагам, че в това е смисълът. Разбирате ли ме?

Той занесе папките до мястото си на масата и ги пусна на пода до стола си. Едгар го изгледа. Току-що пристигналите Дън и Мошито също го погледнаха.

— Не питайте — рече Хари.

Той седна и погледна купчината в краката си. Не искаше да има нищо общо с нея. Искаше да запали цигара, но в залата не се пушеше поне докато Паундс бе наблизо. Потърси един телефонен номер и го набра. Отговориха му чак на седмото позвъняване.

— К’во има?

— Лу?

— Кой се обажда?

— Бош.

— О, да, Хари. Извинявай, не знаех кой е. К’во става? Чу ли, че ще излизам в пенсия заради стрес?

— Да. Затова се обаждам. Поех случаите ти, Паундс ми ги даде и… Искам да се опитам да приключа някой наистина бързо, например до края на седмицата. Чудех се дали имаш представа… Знаеш ли с кой трябва да се заема? Започвам от нулата.

Последва продължителна тишина.

— По дяволите, Хари — извика най-после той и Бош едва сега осъзна, че вероятно вече е пиян. — О, проклятие! Не предполагах, че този минетчия може да ти натресе всичко. Аз, ъъ, Хари… Хари, аз не работех много по…

— Хей, Лу, знаеш ли, не е толкова важно. Аз бях приключил с моите неща, само търся откъде да започна. Ако не можеш да ме насочиш, няма нищо. Просто ще се поровя малко. — Зачака отговор и усети, че другите на масата го слушаха и дори не го прикриваха.

— Мамка му! — обади се Портър. — О, Хари, мамицата му, не зная. Не съм в течение, разбираш какво искам да кажа. Напоследък нещо се разпадам. Чу ли за Мур? Дявол да го вземе, видях го в снощните новини. Аз…

— Да, много жалко. Слушай, Лу, не се притеснявай, чу ли? Ще прегледам документацията. Докладите за убийствата са тук и ще се поровя из тях.

Никакъв отговор.

— Лу?

— Добре, Хари. Обади ми се пак, ако искаш. Може би по-късно ще се сетя нещо. Точно сега хич ме няма.

Бош помисли малко, преди да каже каквото и да е. Представи си Портър в другия край на линията, потънал в пълен мрак. Сам.

— Слушай — каза той тихо. — По-добре… Що се отнася до молбата ти, пази се от Паундс. Може да поиска от „костюмите“ да те проверят, нали разбираш, да пратят двама по петите ти. Трябва да стоиш далеч от баровете. Той може да се опита да отхвърли молбата ти. Разбираш ли?

След известна пауза Портър отвърна, че разбира. Тогава Бош затвори и погледна към останалите на масата. В залата като че ли винаги бе шумно, докато не му се наложеше да проведе разговор, който не искаше никой да чуе. Извади си една цигара.

— „Деветдесет и осем“ ти е стоварил всичките случаи на Портър? — попита Едгар.

— Точно така. Това съм аз, боклукчията на бюрото.

— Е, тогава ние какво сме, боклукът?

Бош се усмихна. Усещаше, че Едгар не знае да се радва ли, че се е отървал, или да се ядосва, защото са го подминали.

— Ами, Джед, ако искаш, ще се набутам обратно в кабината и ще уведомя „Деветдесет и осем“, че желаеш да си поделим задачата. Сигурен съм, че онзи книжен плъх ще…

Той млъкна, защото Едгар го ритна под масата. Извъртя се в стола си и видя, че Паундс се задава отзад. Лицето му бе почервеняло. Вероятно беше чул последната реплика.

— Бош, нали не се готвиш да пушиш това гнусно нещо тук?

— Не, лейтенант, тъкмо отивах отзад.

Той отблъсна стола си и излезе да пуши на задния паркинг. Задната врата на изтрезвителното бе отключена и отворена. Пияниците от коледната нощ бяха вече натоварени на затворническия автобус и откарани в съда, за да подадат жалби. Служител със сив комбинезон миеше пода на килията с маркуч. Хари знаеше, че циментовият под на изтрезвителното е под лек наклон с цел да улесни ежедневното почистване. Наблюдаваше как мръсната вода излиза през вратата към паркинга, където се оттичаше в канал. Във водата имаше повръщано и кръв, а вонята от изтрезвителното беше ужасна. Хари обаче държеше на своето. Това бе неговото място.

След като изпуши цигарата, той хвърли фаса във водата и проследи как тя го отнася в канала.