Рик Риърдън
Похитителят на мълнии (12)

Дванайсета глава
Получаваме съвет от пудел

Онази нощ беше кошмарна.

Направихме си лагер в гората, на стотина метра от пътя, на една блатиста поляна, която явно тукашните хлапета използваха за купони. Земята беше осеяна със смачкани кутийки от безалкохолно и хартии от хамбургери.

Бяхме взели малко храна и одеяла от дома на леля Ем, но не посмяхме да запалим огън, да изсушим влажните си дрехи. Фуриите и Медуза ни стигаха за един ден. Не ни се щеше да привлечем още някое чудовище.

Решихме да спим на смени и аз се писах доброволец за първия пост.

Анабет се сгуши върху одеялата и заспа още щом притвори клепачи. Гроувър изпърха с крилатите си маратонки до един нисък клон, настани се на него и загледа нощното небе.

— Заспивай — казах му. — Ако стане нещо, ще те събудя.

Той кимна, но очите му останаха отворени.

— Тъжно е, Пърси.

— Кое? Че тръгна с мен?

— Не. Ето това ме натъжава — посочи боклуците по земята. — И небето. Звездите не се виждат. Замърсили са дори и небето. Ужасно време да бъдеш сатир.

— А, ти си бил природозащитник.

Гроувър ми хвърли смразяващ поглед.

— Само хората не са природозащитници. Вие унищожавате света с такава скорост… ох, както и да е. Безсмислено е да се говори на човек. Като гледам как се развиват нещата, никога няма да намеря Пан.

— Пам ли? Коя е Пам?

— Пан! — извика възмутено той. — П-А-Н. Великият бог Пан! За какво, мислиш, ми трябва разрешително за търсач?

Изведнъж полъхна лек ветрец и за миг разпръсна вонята на отпадъци и мръсотия. Усети се ухание на горски плодове, полски цветя и бистра дъждовна вода — аромати, които преди време са се носели и тук. Внезапно ме обзе носталгия по това, което е било.

— Разкажи ми за търсенето — помолих го.

Гроувър ме огледа изпитателно, като че ли не беше сигурен дали не му се подигравах.

— Преди две хиляди години богът на пасищата изведнъж изчезнал. Близо до Ефес един моряк чул тайнствен глас да вика от брега: „Кажете им, че великият бог Пан е мъртъв!“. Хората повярвали и започнали да разграбват царството му. И оттогава не са спирали. За сатирите обаче Пан е повелител и водач. Той закриля нас и цялата природа. Ние отказваме да повярваме, че е умрял. Най-смелите сатири от всяко поколение посвещават живота си на търсенето на Пан. Обикалят цялата земя, изследват и най-дивите места с надеждата да открият къде се е укрил и да го събудят.

— И ти искаш да бъдеш търсач?

— Това е най-голямата ми мечта — отвърна той. — Баща ми беше търсач. Също и чичо Фердинанд… статуята, която видя там…

— О, да, съжалявам.

— Чичо Фердинанд беше наясно с рисковете — поклати глава Гроувър. — Баща ми също. Аз обаче ще успея. Ще бъда първият търсач, който ще се завърне.

— Първият?

Той извади тръстиковата флейта от джоба си.

— Досега нито един не се е завърнал. Изчезват безследно.

— Нито един за две хиляди години?

— Да.

— А баща ти? Не знаеш ли какво се е случило с него?

— Нямам представа.

— И въпреки това искаш да отидеш! — Умът ми не го побираше. — Наистина ли вярваш, че ще намериш Пан?

— Трябва да вярвам, Пърси. Единствено това ни крепи, като гледаме какво правят хората със Земята. Трябва да вярвам, че все още е възможно Пан да бъде събуден.

Загледах оранжевата пелена на небето. Не ми беше ясно как е възможно Гроувър да следва толкова безнадеждна мечта.

Но пък като се замислих, нима аз бях различен? — Как ще стигнем до Подземното царство? — попитах. — Имаме ли изобщо някакъв шанс срещу един бог?

— Не знам — призна той. — Но в къщата на Медуза, докато ти претърсваше кабинета й, Анабет каза…

— А, да, Анабет винаги е готова с някой план.

— Не бъди толкова строг с нея, Пърси. Животът й е бил труден, но е добра по сърце. — Гласът му издайнически трепна. — В крайна сметка, тя ми прости…

— За какво говориш? Какво ти е простила? Изведнъж Гроувър съсредоточи цялото си внимание към звуците, които изтръгваше от тръстиковата си флейта, и не отговори.

— Я чакай — казах. — Първата ти задача като пазител е била преди пет години. Анабет се е появила в лагера също преди пет години. Тя ли е… Първата задача, с която си се провалил…

— Не ми се говори за това — отвърна Гроувър и по треперещата му брадичка разбрах, че ако продължа, ще се разплаче. — Но както вече казах, в дома на Медуза с Анабет стигнахме до извода, че в цялата история с този подвиг има нещо гнило. Нещо не е както трябва.

— А, добро утро! Обвиняват мен, че съм откраднал мълния, която всъщност е взел Хадес.

— Не, друго е. Фури… Милостивите сякаш се въздържаха. Както и госпожа Додс в „Янси“… защо чака толкова дълго, преди да се опита да те убие? После, в автобуса, можеха да бъдат много по-агресивни.

— На мен ми се сториха достатъчно агресивни.

— Само крещяха: „Къде е? Къде?“

— Защото аз си бях сложил шапката-невидимка.

— Може би… но и двамата с Анабет имахме чувството, че не говореха за теб. Все едно търсеха нещо.

— В това няма никакъв смисъл.

— Знам. Но ако сме допуснали някаква грешка, а имаме само девет дни да намерим мълнията…

Погледна ме, сякаш очакваше отговор, но такъв нямах. Отново се сетих за предупреждението на Медуза, че боговете само ме използват и онова, което ме очаква, е по-лошо от вкаменяване.

— Не бях съвсем честен с вас — признах. — Мълнията не ме интересува. Съгласих се да отида до Подземното царство, за да върна майка си.

Гроувър изсвири тиха мелодия.

— Знам, Пърси. Но сигурен ли си, че това е единствената причина?

— Не го правя, за да помогна на баща си. На него не му пука за мен. Той не ме интересува.

— Виж, Пърси — наведе се над мен той, — аз не съм умен като Анабет. Нито пък смел като теб. Но много ме бива да разчитам чувствата на хората. Ти се радваш, че баща ти е жив. Приятно ти е, че те е признал, и искаш да се гордее с теб. Именно затова изпрати главата на Медуза на Олимп. Искаш да забележи какво си постигнал.

— Нима? Може би сатирските чувства са по-различни от човешките. Грешиш, Гроувър, не ме интересува какво мисли той за мен.

— Добре, Пърси. Както кажеш. — Той вдигна краката си на клона и отново се облегна на ствола.

— Освен това, не съм направил нищо кой знае какво. Едва излязохме от Ню Йорк и се озовахме в пустошта без багаж, без пари и без никаква идея как да продължим на запад.

Гроувър замислено погледна към тъмното небе.

— Какво ще кажеш аз да застъпя първия пост? Ти поспи малко.

Понечих да възразя, но той засвири Моцарт, тихо и нежно, аз се обърнах и затворих очи. След няколко такта от концерт №12 вече бях заспал.

Сънувах, че се намирам в тъмна пещера пред огромна яма. Край мен се носеха сиви мъгляви същества — шепнещите неясни силуети на душите на мъртвите. Дърпаха ме за дрехите, опитваха се да ме задържат, но нещо ме караше да вървя към ръба на пропастта.

Погледнах надолу и ми се зави свят.

Бездната беше толкова огромна и непроницаемо черна, че ми се стори бездънна. При все това имах чувството, че нещо се опитва да изпълзи от нея — нещо огромно и зло.

— Ето го и нашето геройче — отекна развеселен глас от дълбините. — Прекалено слаб, прекалено млад, но може и да свърши работа.

Гласът беше безкрайно стар — студен и тежък. Уви се около мен и ме стегна в смазваща прегръдка.

— Заблудили са те, момче — продължи той. — Нека се договорим. Ще ти дам, каквото поискаш.

Трептящ образ се издигна над ямата — майка ми, застинала в мига, в който се беше разпаднала в златен дъжд. Лицето й беше изкривено от болка, сякаш минотавърът продължаваше да я стиска за врата. Взираше се право в мен и като че ли ме молеше: „Бягай!“.

Писък заседна в гърлото ми.

Студен смях отекна в бездната.

Невидима сила ме притегли напред. Ако не успеех да устоя, щеше да ме повлече вътре.

— Помогни ми да се въздигна, момче! — Ненаситният глас вече не предлагаше, а заповядваше. — Донеси ми мълнията. Опълчи се срещу боговете предатели!

Душите на мъртвите зашепнаха около мен:

— Недей! Събуди се!

Образът на майка ми започна да избледнява. Съществото в ямата стегна хватката си около мен.

Осъзнах, че не се опитваше да ме повлече надолу, а ме използваше, за да се издърпа на повърхността.

— Добре — прошепнах аз. — Добре.

— Събуди се! — шепнеха мъртвите. — Събуди се!

Някой ме разтърсваше.

Отворих очи, вече беше ден.

— О — обади се Анабет, — зомбито оживя.

Треперех. Все още усещах хватката на чудовището от бездната.

— Колко време съм спал?

— Достатъчно, за да приготвя закуска. — Анабет ми хвърли пакет царевичен чипс, който бяхме взели от заведението на леля Ем. — Гроувър ходи на разузнаване и доведе приятел.

Премигах сънено.

Гроувър седеше на одеялото с кръстосани крака, а в скута му имаше нещо рошаво — мръсна, ужасно розова плюшена играчка.

Не. Не беше играчка. Беше розов пудел.

Пуделът подозрително заджафка към мен.

— Не, не е — рече Гроувър.

— На това нещо ли говориш? — сепнах се аз.

Пуделът изръмжа.

— Благодарение на „това нещо“ може да продължим пътя си — отвърна той. — Така че бъди по-любезен.

— Откога можеш да говориш с животни?

— Пърси, запознай се с Гладиола — пренебрегна въпроса ми Гроувър. — Гладиола, това е Пърси.

Обърнах се към Анабет, очаквах, че ще избухне в смях и дълго ще ми се подиграва, задето съм се вързал на номера им, но тя изглеждаше напълно сериозна.

— Отказвам да разговарям с розов пудел — отвърнах. — За нищо на света!

— Пърси — обади се Анабет, — аз вече поздравих Гладиола. Направи го и ти.

Пуделът изръмжа.

Казах му здрасти.

Гроувър обясни, че се натъкнал на Гладиола в гората и се заговорили. Пуделът бил избягал от някакво местно семейство, което обявило 200 долара награда за него. Гладиола не изгаряла от желание да се върне у дома, но пък била готова на всичко, за да помогне на сатира.

— А Гладиола откъде знае за наградата? — попитах.

— Прочела е обявите, тъпчо! — отвърна Гроувър.

— Разбира се, как не се сетих — измърморих аз.

— Значи връщаме Гладиола — заобяснява Анабет, все едно това беше най-великата стратегия, измисляна някога, — вземаме парите и купуваме билети за Лос Анджелис. Проста работа.

Сетих се за съня — шепота на мъртвите, онова нещо в бездната, трептящото лице на майка ми. Какво ли още ме очакваше на запад?

— Само не с автобус — предупредих аз.

— Естествено — кимна Анабет и вдигна ръка. Проследих накъде сочеше и видях в далечината да се вие железопътната линия, която през нощта не бях забелязал. — Гарата е на около километър оттук. Според Гладиола влакът в западна посока тръгва по обяд.