Николай Теллалов
Ангели пазители (20)

Тя

Колона автомобили и камиони се процеждаше покрай обърнат на завоя камион с ремарке. Превозвал бе стъклен амбалаж и натрошени каси и стъкла покриваха платното. Около полегналата настрани кабина бяха паркирани линейка и полицейски коли. Униформен размахваше палка и енергично движеше челюсти.

Приятелката на волана ахна и веднага се вкопчи в скоростния лост. Автомобилът бавно премина покрай мястото на злополуката. Майсторката на кукли неволно проследи с поглед картината. Видя носилка, покрита с жълтеникаво платнище. Очакваше да е чаршаф с кървави петна. Цивилни, санитари и ченгета сновяха напред-назад. Тя понечи да извърне очи, стресната от присъствието на бедата, белязала това обикновено място от магистралата.

И тогава сякаш нещо я блъсна. Не в сърцето, не в съзнанието, а като че ли още по-дълбоко. Чак по-късно оприличи усещането с позната ситуация. По същия начин бе реагирала веднъж в зоологическата градина, когато срещна погледа на питона. Беше отблъскващ и притегателен едновременно. Няколко секунди не си даваше сметка, че змията също я гледа, но усещането, подобно на допир, я беше накарало да осъзнае — да, влечугото наистина я наблюдава.

Разбира се, самозалъгваше се. Случилото се сега нямаше нищо общо с някогашната й уплаха от очите на питона. Правеше твърде свободна асоциация, за да назове възникналото чувство.

А през прозореца на колата тя просто забеляза един полицай — безлик в униформата си сред своите колеги. Въпреки облачния ден, носеше тъмни очила. И тъкмо зад тях майсторката на кукли без да иска надникна, подчинявайки се на вътрешен импулс — или може би провокация отвън.

Съзнанието й се опразни като по команда от реле, скрито в недрата на мозъка. Фигурата на полицая остана назад, автомобилът започна да набира скорост — съквартирантката й сякаш бързаше да се махне като от чумаво място — и едва тогава вцепенението я напусна… за да отвори портата на ума пред сън наяве.

 

 

Беше мимолетно и светкавично, превъртя се за миг. Не толкова сън, колкото спомен за сън, а може би картина от гледан филм — забит като треска в паметта муден кадър. Имаше колона свити хора, а отстрани — конвой с кучета. Войници с каски и автомати. Колоната вървеше покрай малък площад, към който онази, през чиито очи майсторката на кукли гледаше, се бе стремяла цял живот. Спомни си за някаква назначена среща и се втурна натам, пренебрегвайки виковете на войниците. Чу писък на олово, после удари в гърба. И — потъващото в небитие парче паваж, собствената й ръка, простряна в калта, до китката — разкъсано вързопче от жълт груб плат, което преди малко бе притискала към гърдите си. Заглъхващи звуци. Войнишки ботуши пред лицето й. После — нищо.

Нищо.

 

 

Жената се сви на седалката. Трепереше от вътрешен студ, който кристализираше в ледена мисъл. Майсторката на кукли не се реши веднага да посегне към нея с ума си.

Не успяхме да се срещнем. Родих се в неподходяща група хора и ги последвах в лош за тях момент. Не спряхме нищо от това, което трябваше да спрем.

Това беше нейна, но инертна мисъл. Не я трогваше, а само тежеше като гладък речен камък. Затова пък следващата се оказа от по-голямо значение за нея.

Срещата стана единайсет години след войната. Наложи се да възстановяваме от начало Защитната мрежа, почти от нула. После пак стана беля, но Мрежата — тя е непокътната. Непокътната е!

Жената, която умееше да прави кукли, започна да се съвзема и да излиза от какавидата на своите неразбираеми и странни страхове, като си каза, че всичко ще се нареди.

Да, всичко ще бъде наред. Мрежата е цяла. Само… само трябва да внимавам да не ме настигнат.

Твърдо знаеше, че по следите й е нов безмилостен враг.

 

 

Полицаят стоеше встрани от линейката, когато мина междуградски автобус, а след него се появи лека кола с две млади жени вътре. Прекалено бързо се случи, за да реагира. Само обърна лице след тях. Сетне заобиколи катастрофиралия камион и бръкна в кобура. Внимателно разгледа служебния си пистолет. Движенията му бяха колебливи.

Мина цяла минута преди да избере какво да предприеме, но веднага щом реши, полицаят с бързи крачки отиде до служебния мотоциклет. Не се задържа, не реагира на насочена към себе си реплика. Яхна машината и потегли с газ, без да обръща внимание на изумените си колеги.

Псиборг преследваше противника, активирал всички свои налични сензори. Одеве още регенерираше от шока на гибелта на предишния си носител, пък и преминалият наблизо обект се оказа твърде необичаен за разпознаване като вражеска бойна единица. Но анализът посочи, че именно това е било. Сега регистрираше раздвояване на сигнала, той пристигаше от две места едновременно, което беше нелепо. Кой би пилял ресурс да възлага контрола над този свят на ДВЕ активни единици? Освен ако…

Освен ако противникът не бе извършил поради някакви причини разделяне. Например, за да има по-добро покритие и да управлява по-оперативно защитната мрежа. Или единият разделен фрагмент държи отбраната, а другият, под негово прикритие, осъществява базовата приоритетна програма за Намеса, същото Въздействие, само че преследващо други цели, различни от целите на Създателите. Целите на чуждите създатели. На които трябва да се попречи…

Псиборг разгъна в поробеното съзнание аналитична матрица и придирчиво провери всички възможни варианти.

Предположението, че се касае до маскировка, не издържа още предварителната логическа проверка. После отпаднаха още няколко хипотези. Матрицата бе грамадна, ресурсите на носителя го позволяваха с лекота. Накрая остана само един вариант: насреща си имаше две относително безопасни версии на противников псиборг. По-точно — ДВА негови КОМПОНЕНТА. Прецени одевешната си пасивност като тактически оправдана, защото не можеше да си позволи да ги нападне поотделно — те лесно биха му се изплъзнали, напускайки носителите си и прескачайки в непредсказуема посока за ново въплътяване. Навярно в това си състояние не биха били способни да се противопоставят на орбиталния псидеструктор, но поради липса на данни псиборгът не можеше да докаже пред собствената си управляваща програма, че рискът да ги игнорира като пречещ фактор и да пристъпи към главната задача се намира в приемливи граници.

Ала за него беше очевидна и обоснована друга тактическа възможност — в момента на своето съединяване противникът ще представлява една-единствена, при това беззащитна мишена. Удобно да бъде премахната с един удар.

Нямаше смисъл да отстъпва сега. Врагът бе готов за жилото му. Въпросът беше да се помъчи да остане нелокализиран до последния възможен миг, за да победи.

 

 

— Гадна работа — цъкна с език съквартирантката, след като подминаха мястото на злополуката. По принцип караше много внимателно, а сега стана още по-предпазлива. Когато съзряха катастрофата, кокалчетата на пръстите й побеляха връз волана, тя изправи гръб и се наведе напред, наежи се като котка, застана нащрек. Няколко километра остана така, подозрително оглеждайки пътя, сякаш отпред ги дебнеше лош късмет. — Гадна работа. Сигурно е станало за секунди…

Художничката само издаде трепетлива въздишка.

— И ти ли се разстрои? — стрелна я с очи приятелката. — Зарежи, не го мисли. Нямаш време сега да се разсейваш и да падаш духом. Представи се добре, за да те одобрят окончателно. Огледай се после за обстановката, разпитай пак за условията, за да си сигурна, че за нищо няма да съжаляваш после. Или поне да не са съществени нещата, за които би съжалявала…

Тя продължи с инструкциите, като утешаваше не толкова приятелката си, колкото самата себе си — пъдеше гледката на покритата носилка.

— Добре, мамо — намери сили да я подкачи кукломайсторката.

Двете се засмяха, отначало плахо.

— Дай ми джиесема си — помоли художничката. — Ще взема да звънна, че пристигам, да питам как се стига до читалището или да ни чакат някъде на лесно място…

— О, да! — възкликна съквартирантката. — Непременно! В тия провинциални градчета уж всичко е на една газ разстояние, пък знаеш ли колко лесно можеш да се загубиш! Аз веднъж… хайде, после ще ти разкажа, вземи го от чантата под палтото. И… измъкни ми цигарите. Уж нямаше да пуша…

 

 

Късият разговор й вдъхна нужния й кураж. Но не си позволи да забрави одевешното усещане за враждебност, лъхнало я от съвършено непознат човек.

Или нещо вътре в този човек.

Ще внимавам, реши твърдо тя.

Странно, наред с безпокойството, чувстваше и някакъв странен копнеж. Кой знае защо се сети за Портрета.

„Дали не трябваше да си го взема с мен?“