Николай Теллалов
Ангели пазители (15)

То

Никой друг не умееше да усеща смъртта по начина, по който я усещаха псисъзданията. За тях тя бе инцидент, не задължителен завършек на съществуването им. Но да се намират в близост до нечия загиваща душа, бе също толкова опасно, колкото би било това за космически кораб, оказал се в тясна орбита около колапсираща звезда.

Статистически псиборгите убийци рано или късно, но неизбежно превръщаха нищожната вероятност да не успеят да стабилизират и замразят микровселената в осъществено събитие. Тоест, те винаги рискуваха да станат жертва на собствената си агресия, повлечени от въртопа на небитието, отпушено от акта на убийството. За създателите на машините, заместващи души, тази възможност бе приемлива и те я смятаха за пренебрежима величина в евристичните си уравнения.

Ала, както се изясни за този конкретен псиборг, дори успешното убиване и избягването на имплозията-агония, както и поставянето на носителя под контрол — нищо от това не гарантираше, че нещата няма да се сринат буквално под енергийните пипала на фантомното изкуствено създание. Поради простата причина — неподходящ гостоприемник.

Съзнанието на този човек бе толкова объркано и опасно, колкото би била страшна безводна пустиня или дива джунгла за неподготвен и случайно попаднал в нея несретник.

Стазираните вътрешни противоречия бяха превърнати в напрежения в самата система. Завладяното съзнание се пукаше и трошеше, а през пукнатините надничаше бездната на нищото — състояние, където няма живот, няма функциониране, няма дори пустота, по-празна от междугалактическите пространства. Силовите пипала на псиборга засега удържаха колапса. Но изникна нов проблем.

Дезинтеграцията на препарираното съзнание, по някакъв непредвиден за програмираните инстинкти на псиборга-убиец начин, се отразяваше върху структурата му. Понеже не беше в състояние да анализира себе си, такава функция не бе включена за неговата серия, псиборг само отчиташе намаляване на някои свои иманентни възможности, без да успява да формулира последиците от тези ограничения.

Едно бе сигурно — час по-скоро трябваше да се прехвърли в друг носител. И комай нямаше да успее да закара наличния до населеното място. Затова се насочи към шосето и там осъществи ново прехвърляне, тласкайки ненужното му тяло срещу грубото превозно средство, за което прецени, че ще му е от полза — на мускулната сила на представителите на местната раса нямаше смисъл да се разчита прекомерно.

И щом се настани в следващия гостоприемник, псиборгът отчете, че владеенето на транспортен механизъм наистина дава голямо предимство за нуждите на издирването на противника. Отбеляза си като приоритет да избира жертвите си измежду шофьорите. В същото време си отбеляза и ограниченията, свързани с това.

Най-вече контролните органи по пътищата — транспортната полиция.

Добре, просто ще внимава да не им се набива на очи…

Сетне отново използва гръбнака в качеството му на пасивен приемник на псисигнали. Светкавично сортиране отдели търсения импулс, потъващ в общия шум на многото функциониращи микровселени. Псиборгът бързо установи посоката, от която идеше нужният му сигнал. После се плъзна по замразените и почти недеформирани от убийството личностни гънки по същия начин, по който навигаторът му използваше гравитационните полета, за да управлява междузвездната капсула.

В отговор на това носителят подкара автомобила в зададената посока. Според картата в най-кратки срокове псиборгът щеше да е достигнал до противника, за да го ликвидира и остави планетата без щит — и да осъществи Въздействието върху вредната форма на самоосъзнаване, избуяла като бурен-диворасляк в пределите на този свят. Друга раса трябваше да заеме мястото на хората и другите видове, подобни на хората по извратеност. Псиборг не се интересуваше кои ще са те, не беше програмиран да го върши. Нещата щяха да се наредят от само себе си — той бе длъжен просто да отстрани пречките.

Когато автомобилът набра скорост по магистралата, псиборгът се зае да тества контурите си — налагаше се след кошмарната микровселена, върху която бе принуден да балансира съществен интервал от време.

Данните от теста не бяха добри. Престоят в съзнанието на лудия се бе отразил зле върху псиборга. Естественият ход — да регенерира — влизаше в противоречие с изискването да действа бързо по основната задача. Анализът показа, че може да пренебрегне възстановяването. Повредени бяха способностите му да удържа замразената микровселена в равновесие и да не допуска спонтанен неин колапс, тъй като тя не го разпознаваше като оригиналната душа. Това бе нормално — организмите са силно зависими от душите си и обратното. Вече не изглеждаше толкова недефинирано положението, че е претърпял действително сериозна повреда. Ала въпреки поражението, псиборгът изчисли, че определен интервал от време ще успява да ползва един и същ носител. После щеше да му трябва друг, пресен.

В това отношение псиборгът не виждаше никакви затруднения. Планетата бе гъсто населена. Можеше да си го позволи.

След претегляне на потенциалите в корекционната матрица, псиборгът пое неудобството да сменя тела през час и половина. Значително по-трудно взе това решение предвид опасността да бъде забелязан — отгласът от колапсиращите по специфичния след атака на псиборг начин микровселени можеше да предупреди противника за приближаването му.

Ала таймерът на орбиталната бомба поставяше неумолими твърди рамки. Регенерацията би била пилеене на време. Колкото до врага — не беше чак толкова сигурно, че ще забележи ловеца. Важното бе да внимава и да не закача възлите на защитната мрежа. Все още имаше добри шансове да скъси разстоянието достатъчно тихо и противникът да се озове в зоната за поразяване на псиборга-убиец, преди да се е усетил.

Таксито летеше по асфалта като ракета. Псиборгът се оглеждаше в паметта на носителя за оптимален избор на следваща жертва.