Николай Теллалов
Ангели пазители (13)

Тя

… Бяха на края на живота си, когато усетиха заплахата. Тя първа формулира с думи бедствието. Война.

Съпругът й остави вилицата и я погледна в очите. Интересуваше го какво я кара да мисли за конфликт, в който биха били въвлечени водещите световни държави. Тя не успя да обясни — същността й беше дълбоко интуитивна, не умееше да борави със стройни логически вериги на причини и следствия, за да стигне последователно до такива изводи.

Той се усмихна и отбеляза, че този път ще им се наложи да пожертват малко от удоволствието на Единението, за да анализират по-цялостно нещата. Тя се развълнува, не остана безучастен и той. В края на краищата най-близко им бе тяхното щастие.

Тя се овладя и по-отстранено си каза, но така, че и мъжът й да го долови, че уреждането на външния свят да не ги застрашава, за да остават заедно, не е единствената важна причина да използват Единението. То е и самоцелно потапяне в състояние на щастие, изпиването му в по-концентрирана и страстна форма… Съпругът й бе напълно съгласен. Но се налагаше още малко да се съобразят с ролята, която играеха.

Тя почувства как отново намества поизхлузилата се своя душа в тялото на благородна дама, омъжена по любов именно за когото й беше орисано от съдбата. Някаква част от нея, която си даваше сметка, че всичко това е сън, оприличи „наместването“ като оправяне на смъкнала се от дланта й ръкавица. Ръкавицата не беше само плътта, но и всичките съпътстващи тази личност норми, като например да въздиша пред други дами, че е бездетна, макар че това наистина никак не й пречеше. Потомството беше извън необходимото. Ала след като влезеше в „ръкавицата“, на нея самата й се струваше, че е натъжена от факта.

Наблюдаваше как със съпруга й става същото. Хранейки се, той с неподправен интерес се зачете в оставения до салфетката вестник.

После те се сляха с Мрежата и се убедиха, че опасенията на жената имат основание. Наистина, кроеше се война. Една от най-ужасните. Квинтесенция на предишните кланета. Апотеоз на жаждата за самоизтребване. Тоест не се планираше като такава, но щеше да стане — технологиите и индустрията изпреварваха уменията на хората да ги контролират. Последните конфликти доказваха, че старата тактика не бърза да си отива, дори при наличие на скорострелни машини за убиване. Ала всички жестокости и изстъпления щяха да избледнеят пред чудовищната касапница, която се задаваше и която сякаш се развиваше вече сама, дори против волята на човеците. И те, Двамата, не биваше да го допуснат. Ще пострада Мрежата, каза той. Ще има много страдания, каза тя.

Съгласиха се, че загубата ще е не само за всички хора, но и за нещо повече от тях.

После се заредиха нови дни. Тя влизаше и излизаше в различни свои превъплъщения на едно и също тяло, управлявайки себе си като сложно конструирана и талантливо изработена марионетка — у дома, при посещения в магазини, при благотворителни акции, на светски приеми и гостувания у дами от нейната класа. Ярките проблясъци на Единението, дори когато не бяха подкрепяни с удоволствията на плътта, й носеха онази радост, за която бе копнеела преди да срещне мъжа си, а той й отвръщаше със същото, защото тя стоеше за него преди всичко друго.

Той анализираше по свой начин кълбото противоречиви интереси, сплетени в ужасно сложен възел, за да напипа точката на въздействие и да предотврати всичките онези неприятности, които биха застрашили целостта на Мрежата, а значи, покрай всичко останало — и тяхното тихо щастие. Тя попиваше емоции и впечатления, за да коригира търсенията му посредством скокове, невъзможни за последователно логическо изследване. А сблъсъкът, засега само в умовете на някои хора, се натрупваше, опъваше се като тетива на лък. И се наложи да тръгнат да обикалят — неуморно и настойчиво. Посещаваха дипломати и важни държавни чиновници. Обществени авторитети, короновани особи, сектанти, банкери, фабриканти, беловласи генерали и млади амбициозни офицери. Още много месеци ги деляха от мига, в който можеха да кажат, че са успели да предотвратят поне тази война.

А после плътта ги предаде. Наистина бяха изчерпали всичките си сили. Той рухна — напрежението го беше изяло. Два дни тя не се отдели от постелята му.

На третата нощ той почина. Миг преди това успя да й прошепне да не забравя за Срещата — излишно, абсурдно изказване. И да искаше, не би могла да забрави.

Когато остана сама, тя се почувства безкрайно отпаднала. Настъпи неин ред да легне болна.

През цялото време се мъчеше да си спомни нещо важно. В ковчега на мъжа й сякаш положиха не само тялото му, но и цялото й сърце. Препрочиташе написаната под негова диктовка бележка и тя й се струваше напълно безсмислена: „Търси ме!“

Въпреки това би го сторила, ако бе почувствала, че ще се изправи на крака.

Когато усети, че и нейната борба е без изгледи за успех, реши да направи онова, което смяташе, че той би одобрил или поне не би осъдил — домъкна се до кабинета му и бръкна в чекмеджето на неговото писалище, подредено безукорно както винаги.

Дълго седя в креслото, разглеждайки револвера в ръката си. Не, не размишляваше дали да се откаже, но и не бързаше да го стори. И само настойчивото тропане по вратата — слугите бяха изпаднали в паника — я накара да опре дулото в слепоочието си и да натисне спусъка, преди да е напълно готова.

Щеше да чака Срещата. Не усети изстрела…

 

… но скочи като обезумяла. Сякаш тласъкът на куршума я бе запокитил от старинното имение право тук, в квартирата й. Тя притисна длани към устата си, за да сподави писъка. Стига, стига. Няма нищо, няма нищо… само сън. Пак един сън. Аман от тях… Светна лампата. Посегна да запали цигара — едно от най-сигурните й хапчета за сън. Само че кутията до възглавницата беше празна.

Стана и отиде до кухнята, където взе от пакета на съквартирантката си.

На връщане се видя в огледалото в антрето. Погледна косо отражението си. Косите й висяха на масури пред лицето. Заради пуловера, с който спеше вместо пижама, краката й изглеждаха още по-кльощави. Няколкото жени, които можеше да нарече приятелки, й завиждаха за фигурата. По-скоро за килограмите. Тя пък искаше да прилича малко повече на тях.

Харесвам се, каза си сега. Много съм си добре даже.

Върна се в стаята и се надвеси над куфара с куклите. Усмихна им се щастливо. Заслужавало си е да се труди над тях, без да се сеща за сън и храна. Харесваха й как са се получили — много по-приятно й беше да гледа тях, отколкото тялото си.

Стрелна с очи портрета и внезапно й хрумна, че мъжките лица на куклите са някакви варианти на неговото лице. Многото му лица. Лицата на всичките му прераждания. Прераждания като както е писал за тях Джек Лондон в любимата й книга — „Скитникът между звездите“. Още самото заглавие я грабна. Скитник. Между звездите.

Скитник… звезди…

Който изведнъж намерил свой дом край една от тях!

Намерил едно — изгубил друго. Изгубил. Не завинаги — просто постоянно го губи и намира. Отчайва се, докато го няма, после докато осъзнае, че трябва да търси — също се измъчва, а накрая, когато намира — радост…

Легна си, надявайки се поне малко да подремне, преди да е настъпило утрото.

Утрото на голямото пътуване, иронично си рече тя.

Впрочем, кой знае, може и да е голямо…