Урсула Ле Гуин
Пътеките на желанията

Тамара мислеше, че е излязъл, но той още беше в колибата и лежеше в люлеещото се легло. Изглеждаше изпит и студен.

— Съжалявам, Рам! Търся онези фотографии на децата.

— Виж в онази кутия.

Жестът на ръката, сочеща стоманената кутия, бе толкова вял, а това така неприсъщо за него, че тя си позволи да попита предпазливо:

— Добре ли си?

— Би могло да се желае и повече.

Той вярваше, че признанието утвърждава и задълбочава нещастието и затова тя продължи да е нащрек. Търпеливо изчака той да каже:

— Диария.

— Можеш да кажеш още нещо.

— Унизително е.

Явно Боб грешеше — той наистина имаше чувство за хумор.

— Ще попитам Кара — предложи тя. — Тя трябва да има нещо за малките.

— Но в никакъв случай хот-дог или млечен шейк — поясни Рамачандра и жената се разсмя; толкова на място бе казаното. Основната храна на Н-дифите беше обезкостеното месо на поро и меките сладки плодове на ламабатата.

— И пиене да има в изобилие. Ще напълня и това. Ломъкс няма да помогне.

— За него не остана никаква работа.

Той я погредна. Очите му бяха дълбоки, черни и чисти.

— Искам да преуспея тук — каза той — като Боб.

Последните думи я накараха да изостави предпазливостта си. Очакваше той да я отблъсне, очакваше равнодушие, но в никакъв случай доверие и откровеност. Не бе подтготвена и отговорът й не бе на място.

— О, той е щастлив тук.

— А ти?

— Мразя всичко това! — тя окачи глинения кърчаг пълен с непреварена вода и се опита да уточни. — Всъщност, не съвсем. Дори ми е хубаво. Но аз… ставам неспокойна.

— Нищо за дъвчене — забеляза Рамачандра с горчивина.

Тя отново се засмя и излезе да напълни кърчага си от извора, който се намираше само на няколко метра разстояние. Блестящата слънчева светлина, уханието на въздуха, великолепните багри на ламабите — дърветата с пурпурен ствол, сини и зелени листа, червени и жълти плодове, — всичко това беше възхитително. Малкото изворче струеше свято и невинно в коритото си от чист кафяв пясък. Но въпреки това тя бе доволна да си върне в колибата, приютила под скромния си покрив един мрачен лингвист болен от най-обикновена диария.

— Бъди спокоен, Рам — увери го тя, — ще се опитам да намеря нещо полезно у Кара и другите.

— Благодаря — каза той.

Хубаво казано, мислеше тя, докато се спускаше по пътеката през уханните светлини и сенки към реката, а и този негов мек и прецизен тембър продължаваше да звучи в ушите й. Когато тяхната тройка бе събрана за първи път, там в Анкара, тя бе привлечена от Рамачандра с непосредствен, мощен и непогрешим сексуален импулс. Тя бързо потисна възникналото чувство с известен срам и самоирония, защото мъжът бе студен, държеше се подчертано непристъпно и недосегаемо. И освен това там се оказа Боб, русокосият, едър и красив Боб, стегнат, загорял и жилест, отличен екземпляр на герой, покоряващ, неотразим и непоправим. Защо да се съпротивлява? Къде по-лесно бе да се отдаде на лекото удоволствие, което той, Боб, очакваше, приятно, малко тягостно, но с нищо не задължаващо. Не се поддавай на унижение! Това може да те унищожи. Живей си живота, както ти дойде, и т.н. Те, двамата с Боб, непременно щяха да се свържат. Но засега не го сториха, защото тримата трябваше да пристигнат на Уърдо и да се срещнат с местните жители Н-дифите.

Всички женски Н-дифи, на възраст от дванадесет дo двадесет и две-три години бяха сексуално достъпни, умели в любовта и обладани от силни страсти. Красяха ги пламтящи къдрави коси, руси и бакъреночервени, полегати очи, зелени и виолетови, изящни китки и глезени. Обличаха се в пандуси от нарязани на ленти листа, очертаващи добре тялото и леко разтварящи се, при което бегло проблясваше част от бедрото или се разбулваше набъбналото зърно на гърдата. Тези от тях, които не бяха навършили четиринадесет години танцуваха хипнотичния танц совейя в дълги редици, пеейки с топли и чисти гласове. И през цялото време кръглите им лица бяха дяволито сериозни. От четиринадесет до осемнадесет годишна възраст те танцуваха белийя, като подскачаха напълно голи в центъра на кръга образуван от пляскащите и полюляващите се мъже, които извиваха змиеобразните си тела във всички положения на практикувания еротизъм, докато момичетата, чакащи реда си да танцуват им пригласяха ритмично в хор: „О-йе, йе, о-йе, йе…“

Но когато навършваха осемнадесет години жените никога повече не танцуваха пред публика.

Тамара остави на Боб да разбере какво всъщност правеха те. След двадесет и един дни прекарани на Уърдо той се превърна в непогрешим експерт в тази област.

Макар първоначално тя да не го пожела, бързината и лекотата с която той загуби интерес към нея, видимо я нарани. Дори миналата нощ тя се опита да флиртува с него. Но би ли могла да бъде конкуренция на съперничките си с късата си остра коса, отвратителните кафяви очи, които дори не бяха полегати, с мускулестите си китки… Глупаво, колко глупаво.

И сега цялата тази самоирония, възникналото самоунижение и останалите чувства на неосъзнато огорчение бяха пометени, отлетяха като дим, докато отиваше на реката по горската пътечка към мястото за пране. Мислеше си, колко е фин и красив носа на Рам. Той сигурна не е по-тежък от мен, а може и да е по-лек, костите му са така изящни. Благодаря ти, бе казал той.

— Аскиос, Муна! Как е бебето? Аскиос, Вана! Аскиос, Кара!

Колко е красив носа ти, мили мой, като мост между два извора, чиято вода е невероятно черна и студена. Благодаря ти, благодаря.

— Денят е горещ, така ли? О, ни най-малко!

— Горещо е, много горещо — ентусиазирано повтаряха всички жени от Средната Възраст и пристъпваха грациозно по пътеката към мястото за пране на брега със смеещата се плитка и топла вода.

— Влез с крака в реката — насърчаваше я Вана — и ще се охладиш.

Брела я потупа нежно по рамото, избъбри „Аскиос“, мина край нея и се запъти към скалата, където просна да съхне прането си.

Жените от Средната възраст бяха между двадесет и три и четиридесет(?) години (последното не беше установено със сигурност), и доста от тях според Тамара бяха по-красиви от Младите жени, красота, която включваше липсващите зъби, хлътналите гърди, увисналите кореми. Въпреки зеещата пустота усмивката им беше щастлива, увисналите им гърди носеха млякото на човешката доброта и техните нашарени от бременностите кореми бяха източник на плодородие. Младите жени се кикотеха, Средната Възраст се смееше. И го правеха така, мислеше Тамара, сякаш се чувствуваха напълно свободни.

Младите мъже бяха отишли на лов за поро; преследват зъбат хотдог, помисли тя. С нейните двадесет и осем години Тамара също беше жена на Средна Възраст и също се засмя. Тези жени или седяха кикотейки се при изпълнението на танците „совейя“ и „белайя“ или пък спяха. А мъже на средна възраст нямаше. Те бяха Млади до около четиридесетте, когато спираха да ловуват, преставаха да гледат Младите танцьорки и се превръщаха в старци. И умираха.

— Кара — обърна се Тамара към най-добрата си информаторка, докато си сваляше сандалите, преди да си натопи краката в прохладната вода, както я бе посъветвала Вана, — моят приятел Рам го боли корем.

— О, боже господи! Аскиос, аскиос — забъбри жената до нея и поклати главата с тънките и побеляли коси, които показваха, че тя наближаваше възрастта на Старите жени. — Гуолф или кафа-фака? — попита я тя практично.

Тамара не беше чувала нито едното нито другото преди това, но усещаше, че преводът би бил излишен.

— Кафа-фака — отговори тя.

— Нужни са ягодите поти — каза Кара и запляска набедрено парче плат върху един мокър речен камък.

— Храната, която ядем тук е много, много добра, прекалено добра.

— Прекалено много пържено поро — каза Кара и кимна. — Когато децата ядат много и прекарват цяла нощ в храстите клечейки, тогава им се дават ягодите поти и сварено гуо в продължение на цяла седмица. На вкус е приятно. Аз ще сваря на увана Рам един чайник с гуо, веднага щом привърша прането.

— Кара е прекрасен и благороден човек — произнесе Тамара шаблонния израз, с който Н-дифите казват „благодаря“.

— Аскиос! — отвърна Кара и се ухили. Това бе един много общ и трудно преводим израз.

Рамачандра не бе достигнал до някакъв приемлив превод. Боб предположи, че е подобно на германското „bitte“, но с къде по-голяма област на приложение. Моля, Вие сте добре дошли, съжалявам, бихте ли почакали един миг, няма значение, здрасти, довиждане, да, не, и още много се включваше в съдържанието на „аскиос“.

И нейните въпроси за „кафа-фака“, как се отбиват бебетата, кога трябва да се престоява в Нечистите Колиби, каква е най-хубавата гозба бяха винаги един чудесен повод за подхващане на оживен разговор.

Те стояха на топлите заоблени речни камъни, потопили крака в хладките води, а бельото реката сама го переше, слънцето го сушеше и избелваше, докато жените разговаряха. С част от разсъдъка си Тамара се вслушваше в Хераклит, който казваше, че два пъти не може да се влезе в една река, с останалата поглъщаше информацията за контрола върху раждаемостта при Н-дифите. Щом тази тема се подемеше започваше откровено обсъждане, само дето нямаше какво толкова да се обсъжда. Всъщност никакъв контрол или система нямаше. Природата се грижеше за Младата Възраст — въпреки всепоглъщащата отдаденост на еротичната практика те не зачеваха преди двадесет години.

Тамара не можеше да повярва, но всички бяха абсолютно сигурни: разделителната линия между Младата Възраст и Средната бе фактически плодовитостта. Преминеха ли я, единствената им защита от бременноста бе въздържанието, което те смятаха за много досадно. Аборти и варварският обичай да се убиват новородени не бяха забелязани при тях. И когато земните изследователи предпазливо намекнаха за нещо подобно, отговорът бе поклащане отрицателно на глава.

— Жените не могат да убиват бебета — отвърна Брела с ужас на лицето.

Кара само отбеляза сухо:

— Ако някоя жена бъде уловена в подобно нещо, Мъжете ще я влачат за косата, докато я изтръгнат до косъм и после ще я затворят да стои в Нечистите Колиби.

— Никой в селото ни не би могъл да направи нещо подобно — допълни Брела.

— Никой не е бил заловен да го прави — каза Кара.

Група непълнолетни мъже (от девет до дванадесет години) се приближаваха с викове и крясъци. Те отиваха да ловят риба и да плават. Тълпата мина точно през сушащото се бельо. Перачките загълчаха, но не много авторитетно и разговорът пресекна, защото ушите на мъжкарите не бива да се мърсят от приказки за нечисти неща. Жените успяха да спасят прането и като го сграбчиха се запътиха обратно към селището. Тамара първо погледна Рамачандра, видя, че спи и отиде да фотографира играта на бхасто, с която се развличаха само непълнолетни мъже. След общата вечеря, сготвена от Средната Възраст жени тя видя Кара, Вана и старата Бинира да се отправят към колибата на болния и ги последва.

Те трите събудиха болния, нахраниха го със сварено гуо, възрозов зърнен продукт подобен на лепкаво талпоне, разтриха краката му, размачкаха гърба и плещите, поставиха затоплени камъни на корема, обърнаха леглото-люлка с глава на север, приготвиха някакво топло, черно и ухаещо на мента питие; Бинара попя малко и накрая го оставиха и излязоха. Той прие грижите със самочувствието на етимолог или с примирението на инвалид над който се суетят бавачки. Когато колибата се изпразни, той изглеждаше много по-уютно, завит догоре, полузаспал с допряна буза до голям и топъл камък. Тамара се канеше да напусне, когато Рам я попита със слаб и спокоен глас:

— Записа ли песента на старата леди?

— За съжаление, не.

— Аскиос, аскиос — прошепна болният, след което се подпря на лакти и продължи. — Сега се чувствувам по-добре. Много лошо, че не успяхме да запишем песента. Аз пропуснах да чуя добре повечето думи.

— Нима старата Н-дифка пееше на друг език?

— Може и така да се каже. Стори ми се по-съвършен, по-завършен и по-пълен.

— Изглежда, че женита от Средната Възраст имат къде-къде по-богат речник от Младите.

— На Бувуна Младата Възраст владее средно седемстотин думи, а Младите мъже около хиляда и сто, като се добавят и думите отнасящи се за ловуването. Аз пресметнах, разбира се приблизително, че жените от Средната Възраст знаят поне две хиляди и петстотин думи. Още не съм успял да узная, какъв е запасът на Старите мъже и жени. Толкова странни са тези хора!

Рамачандра се облегна назад и внимателно се настани до топлия камък. Интонацията на гласа му беше както винаги претеглена. Настъпи кратко мълчание.

— Искаш ли да поспиш?

— По-добре да поговорим.

Тамара се разположи на стола от тръстика. Отвъд отворената врата нощта си отиваше и настъпваше денят. Апър, голямата газообразна планета, на която Ийрдо беше луна, се издигаше над гората, като огромен раиран балон. Нейната сребристо-златиста светлина открояваше всяка пукнатина в изсъхналата кал на плетените стени и земята около изхода на колибата. А вътре тъмнината и очите се пронизваха от спопове като стрели и те само ги заслепяваха и не разбулваха нищо, което караше телата им да се разтапят в сияйния мрак.

— Нищо не е реално — каза Тамара.

— Естествено, че не — отвърна другата сянка, достатъчно омаяна и прецизна.

— Те са като добри артисти.

— Не, не мисля така.

— Така е! Не искам да твърдя, че манкират, че играят съзнателно някаква роля. Това което виждам е, че има нещо изкуствено в тях. Прекалено много прости, красиви и обикновени хора в един винаги изобилен рай.

— А! — възкликна Рамачандра и едно петно от планетната светлина бликна в косата му, когато той се изправи на крака.

— Защо тук да не бъде нещо подобно на Островния свят от Южните морета? — убеждаваше тя сама себе си. — Защо всичко изглежда толкова просто, че чак фалшиво? Нима аз съм такава пуританка и нима търся напразно първородния грях?

— Не, разбира се, не! Глупости — изтърси той. — Всичко това са просто някакви теории. А сега слушай. — Рам се съсредоточи и произнесе няколко Н-дифски думи: — „Вини. Пандуа. Аскиос. Аскиос — бхис айева ое ис — бхасса…“ Какво ли означава това на английски?

— Ами… „моля те, пусни ме да мина.“

— Дословен превод.

— Великата Традиция на Учитилите от кастата на Брамините — изрече Тамара. — Не знам точно, думите имат толкова много значения. „Съжалявам, аз искам да мина по този път“?

— Ти не чуваш.

— Какво?

— Хората не могат да слушат своя роден език. Добре… Слушай внимателно, моля те! — Той ставаше така чаровен, когато се възбуждаше и маската на високомерието падаше от лицето му като изсъхнала кал от гърба на воден бивол. — Аз ще кажа сега изречение на английски, така както би го произнесъл моят чичо, който не е посещавал Световното правителствено училище. „Извинете моля, аз трябва да мина по този път.“ Повори го, моля.

— Извинете моля, аз трябва да мина по този път.

— „Аскиос-бхиз айева ое ис-бхасса…“^[1]

Студена тръпка я заля подобно на докосването на тази хладна и омайваща светлина на планетата, придвижи се бавно нагоре по гръбнака и накара жената да настръхне до корена на косите си.

— Странно — каза тя.

Той започна да изрежда дума по дума с превода.@

— „Соейа“ — люлея се. „Белийа“ — кючек. „Файки“ — клисура, лозе. „Бхасто“ — бейсбол и хилка. „Бхани“ — кабина. „Шууши“ — море, океан.

— Звукоподражание!

— „Оу“ — вървя (до). „Туну“ — връщам се. „Айтуну“ — аз се връщам. „Утуну“ — ти се връщаш. „Тунуси“ той се връща. „Паду“ — крия се, бия се. „Фату“ — строя. „Фъстъ“ — правя. „Фактус“ — фабрика. Кажи сега една Н-дифска дума.

— Сикка.

— Въдица. Стой, не, не мога да открия тази дума. Някоя друга, моля.

— Филиса.

— Нечисти колиби, идва от мръсотия и мръсен.

— Уванай.

— Странници, посетители, чужденци… един увана. Ти чужденецо!

— Рам, ти нямаш диария. Болен си от параноя.

— Не — каза той толкова рязко и силно, че тя се сепна. Рам прочисти гърлото си с кашляне. Тамара би искала да надникне в очите му, но знаеше, че в този миг той я гледаше.

— Говоря напълно сериозно, Тамара — каза той. — Разтревожен съм.

— От какво? — присмя се Тамара.

— Поболявам се от страх — заговори той. — Направо се подрисквам от ужас. Ти трябва да приемеш думите ми сериозно. Те са всичко с което разполагам.

— Но от какво се страхуваш, за бога.

— Ние сме така далеч от Земята, на тридесет и една светлинни години. Нито един човек не се е приближавал до тази звездна система преди нас. А тези хора говорят на английски.

— О! Не!

— Структурата на запаса от думи на Младите Н-дифи се базира на поне шестдесет процента от речника на модерния англичанин. — Гласът му затрепера, като че ли от страх или от облекчение.

Тамара се отпусна безчувствено на пода, обхвана колената си с ръце и остана непоклатима скептичка. Една Н-дифска дума мина през ума й, след нея друга, и друга, всяка една следваше английския си корен или сянка, сенки, които само са чакали лъч светлина, който да ги покаже… но това е пълен абсурд. Тя не трябваше да употребява думата „параноя“, защото това бе истината. Рам беше болен. Седмици не-ме-докосвай, достигащо до грубост и сега тази внезапна промяна към разговорливост, възбуда и топлота. Промяната бе така маниакална и действително параноидална. Н-дифите говорят на някакъв език базиран на английския, заради някакви мистериозни цели, разбирани от единствения експерт… „оно“ — едно. „Те“ — две. „Ти“ — три…

— Всички женски имена окончават на „а“ — продължи мрачно Рамачандра. — Това е космическа константа, създадена от Х. Райдър Хагард. Мъжките никога не завършват на „а“ — никога.

Неговият приятен и темпераментен глас, все още малко дрезгав, объркваше мислите й.

— Слушай, Рам.

— Да.

Той я слушаше. Отлично! Тя не можеше направо да го запита, какво възнамерява и дали не си прави с нея сложна и неприятна шега. Доверието му трябваше да бъде спечелено само с любезност. Тя не знаеше, как да продължи и бързо замълча отново.

— Това забелязах още първата седмица, Тамара. Първо синтаксиса — но тогава не обърнах особено внимание. Просто безмислено и случайно съвпадение, et cetera, et cetera. Аз казах не. Но то каза да. Това е то. Това е английски.

— Дори стария език?

— Не, не, там е нещо друго — каза той бързо и успокоително, — не е английски а самия себе си, там където не се основава на бебешкия говор. Но…

— Добре. Да приемем, че старият език е оригиналния естествен, а върху Младите е било оказано влияние чрез контакт с хора от Космическия сервиз, за които ние нито знаем, нито сме чували.

— Как? Кога? Те самите казват, че ние сме първите. Защо ще ни лъжат?

— Космическият сервиз? — попита тя.

— И Н-дифите. Едните и другите твърдят, че ние сме първите!

— Добре де, щом ние сме първи, тогава това е наша работа. Въздействували сме върху Н-дифите. Сега те говорят по начин, който несъзнателно очакваме от хората. Телепатия? Да, те са телепати!

— Телепати — промълви той и личеше, че тази идея му допада. В паузата, която последва той очевидно се бореше с мяркащите се мисли, като се опитваше да ги приспособи към обстоятелствата, за които спомена накрая с чувство на безсилие. — Ако поне знаехме нещо за телепатията!

През това време Тамара разглеждаше проблема от друг аспект и запита огорчено:

— Защо не ми каза нищо досега?

— Мислех, че полудявам — каза той с чудесно овладян тон и думите прозвучаха в известна степен арогантно, защото почтенноста му не позволяваше да се изплъзва. — Преди шест години, след смъртта на жена ми, усещах нещата да ми се изплъзват. Изживях два тежки епизода… И въобще ние лингвистите често сме доста неустойчиви.

Измина известно време, преди тя да промълви почти шепнешком:

— Рамачандра е един красив и благороден човек — каза тя на Н-дифски.

— О, йе, йе! О, йе, йе! — долиташе ритмичното пеене на танцуващите „белайя“ в края на селището. В съседната колиба проплака бебе. Топлият омайващ въздух бе изпълнен с уханието на нощните цветове.

— Слушай! — започна тя. — Един телепат би трябвало да знае, за какво мислиш, нали? А Н-дифите не го знаят. Познавам хора, които притежаваха това изкуство. Моят дядо, например, беше руснак и знаеше, какво мислят хората. Направо ме вбесяваше понякога. Не съм сигурна, дали това наистина беше телепатия или житейски опит, защото беше достатъчно стар, или защото беше руснак, бог знае какво беше. Но те долавят мислите, а не думите.

— Кой знае? Може би, както ти каза, това е като игра на сцена, кино, островен рай. Те възприемат нашите чувства и ни предоставят наяве очакванията, както ги искаме, просто ги изпълняват.

— Но защо?

— Вид приспособяване — в гласът му прозвуча триумф. — Така ние ги харесваме и не бихме им навредили.

— Но аз никак не ги харесвам. Те са отегчителни. Не притежават никаква родова система, никакви социални структури, освен глупавото деление по възрасти и отвратителното мъжко доминиране, никаква сръчност, никакви изкусни умения, само противни дялани лъжици, е… като Хавайски капан за туристи — никакви свои идеи. Пораснат ли — стават досадни. Кара вчера ми каза: „Животът е прекалено дълъг.“ Ако те се опитват да възпроизведат точно нечие душевно факсимиле, то в никакъв случай не е от мен!

— Нито от мен — подхвърли Рам. — Но виж, може да е Боб?

В този въпрос се криеше известна острота и определена насоченост към родния дом. Тамара се поколеба, преди да каже нещо.

— Не, не знам. В началото е било възможно, но напоследък той е неспокоен. И после, Боб е мъжът — мит. А те дори приказки не си разправят. Разговорите им се въртят около секс преживяванията през миналата нощ и колко поро са застреляли. Впрочем Боб спомена, че те всички говорят като герои на Хемингуей.

— Но той не разговаря със старците?

Отново прозвуча същата суровост и Тамара неволно защити Боб.

— Аз също не го правя често. А ти? Те някак си не взимат участие в живота, настрани са… толкова призрачни и… незначителни.

— Това бе темата на лековатата песен на старата Бенира.

— Може би…

— Аз мисля така. Това е ритуална песен със много сложен език. Ако тук съществува някаква висша култура, то Старите Хора я владеят. Може би с остаряването си губят телепатичната си мощ и това им позволява да се отдръпнат и вече не са заразени от необходимостта да се приспособяват.

— Извинявай, принуждавани от кого? Приспособяване към какво? Те тук са единствените интелигентни същества на планетата.

— Но съществуват други селища и други племена.

— В такъв случай те щяха да говорят на един и същи език. Всички традиции и обичаи щяха да се претопят в едно общо цяло.

— Точно така! Ето обяснението за хомогенноста на културата им. Едно решение в стил Бабел!

Рам изглеждаше толкова доволен, а гласът му бе така убедителен, че Тамара се насили да приеме неговата хипноза. Най-доброто което можеше да направи в момента бе да се съгласи, но…

— От подобна идея ми се повдига, имам си причини за това.

— Старите Хора са развили истински език, който не е повлиян от телепатията. Те разговарят на него помежду си. Аз ще поискам разрешение да посетя утре Дома на Старите Мъже.

— Като нищо ще си докараш някое побеляване на косата.

— Така ли? Нима тя е черна?

— По-добре ще бъде, ако сега поспиш малко.

Той остана безмълвен за известно време, но не побърза да легне.

— Тамара, ти нали не се шегуваш с мен?

— Не — побърза да отговори тя с пресипнал глас, удивена от факта, че той се оказа толкова раним.

— Това доста ми прилича на изработена предварително система за заблуда.

— Получава се нещо като fobie a deux^[2]. Нещата около езика, поставят и останалото в центъра на проблема. И шестте селища, които посетихме, са еднакви в срещаните явления и в това което липсва. Просто невероятно… Мога да се изразя и по друг начин: да ги нарека свръхвероятни…

— Планирана телепатия? — замислено каза тя. — Тогава те би трябвало да ни въздействуват и да объркват възприятията ни, като ни заставят да бъдем субективни.

— Как? Чрез отдалечаване от Законите на Реалното ли? — защити се тя. — Глупости! — спомни си цитата и се засмя. — „Ние приказваме прекалено умно, сякаш сме напълно изкуфели.“

— Аз разговарях блестящо в института — каза той — за мисловната дейност на няколко езика, включително и санскритски. — гласът му вдъхваше увереност.

Тамара се изправи.

— Аз ще отида да си полегна за малко — каза тя. — Такъв хубав сън ще изкарам… Имаш ли нужда от свеж топъл камък?

— Не, не. Слушай. Съжалявам.

— Аскиос, аскиос.

* * *

Няма сън за грешните души. Тамара току-що бе запалила маслената си лампа, която пускаше искри към пръстите и щипеше фитила с единствената цел да не пуши и още не беше свършила делото си, когато на вратата се появи Боб. Светлината на Апър образуваше приказен ореол около гъстата руса коса и появата му изпълни със значимост биосферата, както голямото тяло запълваше отвора на колибата.

— Аз тъкмо се връщам — обяви той.

— Къде беше?

— В Гунда.

Това беше съседното село надолу по реката. Боб влезе вътре и се настани на тръстиковия стол, докато тя проклинаше парещата мазнина от поро по пръстите си. Сериозното и в известна степен намръщено лице подсказваше, че предстои къде по-разтърсващо и страшно съобщение от простия факт, че се е върнал. Тя реши да изпревари нещата.

— Рам е болен — съобщи тя.

— Какво му е?

— Ти би го нарекъл „делхийски корем“.

— Но как би могъл някой да се разболее тук?

— О, те имат лек за това — спане с топли камъни.

— Боже Господи! Звучи ми като лек за потентност — изтърси Боб и те двамата избухнаха в смях.

И още намирайки се в това положение Тамара започна да разказва на Боб за особеното лингвистично откритие на Рам, което на моменти също изглеждаше смешно, но тя не би искала да допусне това, дори на шега. Боб стана отново сериозен и избълва съобщението си:

— Аз ще се бия на дуел!

— О, Господи! Кога? И защо?

— Ами… онова момиченце, Попета. Ти добре я познаваш, с червената коса. Един от Младите мъже на Гунда й е хвърлил око. И той ме предизвиква.

— Екзогамия? Има ли наистина основания за някакви претенции спрямо нея?

— Ти добре знаеш, че те нямат определен модел за сдружаване. Престане да търсиш под вола теле. Той иска да се бие с мен, а тя е само повод.

— Помислих си, че си попаднал в беда — каза Тамара самодоволно, въпреки че подобно нещо не й бе минало през главата. — Не можеш така просто да спиш с всички местни момичета и да не очакваш копието на някой разярен дивак в гърба си. Половината местни момичета, О’кей! Всички…

— Каква гадост — каза Боб обезкуражен. — Знам. Слушай, аз досега не съм се забърквал по този начин. Да спя с информаторките и да се тъпча с разни боклуци… пфу, нищо не може да ме задържи повече тук. Но те изглежда това очакват от мен. Ние обсъждахме това, ако се спомняш, когато се върнахме от Бувуна. Рам каза, че не би могъл. За него това е добре. Той е на четиридесет години. За тях — Мъж Старша възраст. Освен това изглежда наистина като чужденец. Докато аз приличам на тях и ако откажа, то ще бъде в нарушение на местните традиции. А това изглежда е единственият обичай, който имат. Аз нямам никакъв избор.

Смях, дълбок, коремен смях на жена от Средна възраст се изтръгна от Тамара. Той я изгледа стреснато.

— Добре де, добре — каза Боб и също се засмя. — Бог да ги порази! Те винаги са твърдяли, че дуелите са доброволни!

— А нима не са?

Младежът поклати глава.

— Аз представлявам селището Хамо срещу Гунда. Това е единственият вид война която познават. Всички Млади мъже наистина се вълнуват. Те не са печелили битката с Гунда от половин година или горе-долу толкова. За тях един голям исторически период. Това прилича на нещо като Световната купа. Утре аз ще бъда пречистен.

— Церемония — Тамара намираше затруднението на Боб за смешно и същевременно достатъчно тривиално. Сърцето й силно се разтуптя. Най-после церемония, ритуал, нещо което можеше да докаше наличието на чувства и страсти в първичния социален живот на Н-дифите.

— Танци. Соуейа и велайа. Цял ден!

— Ба!

— Виж какво, знам че искаш да изучиш някои образци, тъй като си конфигурационистка или нещо подобно, но аз пък имам един неотложен проблем — трябва да се бия на дуел в други ден с един мъж. И то с ножове. Пред очите на две селища.

— С ножове ли?

— Точно така. Борба между ловци. Селинзиите се бият само с ножове.

— Селинзии? — или както Боб го бе превел „стерници за момиче“, а те го транмитираха на английски като човек, който предизвиква друг на дуел. След кратко мълчание тя предложи. — Не би ли могло, просто да му дадеш момичето?

— А честта? Местната гордост и всичко около нея?

— И тя… е, доволна ли е да бъде прасе за награда?

Боб кимна.

— Моделът на ситуацията е познат — изрече тя и рязко добави: — Нищо, ама нищо чуждоземно няма около тези хора, абсолютно нищо?

— Какво?

— А, няма значение. Остави ме да помисля известно време. Рам има една идея. Слушай, Боб, смятам, че ти трябва по някакъв начин да се измъкнеш от тази историческа мисия, дори и да си загубиш имиджа. Ние винаги можем да те преместим не друго място. Така изглежда ще е по-добре, отколкото да убиеш момчето. Или ти да бъдеш убит.

— Благодаря за грижата — отвърна любезно Боб. — Не се тревожи напразно, аз ще намеря начин да ги изиграя добре.

— С подкожна инжекция ли?

— Сигурно ще пробвам карате, всъщност, нямам ясна представа. Само дето се чувствувам дяволски глупаво. Публична борба с ножове заради младо момиче. Ама че пубертетска история!

— Обществото е такова, Боб. Недорасло.

— Дошли чужденци от стая-чекмедже — той зарови пръсти в подобната си на лъвска грива коса и се изправи като се протегна. Боб беше красавец и нямаше нищо чудно, че жителите на селището го бяха избрали за свой шампион. А физическото великолепие се вдъхновяваше и одушевяваше от един интелектуален дух и не по-малко великолепен и страстно трениран ум, който търси същността на поезията заради самия себе си и този факт можеше и нищо да не означава за Н-дифите или повечето хора на Земята. Но в този миг Тамара видя младия мъж такъв, какъвто той бе всъщност — един истински крал.

— Боб — продължи тя, — кажи не! Поискай да те освободят. Ние ще трябва да се преместим.

— Не се поти напразно! — отвърна той и в знак на благодарност за нейната загриженост нежно я притисна до гърдите си. — Аз така ще напердаша това бедно копеле, че то няма и да разбере какво се е случило. И след това ще им произнеса лекция на тема: „Хигиена за Зеленяци. Убийството е вредно за здравето“. Сигурен съм, че това ще ги смае.

— Искаш ли да бъда там и да гледам?

— Искам — съгласи се той. — Особено ако той също има черен колан.

* * *

Следващият следобед тя бе на брега сред перачките както обикновено и провеждаше интересна дискусия с Кара и Либиса относно менопаузата, когато Рамачандра се появи от пауновоцветната гора и заслиза надолу по пътечката. Тамара започна да го наблюдава от камъка си сред водовъртежа и си помисли, колко чужд изглеждаше той, отдалечен, както бе казал Боб, като някой изправен дънер в първата редица срещу великолепните багри на една епична джунгла, показана на екрана на някое кино: твърде дребен, твърде черен, прекалено солиден.

— Как е корема Ви — Кара също го видя и извика, — Увана Рам?

Едва когато се приближи достатъчно близо и не бе необходимо да вика, той благоволи да отговори:

— Аскиос, Кара, много по-добре. Свърших гуото тази сутрин.

— Добре, добре. Още един чайник довечера. Вие сте само кожа и кости.

Последното бе просто нетактично от страна на Кара.

— Може би, ако яде достатъчно гуо, ще придобие цвят на човек — прецени Брела, като го оглеждаше внимателно.

Забележката на Кара за цвета на кожата накара Тамара за пръв път да обърне внимание на смуглата мургава кожа на Рамачандра. Н-дифите бяха учудващо невнимателни към детайлите.

А Брела сравни двамата чужденци и продължи в същия дух:

— Ти също, Тамара. Яж повече по човешки оцветена храна и може би няма да бъдеш толкова грозна и кафява.

— Никога не съм мислила за това — отвърна тя.

— Тамара — съобщи Рам, — ние сме поканени в къщата на Старите Мъже.

— И двамата ли? Кога?

— И двамата. Веднага.

— Как успя да го уредиш? — въпросът на Тамара бе на английски. Тя слезе от камъка, който делеше с Кара и Либиса и зацапа към брега.

— Ами, просто попитах.

— Аз също ще дойда — обяви след тях Кара и също зашляпа във водата. — Аскиос.

— Има ли право една жена да постъпва така, Кара?

— Разбира се. Това е къщата на Старите Мъже, нали? — Кара изтръска капките от малките си плоски гърди и донесе нагънатото, подобно на сари облекло почти до тях. — Да вървим. Аз ще се отбия да взема и Банира. Тя ми каза, че си струвало понякога да отиваме там и да слушаме, какво се приказва. Ще се видим направо в къщата.

Тамара, по чиито мокри крака веднага полепна сребрист речен пясък, се присъедини към Рамачандра, после двамата навлязоха в пауновата горичка и закрачиха по тясната пътечка. Тя прекалено силно усещаше кафявото му рамо до себе си, неговото тъмно, чудесно направено, фино тяло, изящния нос и строгия профил. Знаеше, че това я привлича, но не това бе най-важното сега.

— Ще има ли някаква церемония в наша чест?

— Не знам. Още не съм напълно схванал значението на някои ключови думи. Изглежда питането ми, дали може да отидем там, се оказа достатъчно и те ще ни приемат.

— Дали трябва да взимаш това? — Тамара посочи магнетофона.

— Нещо неясно става в Земята на Облаците и Кукувиците — строго произнесе той и погледът му омекна озарен от усмивка.

Двама повяхнали, прилични на бледи сенки, от малкото на брой Стари Мъже на Н-дифите вървяха пред тях към Къщата — една голяма и разнебитена землянка; още шест или седем старци седяха в кръг около огнището вътре. Връхлетя ги силна воня на поро и заедно с нея множество измърморвания: „Аскиос“. Чуждоземците се присъединиха към хората и седнаха направо на земята. Огън не беше запален. Не се виждаха някакви инструменти, нито се забелязваше атмосфера на разиграван ритуал.

Скоро се появиха Кара и Бинира, влязоха вътре и седнаха мърморейки неизбежното „аскиос“ и започнаха да си разменят безобидни шеги със Старите Мъже. От отсрещната страна на кръга — мястото се осветяваше само през отвора за дим — някой попита за нещо Кара. Тамара на разбра въпроса.

— Аз съм достатъчно стара — отвърна Кара. — Нали така?

Последва общ смях. Вътре влезе още някой, за който Бро-Кап каза, че бил някога известен ловец, грамаден мъж но вече прегърбен от годините, сбръчкан и с уста на грозна костенурка, поради загубата на зъбите. Вместо да седне заедно с другите, той отиде под отвора за дим, протегна ръце настрани и така застина. Настана мъртва тишина.

Старият ловец бавно, бавно се обърна и застана с лице срещу Рамачандра.

— Да се научите да танцувате ли сте дошли?

— Ако мога — отговори ясно Рамачандра.

— Стар ли сте?

— Вече не съм млад.

Боже мой! помисли Тамара, започва се. Дали Рамачандра ще успее да се държи както трябва? А следващият въпрос тя изобщо не можа да разбере; в него нямаше нито Млади, нито Средни Н-дифски думи. Обаче Рам изглежда разбра и отговори бързо.

— Не често.

— Кога за последен път сте донесли в къщи убит дивеч?

— Никога не съм убивал някое животно.

Тези думи предизвикаха дюдюкане, смях и насмешливи подвиквания.

— Той изглежда се е родил направо на петдесет години! — изкикоти се Бинира.

— А може просто да е ужасно мързелив — изрече сериозно един младолик Стар мъж с простодушен поглед.

Последваха още два непонятни въпроса, на които Тамара не разбра и отговорите. Тогава Бро-Кап запита доста грубо:

— Какво ловуваш?

— Аз ловувам переменсоу.

Какво бе това, не и стана ясно, но отговорът бе правилен. Прозвуча възглас на очевидно одобрение, насърчаване и видимо отпускане. Бро-Кап кимна доволно, избърса си носа с опакото на ръката и седна в кръга до Рамачандра.

— Какво искаш да знаеш? — изрече той въпроса по един напълно неритуален начин.

— Аз бих искал да знам — каза Рамачандра, — как е възникнал света.

— О, хо, хо! — започнаха двама старчоци в отсрещната страна на кръга. — Този е прекалено стар за годините си! Сигурно това момче наближава стоте!

— Ние знаем — отговори Бро-Кап, — че Мъжът е направил света.

— Много бих искал да науча, как е станало това?

— В своята глава, между двете си уши, как по друг начин? Всичко е в главата му. Дървото е нищо, камъкът е нищо, водата е нищо, кръвта е нищо, костите са нищо, всички неща са „санисукиарад“.

Изпълнена с чувство на безсилие, че никога няма да разбере ключовата дума, Тамара наблюдаваше лицето на Рам, с плахата надежда, че ще успее нещо да прочете по него, а явно той наистина разбираше всичко. Очите му блестяха, усмихваше се така, че чертите на лицето се закръгляваха и той ставаше мил и нежен.

— Той танцува — произнесе Рам. — Той танцува.

— Може би — съгласи се Бро-Кап. — Може би Мъжът танцува в своята глава и така прави санисукиарад.

Едва след тези няколко повторения Тамара успя да чуе думата „мъж“ като име, едно Н-дифско име или просто дума, която случайно съвпадаше по звучане с английската дума „мъж“ — но тя съвпадаше и по смисъл.

Съвпадаше ли?

За миг всичко се разпадна на две нива, два припокриващи се екрана или воала, единият от звуци, другият от значения; и нито един от двата не е реален. Тяхното взаимодействие, тяхната промяна и движение объркваше всичко, прикриваше или показваше по нещо; в този поток няма за какво да се хванеш, както втори път не можеш да стъпиш в същата река, освен ако не си самата река. Светът започва и нищо не се е случило. Няколко съсухрени стари мъже и жени говорят безмислици за бог Шива в една миризлива колиба. Разговори, отделни думи, думи, които нищо не означават два пъти. Разтворените завеси отново се затварят.

Тя погледна магнетофона и видя, че лентата продължава да се върти. Това променяше до известна степен играта. Когато прослуша записа на спокойствие и чуе интерпретацията и обяснението на Рам, може би всичко ще придобие някакъв строен смисъл.

Най-после се стигна до танца. След много приказки, подмятания, смях и кикотене Бинира обяви:

— Достатъчно переменкиарад без музика!

Бро-Кап добави доста нелюбезно:

— Добре, добре, аскиос, карай!

Бинира веднага започна да пее с тънък, неестествено скърцащ глас, последва я един Стар мъж, станаха и други и заиграха бавен танц, краката не се отлепваха от земята, тялото бе изправено и потрепваше балансирано. Движенията бяха съсредоточени главно в ръцете, дланите и лицето.

Този танц на призрачните Стари мъже предизвика появата на сълзи в очите на Тамара. Сега вече всички танцувваха, освен нея и Кара. Отвреме на време те се докосваха един друг леко и тържествено или се навеждаха, по-точно покланяха, като жерави. Всички ли? Да! И Рам танцуваше с тях. Златистата, оставяща прашна ивица по пътя си светлина, която струеше през отвора за дим, се плъзгаше по ръцете му, а той повдигаше и спускаше босите си пети с леки и плавни движения.

Един Стар мъж застана срещу него.

— О, комейа! О, комейа! Ама! О! О! — пропя той с глас на скърцащ щурец и дланите на Кара, и дланите на Тамара започнаха ритмично да потупват по кафявата земя. Ръцете на стареца се вдигнаха като за молба. Рамачандра се приближи до него, плавно протегна ръка и с разперените си и спокойни пръсти го докосна, като се усмихваше, после се заобръща и започна да приглася на Стария мъж:

— О, комейа! Ама, ама! О…

* * *

— Би ли имало нещо интересно на магнетофона, което би поискал да чуеш? — запита Тамара, но тя каза това главно с цел да откъсне Боб от мрачното му настроение, докато вървяха надолу по пътеката към сечището, където бе определено да стане дуела. Пътят бе застлан с безброй кори от плодовете на ламабата, тъй като по-голямата част от жителите на селото бяха минали от тук преди малко на път за същото място.

— Повечето любовни песни ли са?

— Не… Впрочем, да… Песни за любовта към бога… Знаеш ли името му?

— Да — отвърна безучастно Боб. — Един стар мъж от Гунда ми го каза. Бик-Коп-Мен.

* * *

Дуелът протече почти, но не напълно, по плана на двете страни. От мига в който започна, като допълнение към танците сойейа и белайа, Младите Н-дифи заизпълняваха поредица от групови действия, които изглежда бяха оригинален ритуал или акт изпълнен с определен смисъл. Тамара бе пуснала магнетофона, усърдно снимаше с камерата и си водеше бележки за всичко, включително изражението на Попита (и тя бе тук, тази мис Америка), нанасянето на удар с нож в бедрото на Боб (блестяща дъга в розовоцветните храсти пати) и последвалото хвърляне в стил карата, което накара немирния Пит-Уот да се просне безжизнен на земята.

Боб не се зае да изнася предвидената лекция на тема нихигиеничните аспекти на убийството. Раната му кървеше така силно, че Тамара остави настрана камерата и се зае да дава първа помощ. Така че ликуването на селището Хамо и унинието на Гунда бе записано само на звуковата лента; после и магнитофона изключи, когато Пит-Уот дойде в съзнание и предизвика смут сред представителите и на Хамо и на Гунда. В неписания сценарий не се предвиждаше убития боец да оживее и да стане, клатушкайки се естествено, но без никакви видими рани. През това време Боб бе на път към дома си в Хамо. Той се движише пребледнял и облегнат с нежелание на ръката на Тамара.

— Къде е Рам? — поинтересува се той като начало и тя обясни, че дори не е споменала пред него за дуела.

— Това май е добре — каза Боб. — Знам какво би казал той.

— Но аз не знам.

— Безотговорна намеса в местния живот.

Тя поклати глава.

— Не съм му казала, защото днес не съм го виждала и си мислех… — всъщност тя бе забравила за дуела, който и се струваше така глупав, неестествен и несъществен в сравнение с танците в Къщата на Старите Мъже; глупава шега, досадна пречка, точно в мига когато тя видя цвета, великолепния и ужасен цвят на кръвта в потока слънчева светлина, но тя не можеше да спомене това на Боб. — Рам извърши нещо като пробив — въвлече сам себе си и прекара цял ден в Къщата на Старите Мъже. Аз искам той да говори с теб още тази вечер. Веднага щом ти превържа крака. И той ще иска да знае, какво казват жителите на Гунда за Мъжа. Имам предвид Бога. Грижи се за тази лоза. О, Господи, насам идват футболните запалянковци.

Група Млади Жени ги следваше и без особен ентусиазъм обсипваше пътя на Боб с цветя.

— Къде е Попита? — измърмори Боб и показа белите си зъби.

— Не бива сега, Боб. Наистина ли я обичаш?

— Не, просто сега ме боли крака. Не… всичко бе просто игра и шега. Аз се чудя кой я спечели, аз или Пит-Уот?

Оказа се, че печалбата се бе паднала на Пит-Уот, който бе останал на полесражението и бе изиграл Танца на Победата, две минути отмерено тропане и позиране. Попита вярна на темперамента и обстоятелствата бе тръгнала с него.

— Всичко от което се нуждаем е запис, как се бият в гърдите — каза Боб. — Исусе Христе! Ох, тоя шуртящ крак! Имам чувството, че съм бил нещо като всеобщо магаре за награда.

— Всеобщо магаре за награда — каза Рамачандра, който се присъедини към тях, — любопитна метафора.

В колибата на Боб пламтеше огън. Вън валеше — на Ийрдо това ставаше само през нощта, — Боб бе загубил доста кръв и затова малко топлина в повече и веселие би му се отразило добре. Въздухът бе задимен, но червеникавата светлина трепкаше приятно и караше Тамара да мисли за зимата, един непознат сезон на тази планета.

Боб се просна на леглото си, а другите двама се настаниха до огнището и отвреме на време поддържаха огъня със сухи дървесни кори от ламабата, които горяха с чист пламък и миришеха на свеж бор.

— Рам, какво значи переменсое?

— Мислене. Разбиране. Идеи. Разговор.

— И переменкиарад, така ли?

— Горе-долу същото. Но има и друго значение на… илюзия, заблуда, измама, игра.

— Старите Н-дифи, нали? — попита Боб. — Ако правиш речници, Рам, дай да им хвърля едно око. Аз не разбирам нищо, когато старите момчета започват да приказват за Гунда.

— Освен името на бога — допълни Тамара.

Рамачандра повдигна вежди.

— Мъжът Бик-Коп създаде света с ушите си — процитира Боб. — Н-дифски еквивалент на Битие, Книга Първа.

— Между своите уши — поправи го Рамачандра студено.

— „С“ или „между“, разликата е незначителна за Мит за Сътворението.

— Откъде си сигурен, щом речника ти не е пълен?

Защо той държи такъв тон на Боб? Защо е така презрителен, педантичен, обиден и дори превзет? Превъзходството на Боб блесна когато отговори:

— Няколко седмици ми бяха нужни, да разбера, че ако съм по следите на някой мит или история, то единствените, които могат да ми ги разкажат са старите хора. Това щях да споделя с вас и по-рано…

Рамачандра се втренчи в огъня и не каза нищо.

— Рам — намеси се Тамара, която беше силно ядосана от него, — Боб трябва да знае онова за което говорихме през нощта за произхода на Младите Н-дифи.

Той продължи да гледа все така втренчено и безмълвно.

— Ти ще обясниш това много по-лесно от мен.

След малко той само поклати глава.

— Ти мислиш, че това е грешка? — продължи да настоява Тамара и се разгневи още повече, но и с искица надежда.

— Не! — отвърна той. — Документацията е в онази тетрадка, която ти дадах.

Тя донесе тетрадката от колибата си, запали маслената лампа и седна на пода до походното легло на Боб, така че раненият да може да чете през рамото й. Около половин час те преглеждаха методичните и задълбочени записки на Рамачандра за пряката етимология на Младите Н-дифи от модерния английски език. Отначало Боб се подсмиваше, като приемаше всичко това за една голяма шега, после не успя да се сдържи и премина в истеричен смях на пълната налудничавост на всичко това. И не изглеждаше особено разтревожен, докато Тамара направо започна да се безпокои.

— Ако това не е номер от твоя страна, Рам, то той е все нечий и тогава изглежда още по-ужасен.

— Чий? Как? Защо? — запита Тамара с надежда в гласа. И прецени: Една грешка създава смисъл и една шега също създава смисъл.

— Добре тогава — той почука с пръсти по тетрадката. — Този език не е автентичен. Той е имитация, измислена конструкция, нещо изкуствено, нали така?

Рамачандра, който досега на бе продумал дума през цялото това време, се съгласи с тих и непохватен тон.

— Изобретен е от някой аматьор. Съответствието с английския е простичко, несъзнателно, както при „непосредственото говорене“. Но пък езика на Старите Н-дифи е автентичен.

— Един стар, архаичен, все още оцелял език…

— Не — Рамачандра не се възпротиви веднага, но в замяна на това бе категоричен и думите изричаше със задоволство. — Езикът на Старите Н-дифи е жив. И се основава на езика на Младите Н-дифи, възниква от него или около него, като бръшлян, който се увива край телеграфен стълб.

— Спонтанно ли?

— Толкова спонтанно колкото и всеки друг език или толкова съзнателно. Когато думите са нужни и желани, хората трябва да ги измислят. Това става както пеенето на птичките, но това е и работа, като например музиката на Моцарт.

— Тогава ти искаш да кажеш, че Старите Н-дифи постепенно създават един естествен език от тази имитация?

— Аз съм затруднен да определя думата „естествен“ и поради това не бих могъл да я употребя — Рамачандра промени положението на тялото си, като обхвана с ръце колената си, но без да измести поглед от пламъците на огъня. Аз бих се изразил така: Старите Н-дифи са заети със създаването на света. Примитивните човешки същества го правят чрез езика, музиката и танците.

Боб се взря в него, после в Тамара и помоли:

— Кажи го отново!

Рамачандра мълчеше.

— До сега — започна Тамара, — работейки в три отделни и на голямо растояние едно от друго места, ние срещнахме един език без значителни диалектни различия и със същата конструкция от силно пъървични социални и културни структури. Боб не е намерил някакви легенди, изрази или архетипове, развита символика. И аз не постигнах нещо съществено от откриването на социални структури, каквито бих могла да открия и в стадо примати. Ролите в обществото се определят от пола и възрастта. Н-дифите са получовеци от културна гледна точка, те не съществуват като пълноценни хора. Но Старите Н-дифи започват да го правят. Така ли е, Рам?

— Не знам — бе краткия отговор на лигвиста.

— Това са проповеднически приказки! — възрази Боб. — Получовеци? Хайде де. Изостанали — да! Може би защото тук липсват предизвикателствата на околната среда. Храната им пада от дърветата, дивеч има в изобилие и липсват сексуални задръжки.

— Това е варварско — опеита се да го прекъсне Тамара, но той не й обърна внимание.

— Стимули липсват. О’кей. Но Старите Н-дифи се измъкват от смеха и игрите. Те се отегчават; това също е стимул. Те започват игра с думи и идеи. Така поставят началото на митологията и ритуалите. Няма нищо необикновено в тази ситуация. Младите са заети със секс и физически състезания. Старите — създатели и проводници на културата. Единственото свръхестествено е проблема с този Н-дифски английски. Ето това се нуждае от обяснение. Но в никакъв случай не споменавайте телепатията. Вие не бива да градите научна теория на базата на една окултна хипотеза. Единственото рационално обяснение е, че тези хора и цялото им общество са едно растение. Едно ново, съвсем ново растение.

— Чуйте ме — Тамара просто прибледня, — как може четвърт милион хора да бъдат засяти? Какво ще кашете за тези които са над тридесетте? Ние имаме FTL космически полети едва от тридесет години! Изследването на тази система е извършено от автомати и е станало само преди осем години! Следователно, рационалното ти обяснение е пълна глупост!

— Правилно разсъждаваш — обади се Рамачандра и не отмести тъжния си поглед от искрящия пламък.

— Очевидно е имало екип мисионери, опит за колонизация на тази планета, за който Световното правителство не знае нищо. Ние сме попаднали в нещо, което ме плаши. „Крайната“ фракция…

Внезапно влизане прекъсна Боб (Н-дифите никога не чукаха на вратата). Вътре се намърдаха Бро-Кап, двама други Стари мъже и две полуголи танцьорки на белайа, шестнадесет годишни красавици с цветя в светлокестенявите си коси. Те коленичиха край походното легло и заизреждаха меки ридаещи звуци. Бро-Кап изглеждаше толкова величествено, колкото можеше в претъпканата с хора колиба и впери презрителен поглед в ранения. Той изглежда чакаше момичетата да се успокоят, но едната дърдореше весело, а другата чертаеше кръгове около гръдните зърна на Боб с дългия си нокът.

— Увана Боб — каза Бро-Кап най-после. — Не сте ли Вие Бик-Кап-Мен?

— Аз ли? Аскиос, Уана! Не, аскиос, Бро-Кап, аз не разбирам нищо.

— Понякога Мъжът идва — каза старият Н-диф. — Той идва при Хамо или Фарве, но никога при Гунда или Алко. Той е силен и висок, със златни коси и бронзова кожа, той е велик ловец, велик борец и велик любовник. Той идва отдалече и отива надалече. Ние мислим, че това си Той. Ти не си ли Той?

— Не, не съм — каза решително Боб.

Бро-Кап пое дълбоко въздух и сбръчканите му гърди се повдигнаха високо.

— Тогава ти трябва да умреш! — изрече Старият мъж.

— Да умра ли? — повтори механично Боб, без да разбира нищо.

— Как така ще трябва да умре? От какво? — заговори настойчиво Тамара и напрягайки се, си проби път в пресата от хора и застана лице в лице със Стария мъж. — Какво искаш да кажеш с това, Бро-Кап?

— Тези хора от Гунда, които предизвикват на двубой, използуват отровни ножове — поясни Старият мъж. — Така искат да открият кой от Хамо е Бик-Кап-Мен. Отровата не го хваща.

— Каква е отровата?

— Това е тяхна тайна — каза Бро-Кап. — Гунда е пълна с лоши хора. Ние от Хамо не използваме отрова.

— В името на Исус Христос — каза Боб на чист английски. — Защо не ми казахте?

— Младите Мъже смятаха, че знаеш. Те предполагаха, че ти си Мъжа. По време на двубоя, когато остави Пит-Уот да те рани, когато ти захвърли ножа си, когато го уби, но той се съживи, те не бяха сигурни. И дойдоха в Къщата на Старите мъже да попитат. Защото ние там имаме известие за Мъжа. — В гласът на Старият мъж прозвуча гордост. — Така че аз дойдох при теб. Аскиос, Увана Боб.

Бро-Кап се обърна и излезе. Останалите Стари мъже го последваха.

— Излизайте — подвикна Боб на усмихващите се гальовно момичета. — Хайде, тръгвайте!

Те излязоха без желание, полюлявайки се и на хубавичките им личица бе изписана загриженост.

— Аз отивам до Гунда — отряза Рамачандра. — Ще видя дали нямат някаква противоотрова. — И веднага изтича навън.

Лицето на Боб беше побеляло като на мъртвец.

— Още една дяволска шега — усмихна се той тъжно.

— Ти кървеше много, Боб. Вероятно си изхвърлил с кръвта голяма част от отровата, ако наистина е имало такава. Нека погледна… Изглежда абсолютно чисто… Никакво възпаление…

— Дишането ми зачестява — забеляза младият мъж. — Най-вероятно е шок.

— Напълно е възможно. Нека погледнем в медицинския справочник.

Но там не намериха никакви препоръки и в Гунда Рам не откри противоотрова. А явно отровата въздействуваше на централната нервна система. Пристъпите започнаха два часа след посещението на Бро-Кап, честотата им нарастваше и ставаха все по-тежки. Малко след полунощ, далеч преди изгрева Боб умря.

Рамачандра опита масаж на спрялото сърце, натисна десетина пъти гръдния кош, вдигна ръцете си за поредния ход, но се спря и не го направи. Вместо това застана в стойката на танцьора-създател и разрушител.

Стиснатите дребни юмруци се разтвориха, успокоените и раздалечени пръсти увиснаха над бялото лице и бездиханните гърди.

— О! — извика силно Рамачандра и като се строполи на пода до походното легло, избухна в яростен пристъп придружен от много сълзи.

Вятърът блъскаше дъжда по покрива. Времето минаваше, а Рамачандра беше утихнал, безмълвен, толкова безмълвен колкото и Боб, до който се бе превил и над който бе разпрострял ръцете си. Накрая не издържа, зарови пръсти в косата си и изтощен се унесе в неспокоен сън.

Дъждът намаля и започна да капе, после отново се усили. Тамара загаси маслената лампа. Движенията й бяха бавни и уверени, изпълнени със знание за това което предстоеше. Тя хвърли последните съчки в огъня и седна до малкото огнище. Някой трябва да бди над умрелия и спящия не бива да спи без някой да го пази. Пламъците постепенно угасваха и бавно се заместваха от сивата зараждаща се светлина.

Н-дифските погребение, както бе предполагала Тамара, бяха груби и безсрамни. Имаше определено място, където заравяха мъртвите, там някъде недалеч в гората, за което никой не бе споменал досега и никой не го посещаваше, освен, разбира се, за погребение. С изкопаването на гроба се занимаваха единствено Старите мъже. Те сръчно оформиха плитък трап. Двама от тях заедно с Кара и Бинира помогнаха да се пренесе тялото на Боб до гроба. Аборигените на използуват ковчези — те събличат мъртвите и ги хвърлят в земята. Така е твърде студено, твърде студено, помисли си Тамара и остави бялата риза и панталоните на тялото на Боб, остави и златния часовник на китката и тъй като той не притежаваше други ценности, растла около него грижовно дългите копринено синкави листа на пандсу. Но още преди да поставят тялото в плиткия гроб тя бе го постлала със същите листа.

Четиримата мъже и жени я гледаха безизразно. Те бяха поставили тялото на една страна с леко сгънати колене. Тамара се огледа за цветя, с които да направи траурен букет, но от вида на розовите и пурпурни багри й призля, отказа се, свали златната верижка от шията си, на която висеше малък тюркоаз, подарък от майка й, едно малко късче от Земята и го постави в ръката на мъртвия. Трябваше да бърза. Старите мъже вече хвърляха изровената пръст в гроба с грубите си дървени лопати. И щом свършиха работата си четиримата Н-дифи се обърнаха и без да промълвят нито дума си тръгнаха.

Рамачандра коленичи до гроба.

— Съжалявам, че изпитвах ревност към него — произнесе тъжно той. — Ако се срещнем, когато се родим отново, ти отново ще бъдеш крал, а аз вярно куче, което ще те следва по петите.

Лингвистът се поклони дълбоко, докосна грубите и влажни буци пръст на гроба и бавно се изправи. Погледът му се спря на Тамара.

Тя познаваше тези ясни, тъмни и така печални очи, но сега не издържа и извърна лице. Нямаше какво да каже. Дойде нейния ред да плаче. Рамачандра премина направо през гроба, сякаш това бе обикновено късче земя, хвана я с ръце и я поддържа така, докато тя се разтърсваше от ридания. След първия силен пристъп, тя се овладя и двамата се отправиха надолу по тясната и полуобрасла пътека през пауновото великолепие на гората към селото.

— Изгарянето е по-добро — каза Рамачандра. — Духът се освобождава по-бързо от телесните окови и може да продължи пътя си.

— Земята е най-доброто — отвърна Тамара с нисък и дрезгав глас.

— Тамара, какво ще кажеш, ако поискаме по радиото да ни изпратят от базата в Анкара кораб?

— Не знам…

— Не е нужно да бързаш с решението.

Великолепните багри на ламабадата се размазваха и се изясняваха, отново се размазваха и изясняваха. Тя се спъна, политна, но ръката на Рамачандра, ласкава и силна, бе на мястото си.

— Ние бихме могли да продължим и да довършим това за което сме дошли.

— Етимологията на сънищата.

— Сънищата? О, не. Това е реално… много по реално отколкото бих желал да бъде! Такива са всички сънища.

След три дни те изпратиха редовната си радиограма да Анкара, вътрешната планета, където се намираше централната база на различните изследователски групи, докладваха за смъртта на Боб: „поради възникнала грешка. Няма виновни“, и пожелаха да не бъдат отзовавани.

Животът на Хамо продължи както преди. Жените на Средна възраст не споменаваха за смъртта на Боб пред Тамара, но в продължение на няколко вечери старата Бинира се настаняваше зад нейната колиба и започваше да извива спокойна мелодия, наподобяваща свиренето на щурец. Веднъж тя видя двете малки танцьорки на соейа да поставят букетчета цветя до вратата на празната колиба на Боб, тръгна към тях, но те побягнаха кикотейки се. А скоро след това Младите мъже запалиха огън до колибата и случайно или преднамерено, никой не може да каже, къщичката напълно изгоря и следите от нея изчезнаха само за една седмица.

Рамачандра прекарваше времето си в компанията на старците от Хамо и Гунда, прибавяйки един твърд камък към лингвистичните и митичните данни. Дългите редици на танцуващите соуейа се люлееха, танцьорките на белайа пъчеха едри гърди наляво и надясно, певците пееха в строен хор.

„О, йе, йе, о, йе, йе…“

Горските поляни около площадката за танци гъмжеше от здрач до развиделяване от плътно слепени тела. Ловците гордо се завръщаха с убитото поро, метнали на гърба си малките прасенца със изкривени зъби.

На дванадесетата нощ от смъртта на Боб Рамачандра влезе в колибата на Тамара, която тъкмо се опитваше да прочете някои бележки, но страниците със същия успех можеха да бъдат и празни, главата я болеше и нищо нямаше смисъл и значение. Мъжът се открои на вратата тъмен и слаб, като сянка. Тя вдигна към него тъжните си очи. Той заговори за самотата, което нищо не оззначаваше и хвърляйки достатъчно тъмнина около себе си, завърши:

— Това е като огън. Изгарянето в огън. Но духът хваща всичко, изгаряйки…

— Влизай — предложи тя.

* * *

Няколко дни по-късно те лежаха в тъмнината и разговаряха. Лек дъжд понесен от вятъра стенеше в гората и върху сламения покрив на колибата над тях.

— … откакто те видях — каза той. — По-точно, от деня в който се срещнахме в столовата на базата на Анкара.

На което Тамара през смях добави:

— Ти се държеше така, като че ли…

— Аз не исках това. Отказвах да го приема. Казвах си: „Не! Не! Не!“ Моята жена ми бе достатъчна, подобно нещо не се случва два пъти в живота на един мъж. Аз винаги ще я помня.

— Така и трябва — промърмори Тамара.

— Разбира се. На нея в мен аз сега мога да кажа: „Да!“; и на теб с мен: Да! Да!… Слушай, Тамара. Ти ме направи свободен, твоите ръце ме освободиха. И ме привързаха така силно към колелото и никога повече в този живот тук няма да се освободя, и никога няма да престана да те желая. Аз не искам да престана…

— Толкова е просто сега. Какво стоеше на нашия път?

— Моят страх. Моята ревност.

— Ревност ли? От Боб?

— О, да — добави той и потрепера.

— О, Рам, никога. Още от самото начало, ти…

— Объркване — зашепна мъжът. — Илюзия.

Топлината на Рам преминаваше по дължината на нейното тяло; студеният Боб се намираше студен в земята. Огънят е по-добър от земята!

Тя се събуди; той я милваше по косата и лицето, шепнеше нещо и я утешаваше.

— Заспи отново, всичко е на ред, Тамара — гласът му тежеше от сънливост и нежност.

— Какво, нима аз…

— Лош сън.

— Сън. О, не! Не беше лош; само странен.

Дъждът бе престанал и светлината на гигантската планета се процеждаше през облаците и надничаше като сивкава лека мъгла през входа на колибата. И в нея тя можеше да долови само гънката на носа му, чернотата на косата в разпиляния призрачен прах.

— Какво сънува?

— Едно момче, може би млад мъж… не, момче, на около петнадесет години. Стоеше срещу мен и сякаш изпълваше всичко, обхващайки цялото пространство, така че аз не бих могла да мина край него или да го заобиколя. Но иначе бе съвсем обикновено момче, с очила, май така беше. И ме гледаше втренчено, не заплашително и даже не ме виждаше, но продължаваше да ме гледа втренчено и да казва: „Обяви ме, обяви ме!“ Но аз не предполагах, че с нещо се опитва да ме задължи и затова му отговорих: „За какво?“ Но то само непрекъснато повтаряше: „Обяви ме!“; и тогава се събудих.

— Обяви ме! Колко смешно — подхвърли Рамачандра сънливо. — Обяви ме… Аз съм Бил…

— Да! Точно така. Аз съм Бил. Това изглежда искаше да ми каже.

— О — въздъхна дълбоко Рамачандра и тя усети, как отпуснатото й тяло започна да се напряга.

Откакто Боб умря, Тамара не се доверяваше на Н-дифите, или по-точно казано, без никакво недоверие към който и да било от тях конкретно, а бе загубила доверието си към света им като цяло; страхуваше се и от най-малкото нараняване. Неволно повдигна глава и погледна дали някой не е влязъл в колибата.

— Какво се е случило?

— Нищо лошо.

— Какво е това?

— Нищо. Върни се в съня си. Ти си разговаряла с Бога.

— В съня ли?

— Да. Той ти е казал името си.

— Бил? — каза тя и понеже тревогата и бе преминала, още и се спеше, а и Рамачандра се смееше, тя също се засмя.

— Името на Бога е Бил?

— Да, така е, Бил Копмън… или Копфмън или Капмън.

— Бик-Коп-Мен?

— „А“-то преминава в „к“, както е при „sikka“ — влакно което използуват за въдиците си — произлиза от „silk“ или коприна.

— Какви глупости плещиш?

— Бил Копмън е създателят на този свят.

— Какво? Кого е създал?

— Създал е този свят. Този Свят — Уърдо — порото, храстите „пандсу“, дори самите Н-дифи. Ти си го срещнала в съня си. Той е едно петнадесет годишно момче с очила, слаби глезени и може би с акне по лицето. Ти го видя и аз го видях с очите си. Мършаво, мързеливо и срамежливо. Непрекъснато чете разни истории, мечтае за великия рус герой, който може да ловува, да се бие и да прави любов и денем и нощем. Главата му е пълна с този герой, това е самият той, и така се случва всичко това, което ние преживяхме и което трябваше да се случи.

— Рам, спри се!

— Но ти си тази, която е товорила с него, не аз! Ти си го попитала: „За какво?“ Но той не е могъл да ти отговори. Той не знае! Той не разбира желанието си. Той е обсебен от него, хванат, привързан; не вижда и не знае нищо друго освен собственото си огромно желание. И така създава света. Само този, който е освободен от желанието, е свободен и от световете. Знаеш ли това?

Тамара погледна сякаш през рамото си и надникна в съня си.

— Той говори английски — изрече тя с нежелание.

Рамачандра кимна. Възприетия от него игрив тон и спокойствиет и възвърна увереността — бе така интересно да лежиш и да обсъждаш с някого един и същ глупав сън.

— То записва сънищата си — каза Тамара, — всички тези фантазии за Н-дифите, прави карти и така нататък. Много деца си играят така. А и доста възрастни.

— Може би той освен дневника си има и речник на измисления от него език? Но не бива да ги сравняваме с моите бележки.

— Нищо по-лесно, трябва да го открием и да го помолим да ни го даде на заем.

— Да, но той не познава Старите Н-дифи.

— Рамачандра!

— Кажи, скъпа?

— Ти твърдиш, че само защото едно момче записва глупостите си в дневник, Топена, една далечна планета, до Земята са цели тридесет светлинни години, започва да съществува, заедно с растителността си, животните и хората… Заради това момче и дневника му? А какво ще кажеш за някое друго момче от Шенектади или Ню-Делхи?

— Очевидно същото!

— Твоите глупости са много по-лоши от тези на Бил Копмън.

— Защо?

— Времето. И няма място.

— Това е мястото. Това е времето. Цялата Галактика. Целият Космос. Това е безкрайността. Светът е безкраен, кръговете — безконечни. Това е пространството. Мястото за всички мечти и всички желания. Няма никъде край за това. Светове без край!

Неговият глас някак си неволно се отдалечи.

— Бил Копмън мечтае — каза Рамачандра — и Богът танцува. И Боб умира, а ние се любим.

И тя видя точно пред себе си лицето на момчето, късогледо, изпълнено със силен копнеж, което изпълваше света и нямаше път край него, нито дори малка пътечка.

— Ти нали само се шегуваш, Рамачандра? — и цялата се разтрепера.

— Ако това не беше шега, аз не бих могъл да го понеса. Да бъдаш хванат и залепен към някоя чужда мечта, в алтернативен свят… не, не бих могъл, какъвто и да е той.

— Защо да сме хванати? Ние се обаждаме на Анкара, от там изпращат кораб и ако пожелаем, можем да се върнем на Земята. Нищо не се е променило…

— А самата идея, че това е свят на някого? Какво ще стане с нас ако… ако, докато сме още тук, Бил Копмън се събуди? — помълча за миг и продължи. — Веднъж на хиляди години един дух се събужда! — и в гласът му прозвуча тъга.

Тамара се учуди, защо това го направи тъжен, когато тя намираше, че е утешително. И като се замисли, намери и друго утешение.

— Може ли някой да мисли за смъртта? — запита Рамачандра. — Само един го направи — Боб! Може ли някой да мечтае на сън?

Облаците изтъняха и се понесоха тихо на изток, а меката сиво-пепелява светлина се засили.

— Той ми се стори разтревожен в съня си — измърмори Тамара. — Нещо изглежда го бе уплашило. Като че ли, „Обяви ме“, като че ли… Боб плати… Докога?

— Тамара. Тамара. Ти вървиш пред мен, винаги пред мен.

Челото му бе допряно до гърдите й. Тя прокарваше косите му през пръстите си.

— Рамачандра — каза Тамара. — Струва ми се, че искам да си отида в къщи. Искам да бъда далеч от това място. Искам да се върна в реалния свят.

— Ти вървиш първа, аз ще те следвам.

— О, колко се непретенциозен, лъжец и шегаджия, танцьор, ти си толкова непретенциозен, че изобщо не те е грижа. Нали така? Ти дори не си изплашен.

— Повече не — каза той на един дъх, но едва доловимо.

— Откога знаеш за това нещо? Откогато танцува с Бро-Кап и другите, тогава, първия път?

— Не, не! Едва сега, от съня ти! Тази нощ. Ти го видя. А всичко което съм направил, е че ти го казах. Но да, ако искаш да знаеш, аз мога да го кажа, защото винаги съм го знаел. Аз говоря на моя роден език, защото ти ще ме заведеш у дома. Къщата под дърветата зад храма на Шива в преградието на Калкута ли е моят роден дом? Така ли е? Светът, реалния свят, но кой точно? Какво значение има всъщност. Кой е сънувал Земята? Един по-голям мечтател от мен или теб. Но ние също сме мечтатели, Шакти, и светът ще устои докато траят нашите желания.

Бележки

[1] Заб. Произношението е почти еднакво на английски и Н-дифски. ↑

[2] fobie a deux — лудост за двама. ↑