Иван Бунин
Самота

Изпита компаньонка, чужденка,

се къпеше в морето в хладна вечер

и чакаше все някой да я зърне

как бързо ще изскочи, полугола,

с прилепнало трико, иззад прибоя.

А после, метнала широк халат,

приседна на брега и яде сливи,

и едър пес с накъсан лай търчеше

из люляковата крайбрежна пяна

и с жарка паст се хвърляше зарадван

към топката, която с рязко „hop!“

тя мяташе в морето… Светна фарът

като звезда лъчиста там, в далечината…

Влажнееше брегът, възлезе в свода

луната и се чупеше, блестеше

зеленият й гланц върху вълните… Горе,

на стръмния откос, в небето светло

тъмнееше една самотна пейка…

И там, на нея седнал, гологлав,

писател, сито хапнал у познати,

запалил бе цигара и с усмивка

си рече: „С туй раирано трико

на зебра, честно казано, прилича“.