Иван Бунин
Разсъмване

В пустинята подобно птиче ято

белее фортът. Пясъци. Страна

на голи дюни. В изгревното злато

как рязко лилавее… Ранина.

 

Но рейдът чака слънцето. Разля то

зари… „Мароко“ бълва дим. Вълна

в метални сажди, в бликове, в петна

се полюлява плавно и разлато…

 

Ей първи лъч. Десетките стъкла

по борда пламват. Пара. Шум. Свистене.

И пак сирените дерат гърла.

 

Лодкарят бялва зъби, взел гребла:

звънчето в порта как зове, как стене

сред грубото, тържествено мучене.