Иван Бунин
Кучето

Мечтай, мечтай. Със златна жар в очите

унило гледаш: в ранните тъми

фъртуната, размахала метлите

на сухите тополи, вън дими.

 

В нозете ми се гушиш, скръб гнети те

и мислиш — да, душите си сами

терзаем… чужди някакви земи,

там в пустошта… Зад Перм, зад планините.

 

Света си спомняш — чужд за мен, далечен:

лед, тундри, чумове, безкрайна зима

сред твойта дива, ледена страна.

 

Но аз човек съм: като Бог обречен

да разбера скръбта необяснима

на всички племена и времена.