Иван Бунин
Художникът

Пресече по хрущящия чакъл

градината, огледа водоема,

приседна… Зад дома му се въззема

Яйла — с контура близък, тежко-жълт.

 

А в храста жерав, изнурен от зной,

мълчи. Унил, едва се е изправил;

кракът — вдървен… — Ах, птицо, Ярославъл

и Волга май ни чакат — казва той.

 

И се усмихва, мисли отмалял

как тук ще го изнасят… Ще изглежда

на слънце сива черната одежда,

жълт — огънят, домът — сред синьо — бял.

 

„Кадилница размахва поп с тумбак,

след него хор… И жеравът, от хора

подплашен, ту подскача край стобора,

ту бие с клюн по тежкия капак!“

 

Задъхва се. Шосето е покрил

сив прах, горещ сред маранята суха.

Пенснето снема, мисли си и буха:

„Д-да, всичко шарж е… Пълен водевил“…