Урсула Ле Гуин
Светът се нарича дъбрава (8)

ГЛАВА ШЕСТА

Тази нощ не звучаха песни. Имаше само викове и тишина. Когато пламнаха летящите кораби, Селвър изпадна в екстаз, в очите му бликнаха сълзи, но от устата му не излезе звук. Той се извърна без да продума, с натежала в ръцете му огнехвъргачка и поведе групата си обратно към града.

Всяка група хора от Запада и Севера имаше за предводител бивш роб като него, който бе служил на юмените в Централ и познаваше сградите и живота на града.

Повечето хора, които бяха дошли за нашествието тази нощ, не бяха виждали никога град на юмените. Много от тях никога не бяха виждали и юмен. Бяха пристигнали защото ги водеше Селвър, защото ги водеше Злият сън и само Селвър можеше да ги научи как да се справят с него. Стотици бяха те — мъже и жени. Бяха чакали в абсолютно мълчание в дъждовния мрак в околностите на града докато бившите роби, по двама-трима наведнъж, правеха онези неща, които смятаха да извършат преди всичко останало. Да счупят водопроводните тръби, да прережат кабелите, които носеха светлината от Централния генератор, да разбият и ограбят Оръжейната. Първите паднали убити жертви бяха пазачите. Умираха беззвучно, поразени от оръжията на ловците — примки, ножове, стрели — много бързо, в пълен мрак. Динамитът, откраднат по-рано същата нощ от един лагер на дървосекачи, разположен десет мили на юг, бе приготвен в Оръжейната в подземието на Щаба, докато на други места бяха запалени огньове. И точно тогава завиха алармените сирени, лумнаха огньовете и нощта и тишината изчезнаха.

Трясъкът и тътнежът на огнестрелните оръжия, наподобяващ скършването на падащо дърво, бяха резултат от усилията на юмените да се защитят, защото само бивши роби бяха взели оръжия от Оръжейната и ги използваха. Всички останали действаха със своите копия, ножове и лъкове. Но динамитът, поставен и взривен от Ресуан и други, които бяха работили в лагера на дървосекачите, погълна всички останали шумове, докато изтърбушваше стените на Щаба и унищожаваше хангарите и машините.

Тази нощ в града имаше около хиляда и седемстотин юмени, около петстотин от тях жени. Говореше се, че всички жени на юмените се намирали там в този момент и тъкмо затова Селвър и другите бяха решили да действат, макар че не всички хора, които искаха да дойдат, се бяха събрали още. Между четири и пет хиляди мъже и жени бяха прекосили горите, за да пристигнат на срещата в Ендтор, а оттам — на мястото, определено за тази нощ.

В пожарището се издигаха огромни пламъци. Миризмата на палежа и клането беше непоносима. Селвър чувстваше, че устата му е суха, а гърлото възпалено и не можеше да говори. Просто копнееше за глътка вода. Докато водеше групата си към средната пътека на града, към него се затича някакъв юмен, появил се изневиделица от мрака и непрогледността на натежалия от пушек въздух. Селвър вдигна огнемета и натисна спусъка, докато юменът още падаше на колене в калта, върху която се беше подхлъзнал. Но от оръжието не изскочи със съскане струя пламък. Зарядът му се бе изтощил при паленето на въздушните кораби, останали извън хангара. Селвър пусна на земята тежкото оръжие. Юменът не беше въоръжен и беше мъж. Селвър се опита да каже: „Оставете го да избяга“, но гласът му беше слаб и двама ловци от Абските блата вече бяха изскочили иззад него още докато изричаше думите, с готови за удар дълги ножове. Големите голи ръце се опитаха да се хванат за нещо във въздуха и увиснаха безжизнено, недовършили жеста си. Големият труп падна сгънат на две на пътеката. Много други бяха намерили смъртта си по подобен начин там, в онова, което някога е било център на града. Други звуци не се чуваха, само свистенето на огнените пламъци.

Селвър разтвори устни и с прегракнал глас разтръби онзи зов, с който се обявява края на лова. Другите около него подеха същия вик — ясно и силно, с един непрекъсващ фалцет. Още гласове им отговориха отблизо и отдалеч, понесли се сред пушеците и вонята и разкъсвания от пламъци среднощен мрак. Вместо да изведе веднага групата си от града, той даде знак да продължават, а сам се дръпна встрани, в калта между пътеката и една рухнала от огъня сграда. Прескочи трупа на една юменка и се наведе над тяло, затиснато от огромна обгоряла греда. Не можеше да различи чертите му сред калта и сенките.

Не беше справедливо. Не беше необходимо. Не биваше да поглежда точно този сред толкова много мъртъвци. Не трябваше да го разпознава в тъмнината.

Той тръгна да догони групата си, но се върна и с усилие повдигна гредата от гърба на Любоф, коленичи, подхвана с ръка тежката глава, за да лежи в по-удобна поза и лицето му да не е в калта, и остана така, коленичил, неподвижен. Не беше спал в продължение на четири дни и не се бе спирал да сънува още по-дълго — сам не знаеше откога. Беше действал, говорил, пътувал и планирал ден и нощ, откакто напусна Бротър с последователите си от Кадаст. Беше вървял от град на град, за да говори на хората от гората, за да им разказва за новото нещо, за да ги разбуди от съня за света, организирайки нещото да бъде свършено тази нощ, говореше, все говореше и слушаше какво казват другите — никога в мълчание и никога сам. Бяха го слушали, бяха го чули и бяха тръгнали след него, за да следват неговия път. Бяха поели в собствените си ръце огъня, от който се страхуваха, бяха овладели и превъзмогнали Злия сън, а на смъртта, от която се бяха страхували, предаваха враговете си. Всичко се вършеше така, както той беше казал, че трябва да се свърши. Всичкото бе минало така, както беше казал Селвър.

Общежитието и много други жилища на юмените бяха изгорени, въздушните им кораби бяха подпалени или изпотрошени, оръжията им бяха откраднати или унищожени, а техните женски бяха избити. Огньовете из града догаряха, нощния мрак все повече се сгъстяваше, натежал от пушека. Селвър не виждаше почти нищо. Вдигна поглед на изток като се чудеше дали се приближава зората. Коленичил в калта сред мъртвите, той си помисли „Това е сънят, Злият сън. Бях решил аз да го водя, а сега той води мен“.

В този сън устните на Любоф помръднаха и той ги почувства върху дланта си. Селвър погледна надолу и видя, че очите на мъртвеца се отварят. Отблясъците от гаснещите огньове се плъзнаха по тях. След малко той промълви името на Селвър.

— Любоф, защо остана тук? Казах ти да се махнеш от града тази нощ!

Тези думи изрече Селвър в съня. Тежко, като че се сърдеше на Любоф.

— Ти ли си затворникът? — попита Любоф съвсем тихо и без да повдига глава, но с толкова обикновен глас, че Селвър изведнъж осъзна — това не е съновреме, а световреме, нощ в гората. — Или затворникът съм аз?

— Нито единият, нито другият, и двамата. Откъде да знам? Всички двигатели и машини изгоряха. Всички жени са мъртви. Оставихме мъжете да бягат, ако искат. Наредих да не палят твоята къща, книгите ти няма да пострадат. Любоф, защо не си като другите?

— Аз съм като тях. Човек. Като тях. Като теб.

— Не, ти си различен…

— Аз съм като тях, ти също си като тях. Слушай, Селвър, не продължавай повече, не трябва да избиваш други хора. Трябва да се върнеш… към своите… към своите корени.

— Когато твоите хора си отидат, тогава Злият сън ще свърши.

— Сега — каза Любоф и се опита да вдигне глава, но гръбнакът му беше прекършен.

Той погледна към Селвър и отвори уста, за да каже нещо. Погледът му угасна, за да се отправи в другото време. Устните му останаха разтворени, безмълвни, от гърлото му се отрони дъх като стенание.

Викаха името на Селвър, много гласове, отдалече, повтаряха го многократно.

— Не мога да остана с теб, Любоф! — каза Селвър през сълзи и след като не получи отговор, се изправи и се опита да избяга.

Но в мрака той можеше да се придвижва само много бавно, като че газеше в дълбока вода. Пред него вървеше Духът на Ясена, по-висок от Любоф или който и да е юмен, висок като дърво, без да обръща своята бяла маска към него. Докато вървеше, Селвър говореше на Любоф „Ще се върнем, ще се върнем сега, ще се върнем сега, обещавам ти, Любоф!“

Но неговият приятел, неговият нежен приятел, който бе спасил живота му, но бе предал съня му, Любоф, не отговори. Вървеше някъде в нощта близо до Селвър, невидим и мълчалив като смъртта.

Група хора от Тунтар попаднаха на Селвър, който се луташе в тъмнината, плачеше и си говореше, надвит от съня. Взеха го със себе си, за да се завърнат бързо в Ендтор.

И там, във временната обител — палатка разпъната край брега на реката, той лежа безпомощен и в безсъзнание два дни и две нощи, докато Старите мъже се грижеха за него.

През цялото това време в Ендтор пристигаха и си заминаваха хора, връщаха се в Мястото на Ешсен, което се беше наричало Централ, за да погребат своите мъртъвци и мъртвите чуждоземци. Техните — повече от триста, другите — повече от седемстотин.

Около петстотин юмени бяха заключени в ограждението, кошарата на хорите, която — празна и построена малко встрани — не беше изгорена. Още толкова от тях бяха избягали, някои от които бяха стигнали до лагерите на дървосекачите по на юг. Тях никой не беше нападал. Онези, които все още се криеха или се скитаха из гората, или из просеките, бяха изловени. Някои бяха убити, защото много от младите ловци и ловкини все още чуваха гласа на Селвър, който им казваше „Убийте ги!“ Други бяха оставили нощта на убийствата далеч зад себе си, като че е била някакъв кошмар — Злия сън, който трябва да бъде разбран, за да не се повтори никога. И точно те, изправени пред жадните и изтощени юмени, сгушили се в храсталаците, не можеха да ги убият. И затова понякога сами биваха убивани.

Имаше групи от по десетина-двайсет юмени, въоръжени с дърварски брадви и леки оръжия, макар че за тях малцина имаха муниции. Проследяваха тези групи, докато достатъчен брой хора им организираше засада в гората, след това ги залавяха, връзваха и ги отвеждаха обратно в Ешсен. Всички те бяха изловени за два-три дни, защото тази част от Сорнол просто гъмжеше от горски хора и доколкото им беше известно, толкова много хора на едно място не се бяха събирали никога — нито наполовина, нито дори с една десета от техния брой. Някои все още пристигаха от далечни брегове и други земи, докато други вече си тръгваха за дома. Заловените юмени настаняваха при другите в ограждението, въпреки че там вече беше пренаселено, а къщите бяха прекалено малки по размер за тях. Пояха ги и ги хранеха два пъти на ден. Пазеха ги непрекъснато около двеста въоръжени ловци.

На другия ден след Нощта на Ешсен един въздушен кораб разкъса спокойствието на следобеда с появяването си от изток и се приближи много ниско, като че искаше да се приземи, след това внезапно се издигна нагоре, подобен на граблива птица изпуснала плячката си, направи кръг над разбитата площадка за кацане, димящите останки на града и пустеещите просеки. Ресуан се беше погрижил радиостанциите да бъдат унищожени и може би мълчанието в ефира бе причина за този полет от Кушил или Ришуел, където имаше три градчета на юмените.

Затворниците в ограждението наизскачаха от казармените бараки и започнаха да викат всеки път щом машината избоботваше над главите им. По едно време от нея хвърлиха с малък парашут някакъв предмет, който падна в ограждението и машината отбумтя в небето.

Три или четири подобни крилати кораба бяха останали на Атши — три на Кушил и един на Ришуел. Всичките бяха малки, за по четири души. Бяха въоръжени с картечници и огнемети и те доста измъчваха умовете на Ресуан и другите, докато Селвър лежеше безконтактен, поел по тайнствените пътища на другото време.

Събуди се в световремето на третия ден — отслабнал, замаян, гладен, мълчалив. След като се изкъпа в реката и се нахрани, той изслуша Ресуан и предводителката на Бере и другите избрани водачи. Те му разказаха какво бе ставало в света докато той беше сънувал.

След като изслуша всички, Селвър ги огледа и те видяха бога в него. След тежките преживявания на отвращение и страх, които предизвика Нощта на Ешсен, някои от тях бяха започнали да изпитват съмнения. Сънищата им бяха неспокойни и пълни с кръв и огън. По цял ден бяха обкръжени от непознати хора пристигнали от далечни части на гората — столици, хиляди, събрали се като лешояди на мърша, без да се познават — и им се струваше, че краят на всичко вече е дошъл и никога няма да бъде отново същото или да бъде както трябва. Но в присъствието на Селвър си спомниха целта, отчаянието им избледня и те зачакаха той да проговори.

— Повече няма да убиваме — каза Селвър. — Постарайте се всички да научат това.

Той ги огледа още веднъж.

— Трябва да говоря с пленниците в ограждението. Кои са водачите им?

— Пуяка, Патокракия и Влажноокия — каза Ресуан, бившият роб.

— Пуяка е жив? Добре. Помогни ми да се изправя, Греда! Костите ми сякаш са се превърнали на змиорки…

След като постоя известно време изправен, той се почувства по-силен, а след час тръгна за Ешсен, на два часа път от Ендтор. Когато пристигнаха, Ресуан подпря една стълба до зида на ограждението и изрева на пиджин-наречието, на което обучаваха робите:

— Донга дойде до порта, бързо-бързо!

От пътеките между ниските бетонови постройки някои от юмените започнаха да крещят и да го замерят с пръст. Старият полковник не излезе, но Госи, когото наричаха Влажноокия, се приближи с накуцване и извика към Ресуан:

— Полковник Донг е болен, не може да излезе.

— От какъв вид болен?

— Черва. Водна болест. Какво искаш?

— Говори-говори… Господарю бог — продължи Ресуан на собствения си език, като погледна надолу към Селвър, — Пуяка се крие. Искаш ли да говориш със Влажноокия?

— Добре.

— Стрелците да пазят портата… Към врата, господин Госа. Бързо-бързо!

Портата бе открехната само колкото Госи да се промъкне навън и веднага след това беше залостена отново. Той стоеше сам, изправен пред групата, водена от Селвър. Не се опираше на единия си крак, получил някаква рана през Нощта на Ешсен. Беше облечен в разкъсана пижама, оплескана с кал и подгизнала от дъжда. Посивялата му коса висеше на кичури около ушите и по челото му. Той беше два пъти по-висок от тях, беше сковал се във войнишка стойка и въпреки окаяното си състояние, погледът му изразяваше смелост и гняв.

— Какво искате?

— Трябва да говорим, господин Госи — каза Селвър, който беше научил правилния си английски от Любоф. — Аз съм Селвър от Ясеновото дърво на Ешрег, приятел на Любоф.

— Да, знам кой си. Какво имаш да кажеш?

— Искам да заявя, че няма да има повече убийства, ако и вие обещаете да спазвате това, също като нас. Можем да ви пуснем на свобода, стига да съберете свои хора от лагерите на дървосекачите в Южен Сорнол, Кушил и Ришуел, и да ги накарате да останат тук заедно с вас. Можете да живеете на това място, където гората е мъртва и където отглеждате своите посевни треви. Дървета повече няма да се секат!

По лицето на Госи се изписа изненада.

— Другите лагери не са били нападани?

— Не.

Госи замълча. Селвър се загледа в лицето му, след което рече:

— По-малко от две хиляди от вашите хора останаха да живеят на света. Всичките ви жени са избити. В другите лагери все още има оръжия. Вие можете да унищожите много от нас. Но и у нас има доста от вашите оръжия. А ние сме прекалено много, за да успеете да избиете всички. Предполагам, че сами го разбирате и сигурно затова не сте се опитали да повикате летящите кораби, за да ви донесат огнемети, да убиете стражите и да избягате. Би било безсмислено. Ние наистина сме много. Ако обещаете като нас да не убивате, ще бъде много по-добре и тогава ще можете да дочакате в пълна безопасност пристигането на някой от вашите големи кораби, с които да напуснете света. Това ще стане след три години, според мен.

— Да, три местни години. Откъде знаеш това?

— Ами и робите имат уши, господин Госи.

Госи най-сетне спря погледа си върху него. После погледна встрани, позавъртя се притеснено, опита се да облекчи напрежението в крака си, погледна отново към Селвър и пак отмести поглед.

— Ние вече „обещахме“ да не правим нищо лошо на вашите хора, затова и работниците бяха изпратени по домовете им, но това се оказа безсмислено. Вие пак не ни послушахте…

— Това обещание не беше направено пред нас…

— Как можем да постигнем каквото и да е споразумение или договор с народ, който няма правителство, няма централна власт?

— Не знам. Не съм сигурен дали знаете какво е обещание. Но това ваше обещание беше нарушено много скоро.

— Какво искаш да кажеш? От кого? Как?

— В Ришуел на Ню Ява, преди четиринадесет дни, един град беше изгорен, а хората му — избити, от юмени от лагера Ришуел.

— Даваш ли си сметка какво говориш?

— Съобщавам новини, които ни донесе пратеник от Ришуел.

— Това е лъжа! Ние поддържахме непрекъснат контакт с Ню Ява, докато не започна клането. Никой не е убивал местни хора нито там, нито където и да било другаде.

— Ти ни съобщаваш истината, която ти знаеш — каза Селвър, — а аз — истината, която аз знам. Приемам, че не си знаел за убийствата в Ришуел, но трябва да приемеш думите ми, когато ти казвам, че те са били извършени. Ето какво остава — обещанието трябва да бъде направено пред нас, с нас и да бъде спазвано. Сигурно ще искаш да говориш за тези неща с полковник Донг и другите.

Госи направи движение като че ще влезе обратно през портата, но се обърна и отново прозвуча дълбокият му прегракнал глас.

— Кой си ти, Селвър? Ти ли беше… Ти ли организира нападението? Ти ли ги водеше?

— Да, аз.

— Тогава за всичко си виновен ти! — избухна внезапно Госи. — И за Любоф, така да знаеш. Той е мъртъв — твоят „приятел“ Любоф.

Селвър не разбра напълно този израз. Беше научил какво е убийство, но за вината не знаеше почти нищо, освен че съществува такава дума. Когато погледът му се спря за миг в бледите очи на Госи, които просто излъчваха презрение, той почувства уплаха. Прилоша му дълбоко отвътре, усети мъртвешки студ. Направи опит да се освободи от него като за момент затвори очи. След кратка пауза каза:

— Любоф е мой приятел и затова не е мъртъв.

— Вие сте деца — просъска с омраза Госи, — деца, диваци! Вие нямате представа от действителността. Това не е сън, това тук е действителност! Ти уби Любоф. Той е мъртъв. Ти изби жените — жените — ти ги изкла като животни!

— Трябваше ли да ги оставим да живеят? — попила Селвър с ярост, която не отстъпваше на яростта на Госи. Но по-меко, защото гласът му беше напевен. — За да се размножавате като насекоми в трупа на Света? Да станете повече от нас? Убихме ги, за да останете стерилни. Знам какво значи реалист. Любоф и аз сме говорили за тези думи. Реалист е човек, който познава както света, така и собствените си сънища. Вие не сте нормални. От вас едва ли и един на хиляда знае как да сънува. Дори Любоф не знаеше, а той беше най-добрият между вас. Вие спите, събуждате се и забравяте сънищата си. Пак заспивате, пак се събуждате и така прекарвате целия си живот като си мислите, че това значи да съществуваш, че това е животът, действителността! Вие не сте деца, вие сте зрели мъже, но безумни. И затова ние трябваше да ви избием преди да сте ни предали своето безумие. Върви си обратно и говори за действителността с другите безумни мъже. Говорете си дълго и добре!

Стражите отвориха портата, като размахваха заплашително копията си към скупчените от вътрешната страна юмени. Госи влезе в заграждението, сгушил глава между раменете си, сякаш за да я запази от дъжда.

Селвър беше много уморен. Предводителката на Бере и още една жена дойдоха при него и той тръгна с тях, прехвърлил ръце през раменете им, за да не падне, ако се спъне. Младата ловкиня Греда, братовчедка от неговото Дърво, му подхвърли някаква закачка и Селвър й отвърна безгрижно, през смях.

Обратният път към Ендтор му се стори безкрайно дълъг.

Беше прекалено уморен, за да яде. Пийна малко горещ бульон и легна до Мъжкия огън. Ендтор не беше град в истинския смисъл на думала, а обикновен лагер край голямата река — любимо място за риболов на жителите от големите градове, които се намираха в околните гори преди пристигането на юмените. Нямаше Обител; два кръга от подредени камъни за палене на огньовете и един дълъг затревен бряг над реката, където се опъваха палатките от кожи и плетен папур — това беше Ендтор. Реката Менед, главната река на Сорнол, говореше неспирно в света и в съня при Ендтор.

Много старци се бяха струпали около огъня. Някои от тях познаваше от Бротър и Тунтар, а и от унищожения си роден град Ешрет, а някои просто не познаваше. По очите и жестовете им се виждаше, а и по гласовете им личеше, че са Велики съновидци. Може би толкова много съновидци не се бяха събирали никога и никъде. Той лежеше изпънат, с ръце под главата и гледаше втренчено в огъня.

— Нарекох юмените луди — каза той. — Дали самият аз не съм луд?

— Ти не можеш да различиш едното време от другото — отвърна му старият Тубаб, докато слагаше в огъня един боров клон, — защото не си сънувал нито докато спиш, нито докато си буден вече доста отдавна. Дълго се изплаща цената на такова нещо.

— Отровите, които юмените взимат, вършат почти същото като липсата на сън и сънища — обади се Хебен, който беше служил като роб както в Централ, така и в лагера Смит. — Юмените се тровят, за да могат да сънуват. Виждал съм какъв става погледът на съновидци, след като вземаха отровите си. Но те не можеха нито да извикат сънищата си, нито да ги контролират, а още по-малко да ги изтъкат или оформят, или да прекратят съня си. Самият сън ги водеше и им надвиваше. Те въобще не знаеха какво има у тях самите — същото което се случва с човек несънувал много дни наред. Дори той да е най-мъдрият в своята обител, пак ще бъде луд — сега или по-късно, тук или там и много време след това. Ще бъде подчинен, поробен и няма да разбира самия себе си.

Един много стар човек с южносорнолски акцент постави ръка върху рамото на Селвър, погали го и каза:

— Скъпи мой млад бог, имаш нужда да пееш. Това ще ти подейства добре.

— Не мога. Пей вместо мен.

И старецът запя. Други подхванаха песента му на висок глас, тънко и пронизително, почти без мелодия, със звуците на вятъра, който се промъква между стъблата на тръстиките на Ендтор. Изпяха една от песните за Ясена, за нежните разтворени листенца, който пожълтяват през есента, когато горските къпини се наливат с цвят, а някоя нощ първият мраз ги посребрява. Докато Селвър слушаше песните на Ясена, Любоф лежеше до него. Така, легнал, той не изглеждаше толкова чудовищно висок, нито пък крайниците му, толкова едри. Зад него бе полусрутената от пожара сграда, съвсем черна на светлината на звездите.

— Аз съм като теб — каза той, без да погледне към Селвър с онзи съноглас, който се опитва да разкрие собствената си неистина. Сърцето на Селвър беше натежало от мъка по приятеля.

— Боли ме главата — каза Любоф със собствения си глас, докато разтриваше както обикновено врата си, и в този момент Селвър се протегна да го докосне, да го успокои, но той беше сянка и светлина от огъня в световремието, и старците пееха песента на Ясена — за малките, бели цветчета по черните клонки, тръгнали към пролетта между свежите листа.

На следващия ден затворените в ограждението юмени повикаха Селвър. Той пристигна в Ешсен едва следобед и се срещна с тях извън ограждениего под клоните на един дъб, защото хората на Селвър се чувстваха неспокойни под голото открито небе.

Някога Ешсен беше дълбока дъбрава. Това дърво беше най-голямото сред няколкото пощадени от колонистите. То беше на един обширен скат зад къщичката на Любоф, една от шестте или осемте къщи, които бяха оцелели след нощта на пожарите. Под дъба заедно със Селвър бяха Ресуан, предводителката на Бере, Греда от Кадаст и други, които бяха пожелали да участват в преговорите — не повече от десетина души. Много въоръжени с лъкове стрелци стояха на стража, тъй като се страхуваха да не би юмените да имат скрити оръжия, но стояха или зад някой храст, или зад останки от сградите, за да не се чувства заплаха по време на срещата. С Госи и полковник Донг пристигнаха трима от юмените, наричани офицери, и двама от лагера на дървосекачите. При вида на един от тях — Бентън, бившите роби притаиха дъх. Бентън беше наказвал „мързеливите хори“ чрез публично кастриране.

Полковникът изглеждаше слаб и обикновено жълто-кафявата му кожа сега изглеждаше кално жълтеникаво-сива. Болестта му не беше някаква преструвка.

— И така, на първо място — каза той след като всички се настаниха. Юмените стояха прави, хората на Селвър бяха приклекнали или седяха върху влажните меки окапали дъбови листа. — Преди всичко, бих искал да имаме някаква работна дефиниция за това, какво точно означават вашите условия и каква стойност могат да имат те като гаранция за сигурността на хората, останали под моето командване тук

Последва мълчание.

— Нали разбирате английски, поне някои от вас?

— Да, но не разбираме вашия въпрос, господин Донг.

— Полковник Донг, ако обичате!

— В такъв случай и вие ще ме наричате полковник Селвър, ако обичате.

В гласа на Селвър се бе прокраднала напевна нотка. Той се изправи готов за единоборството, в главата му се носеха мелодии като пълноводни реки, но старият юмен просто стоеше на мястото си — огромен, тежък, гневен — и не приемаше предизвикателството.

— Не съм дошъл тук, за да търпя обидите ви, дребни хуманоиди — каза той, но устните му трепереха, докато изричаше тези думи. Той беше стар, разстроен, унизен. Появилото се предчувствие за триумф напусна Селвър. Нямаше триумф в света, останала бе само смъртта. Той отново седна и каза смирено:

— Не съм имал намерение да ви обиждам, полковник Донг. Ако обичате, повторете въпроса си.

— Искам да чуя вашите условия, а след това вие ще чуете нашите. Няма какво друго да говорим.

Селвър повтори онова, което бе казал на Госи. Донг слушаше с очевидно нетърпение.

— Добре, сега… Вие не сте разбрали, че от три дни в лагера ни има действащо радио.

Селвър знаеше това, защото Ресуан веднага бе проверил дали предметът, спуснат от хеликоптера, случайно не е някакво оръжие. Стражите докладваха, че е радио, и той го беше оставил на юмените. Сега само кимна.

— Така че ние сме в постоянна връзка с трите лагера, двата на Кивгленд и третия на Ню Ява, и ако бяхме решили да разбием обръча на охраната и да избягаме от ограждението, щеше да бъде много лесно за нас — хеликоптерите щяха да ни пуснат оръжие, щяха да прикриват придвижването ни с помощта на бордовите си оръжия, една огнехвъргачка би могла да ни извади от ограждението, а в случай на нужда можеха да използват и бомбите, с които разполагат на борда, а те са способни да ги вдигнат във въздуха целия район. Естествено, вие не сте ги виждали как действат.

— И ако бяхте напуснали ограждението, къде щяхте да отидете?

— Въпросът е, че без да намесваме в това някакви несъществени или погрешно преценени фактори, наистина сега вашите войски имат числено превъзходство, но ние разполагаме с четири хеликоптера в лагерите, които би било безсмислено да опитвате да обезвредите, тъй като те вече са под въоръжена охрана по всяко време, както и цялата ни огнева мощ, така че безпощадната реалност на ситуацията показва нещо, което по принцип се нарича равенство и ние можем да говорим от позиции на взаимно равновесие на силите. Това, естествено, е само временно положение. Ако е необходимо, можем да поддържаме действаща превантивна полиция, за да предотвратим една повсеместна война. Да не говорим, че зад нас стои и цялата огнева мощ на междузвездната флотилия на Земята, която може просто да унищожи цялата ви планета и от нея да не остане и следа в пространството. Но тези идеи са доста неясни за вас, та нека ви кажа колкото се може по просто и ясно — ние сме готови да преговаряме за момента с вас от позиция на равнопоставеност.

Търпението на Селвър се беше изчерпило. Той знаеше, че невъздържаността му е симптом на влошаване на психическото му състояние, но повече не можеше да се контролира.

— Добре тогава, започвайте!

— Преди всичко искам да ви стане ясно, че щом получихме радиото, ние наредихме на хората от другите лагери да не ни носят оръжие и да не правят опити да ни спасяват, както и да не предприемат никакви наказателни акции…

— Постъпили сте разумно. И после какво?

Полковник Донг понечи да отговори гневно, но се спря, лицето му пребледня.

— Няма ли на какво да седна тук? — попита той. Селвър заобиколи групичката на юмените, изкачи се нагоре по склона, влезе в двустайната къщичка и взе сгъваемия стол. Преди да напусне опустялата стая, той се наведе и допря бузата си до грубата повърхност на бюрото, където Любоф седеше винаги, когато работеха със Селвър. Някои от книжата му още стояха там. Селвър ги докосна лекичко. Изнесе стола и го постави върху мократа пръст пред Донг. Старият човек седна, като хапеше нервно устни, а очите му с форма на бадеми се присвиха още повече от болката.

— Господин Госи, може би вие ще говорите вместо полковника — предложи Селвър. — Той не се чувства добре.

— Ще говоря аз — каза Бентън, като направи крачка напред, но Донг поклати глава и промърмори:

— Госи…

Нещата тръгнаха по-леко след като полковникът от говорител се превърна в слушател. Юмените приемаха условията на Селвър. С взаимни обещания за мир те щяха да оттеглят всичките си хора от лагерите и да живеят в един район — зоната, която бяха обработили в Среден Сорнол, около хиляда и седемстотин квадратни мили с достатъчно водоизточници. Поемаха задължението да не влизат в гората, а горските хора поемаха задължението да не минават през Изсечените земи.

Останалите четири въздушни машини станаха причина за известни спорове. Юмените настояваха, че имали нужда от тях, за да докарат своите хора от другите острови на Сорнол. След като машините возеха само по четири души и за всяко пътуване бяха необходими няколко часа, Селвър беше изчислил, че юмените могат да пристигнат в Ешсен много по-скоро минавайки разстоянието пеш и той им предложи превозването през протоците, но се оказа, че юмените никога не изминават големи разстояния пеш. Добре тогава, нека да задържат хоптерите за онова, което те наричат „въздушен мост“, след това трябва да ги унищожат. Отказ! Гняв! Те защитаваха по-яростно машините си отколкото собствените си тела. Селвър не продължи да настоява като каза, че могат да запазят хоптерите, ако летят с тях само над Изсечените земи и при условие, че оръжията в тях бъдат унищожени. По този въпрос те се караха, но помежду си, докато Селвър изчакваше и от време на време повтаряше условията на своето искане, защото по този пункт нямаше да отстъпи.

— Има ли значение, Бентън? — не издържа накрая старият полковник разтреперан и излязъл извън нерви. — Не виждаш ли, че не можем да използваме проклетите оръжия! Има три милиона такива чуждоземци, пръснати из гадните им острови, покрити плътно с дървета и храсти, градове нямат, основна пътна мрежа нямат, централизиран контрол нямат, не можеш да обезвредиш една структура от партизански тип без употребата на бомби. Това вече е доказано и всъщност в онази част на света, където аз съм роден, то беше доказано в продължение на трийсет години чрез успешни сражения срещу големите суперсили на двайсти век една след друга. И докато не дойде някой кораб, ние не сме в състояние да им докажем нашето превъзходство. Да се откажем от тежките оръжия, стига да запазим леките за лов и самоотбрана!

Той беше техния старейшина и неговото мнение надделя накрая, също както би надделяло в Мъжката обител. Бентън помръкна. Гос започна да говори за това какво би станало, ако примирието се наруши, но Селвър го прекъсна.

— Това са вероятности, а ние още не сме приключили със сигурните неща. Вашият Велик кораб ще се върне след три години, което е три години и половина по вашите сметки. До тогава вие ще бъдете свободни тук. Няма да ви бъде много трудно. От Централ няма да вземем нищо друго, освен някои от трудовете на Любоф, които бих искал да запазя. Вие все още разполагате със значителна техника за рязане на дървета и придвижване. Ако ви трябват още инструменти, мините за желязна руда на Пелдел са на ваша територия. Смятам, че всичко това е ясно. Остава да се разбере само едно: как ще постъпят с вас, а и с нас, след пристигането на кораба?

— Не зная — каза Госи, а Донг се опита да поясни:

— Ако не бяхте унищожили ансибъла още в самото начало, можехме да получим актуална информация по тези въпроси и нашите доклади щяха, естествено, да окажат влияние върху предварителните и окончателни решения за статута на тази планета, които след това бихме могли да очакваме да влязат в сила още преди връщането на кораба от Престно. Но в резултат на безразборното унищожаване, за което причина е вашето невежество и липсата на представа за собствените ви интереси, ние нямаме дори радиопредавател, който да излъчва сигнал на няколкостотин мили.

— Какво е ансибъл? — тази дума се бе появявала и по-рано в разговора, но за Селвър беше нова.

— УНВ — съобщи полковникът с леден глас.

— Един вид радио — арогантно допълни Госи. — Осъществява незабавно връзка с нашия свят.

— Без да се чака двайсет и седем години?

Госи се загледа в Селвър с втренчен поглед.

— Правилно, точно така. Много си научил от Любоф.

— А как иначе — намеси се Бентън. — Той беше зеленото приятелче на Любоф. Попиваше всичко, което заслужаваше да се научи, че и отгоре! Например всички основни прийоми на саботажа, къде се разполагат стражевите постове, как се влиза в оръжейната… Сигурно са били във връзка чак до момента, когато започна клането.

Госи изглеждаше доста неспокоен.

— Радж е мъртъв. Това вече е напълно безсмислено, Бентън. Ние трябва да установим…

— Да не се опитваш да ми внушиш, че по някакъв начин капитан Любоф е бил замесен в някаква дейност, която би могла да се нарече предателство към колонията, Бентън? — попита Донг и очите му едва не изхвръкнаха от орбитите си, докато ръцете му притискаха стомаха. — Никакви шпиони и предатели не е имало между моите хора. Те бяха подбирани внимателни далече преди да напуснем Земята и аз познавам добре мъжете, с които работя.

— Нищо не искам да внушавам, полковник. Направо си казвам, че Любоф беше човекът, който разбуни хорите и ако заповедите не бяха променени след като кораба на Флота беше тук, това никога нямаше да се случи.

Госи и Донг понечиха да му отговорят едновременно.

— Всички вие сте много болни — съобщи Селвър, докато се изправяше и отупваше от себе си листата, които бяха залепнали по късичката му козина като по коприна. — Много съжалявам, че трябва да ви държим в кошарата на хорите. Това място не е добро за ума. Моля ви, повикайте хората си от лагерите. Когато всички се съберат тук и големите оръжия бъдат унищожени, и след като обещанието бъде изречено от всички нас, тогава ще ви оставим на мира. Портата на ограждението ще бъде отворена след като аз си замина, още днес. Има ли нещо друго да си казваме?

Никой от тях не каза нищо. Гледаха го отвисоко — седем едри мъжаги с обгоряла или кафява неокосмена кожа, покрити с плат, тъмнооки, с мрачни лица. Дванайсет малки мъже, зелени или кафеникавозелени, покрити с козина, с големи очи на обитатели на нощта, със замечтани лица… Между двете групи стоеше Селвър — преводачът, крехък, обезобразен, хванал съдбите им в празните си ръце. Дъждът падаше тихо върху кафявата земя около тях.

— Тогава сбогом — рече Селвър и поведе своите хора.

— Не са чак толкова глупави — каза предводителката на Бере по обратния път, по който щеше да придружи Селвър до Ендтор. — Бях си мислила, че такива великани трябва да са глупави, но те разбраха, че си бог, видях го изписано по лицата им в края на разговора. Колко добре говориш техния бълбукащ език! А колко са грозни! Мислиш ли, че и децата им са без косми?

— Това никога няма да разберем, надявам се.

— Уф, като си помисля само да кърмя бебе без козина. Все едно да кърмиш риба.

— Те всички са ненормални — заяви старият Тубаб. По гласа му личеше колко е разстроен. — Любоф не беше като тях, когато идваше в Тунтар. Невежа си беше, но беше чувствителен човек. А тези — спорят, надсмиват се на стария човек, пълни са с омраза един към друг, ето така!

И той разкриви покритото си със сива козина лице, за да имитира изразите на земяните, чийто думи естествено не бе могъл да разбере.

— Това ли им каза, Селвър, че са ненормални?

— Казах им, че са болни. Но всъщност те са победени, дълбоко унизени и затворени в тази каменна клетка. След такова нещо всеки би се разболял и би имал нужда от лечение.

— Кой ще ги лекува? — попита предводителката на Бере. — Всичките им жени умряха. Много лошо. Горките грозници. Огромни голи паяци, това са те!

— Те са хора, хора като нас, хора! — каза Селвър, но този път гласът му бе писклив и остър като нож.

— О, скъпи мой повелителю бог, знам това. Исках само да кажа, че приличат на паяци — продължи старицата като го погали по бузата. — Слушайте сега, хора. Селвър е изтощен от пътуванията си между Ендтор и Ешсен. Да поседнем за кратка почивка.

— Не тук! — възпротиви се Селвър. Все още не бяха прекосили Изсечените земи, намираха се сред пъновете по затревените хълмове под голото небе. — Когато стигнем под дърветата…

Той се препъна и тези, които не бяха богове, му помогнаха да продължи по пътя.