Урсула Ле Гуин
Светът се нарича дъбрава (3)

ГЛАВА ПЪРВА

Двете новини от изминалия ден изплуваха в съзнанието на капитан Дейвидсън, когато се събуди, и той продължи да лежи в тъмното за да ги преосмисли.

Добрата новина бе пристигането на новата партида жени. Просто не беше за вярване. Вече бяха тук, в Централ, на двайсет и седем светлинни години от Земята, според измерителната система НАФАЛ, и на четири часа път от лагера Смит, ако се лети с хеликоптер. Това беше втората партида женски за разплод, предназначени за колонията Ню Таити — все здрави и чисти — двеста и дванайсет глави първокласна човешка порода, или поне достатъчно първокласна.

Лошата новина бе съобщението от остров Смит за слабата реколта, ерозията засегнала обширни терени, катастрофалното безплодие. Образът на двеста и дванайсетте пищни, готови за леглото, едрогърди фигурки се стопи в съзнанието на Дейвидсън под напора на дъждовните струи, размиващи преораната почва в кал, която като червеникав бульон се стичаше по скалите в размътеното от дъжда море. Ерозията бе започнала още преди самият той да напусне остров Смит, за да поеме ръководството на лагера Смит и благодарение на необикновената си визуална памет — според учените определения „ейдетична“ — той и сега си спомняше всичко това прекалено ясно. Изглежда онзи самохвалко Кийс беше прав и май трябваше да се оставят повечко дървета там, където се предвижда развитие на селското стопанство, но той и досега не можеше да разбере защо при отглеждане на соя трябва да се хабят площи за някакви дървета, ако към поддържането на почвата се подходи с научни методи. В Охайо не беше така. Като искаш да отглеждаш царевица — садиш царевица, а не разхищаваш място за дървета и разни подобни.

Но всъщност Земята си беше една опитомена планета, а Ню Таити не беше, той беше тук именно за да я опитоми. Щом в момента остров Смит представлява пустош от скали и дерета, той трябва просто да се отпише като загубен. Започваш наново с друг остров и постигаш значително по-добри резултати. Нищо не може да ни спре — ние сме мъже. Много скоро ще разбереш какво значи това, забравена и проклета от Бога планета, помисли си Дейвидсън и се усмихна в тъмнината, защото обичаше да се захваща с трудни задачи. Беше си казал „мъже“, но се сети за жените и в съзнанието му отново нахлуха стройни фигурки на усмихнати жени.

— Бен! — ревна той и седна в леглото, като спусна босите си крака на голия под. — Гореща вода готова, бързо бързо!

Собственият му рев го разбуди напълно. Протегна се, почеса се по гърдите и като навлече шортите си, излезе на огряната от слънцето поляна пред колибата. Движеше се с лекота. Беше едър, мускулест човек и изпитваше радост от движението на добре тренираното си тяло. Бен, който беше неговият личен хор, както обикновено вече бе приготвил врялата вода на огъня и, както обикновено, клечеше наблизо вперил погледа си в нищото. Хорите не можеха да спят, те просто си седяха и гледаха с празен поглед.

— Закуска, бързо бързо! — викна Дейвидсън и взе бръснача си от грубоскованата маса, където хорът го бе оставил заедно с кърпата за лице и огледалото.

Този ден предстоеше доста работа, тъй като бе решил в последната минути преди да стане, да прелети до Централ и лично да добие представа от новите жени. Нямаше да издържат дълго — какво са двеста и дванайсет жени за близо двете хиляди мъже, и както при първата партида, повечето от тях бяха „колониални булки“, докато само двайсетина или трийсетина бяха дошли като „обслужващ отдиха персонал“. Но тези момичета наистина бяха от породата на стръвниците и той имаше намерение да бъде пръв в дългата опашка на чакащите поне при една от тях. Усмихна се само с лявата половина на лицето си, докато дясната остана неподвижна под острието на стържещия бръснач.

Хорът се размотаваше като че имаше цял час на разположение, за да му донесе закуската.

— Бързо бързо! — викна Дейвидсън и Бен се напрегна в усилието си да представи ленивото си тътрене за стегната походка.

Бен беше висок около метър и козината на гърба му беше по-скоро бяла отколкото зелена. Беше стар и прекалено глупав дори за обикновен хор, но Дейвидсън знаеше как да го командва.

Доста хора въобще не знаеха как да се справят с хорите, докато Дейвидсън никога не бе имал трудности с тях — можеше да опитоми който и да е хор, стига да прецени, че вложеното усилие ще е оправдано. Обаче не си заслужаваше да се изразходва толкова енергия. Докарай достатъчно хора, организирай производството на машини и роботи, изгради ферми и градове, и нуждата от хори ще отпадне напълно.

И толкова по-добре. Защото този свят — Ню Таити, буквално казано, бе създаден за хора. След изсичане и почистване на горите и превръщане на терена в плодородна почва за производство на зърно, след премахването на мрачната примитивност, диващината и невежеството, тук щеше да стане рай — истински Едем. Един свят, много по-добър от износената вече Земя.

И той ще бъде неговия свят. Защото точно това беше Дон Дейвидсън, това бе заложено в него — да бъде укротител на светове. Не обичаше да се хвали, но знаеше на какво е способен. Просто така бе създаден — знаеше какво иска и как да го получи.

И винаги го получаваше.

Закуската го загря отвътре. Доброто му настроение не можеше да бъде помрачено дори от вида на Кийс Ван Стен — тлъст, бял, с очи изпъкнали като сини топки за голф върху разтревоженото му лице, който идваше към него.

— Дон — започна Кийс без да поздрави, — дърварите пак са били дивеч в Зелената полоса. В задната стая на общежитието има осемнайсет чифта еленови рога.

— Никой никога не е успявал да попречи на бракониерите да бракониерстват, Кийс.

— Но ти можеш да им попречиш. Нали затова живеем като във военно положение, нали затова армията управлява тази колония — за да се спазват законите.

Фронтална атака от Пухи Шкембето! Почти комедия.

— Добре — поде Дейвидсън дълбокомислено, — мога да ги спра. Но виж какво, аз се грижа за хората, това ми е работата, както ти сам каза. Всъщност от значение са хората, а не животните. Ако с малко ловуване извън закона те си помагат, за да облекчат клетия си животец, аз съм готов да замижа с едното око. И те имат право да се забавляват по някакъв начин.

— Нали си имат развлекателни игри, спортове, хобита, филми, видеозаписи на всички значителни спортни състезания от миналия век, алкохол, марихуана, хапчета и дори нова партида жени в Централ. За онези, които не са доволни от лишените в известна степен от въображение армейски постановки за хигиеничен хомосексуализъм. Разглезена пасмина са твоите фронтови герои и съвсем нямат нужда от задоволяване на „възстановителния“ си нагон чрез изтребване на рядък местен животински вид. Ако не предприемеш нещо, ще докладвам за сериозно нарушение на Протокола за екологична защита в рапорта си до Капитан Госи.

— Може, щом смяташ, че е необходимо — отвърна спокойно Дейвидсън, тъй като никога не губеше присъствие на духа. Жалка картина представляваше европеецът от типа на Кийс с пламналото си лице на човек, който не е в състояние да овладее емоциите си. — Нали това ти е работата. Няма да ти се сърдя. Нека на Централ решат кой е прав. Разбирам, че искаш да опазиш това място такова, каквото е било, Кийс. Като един голям национален горски резерват. За да му се любуват, да го изучават. Чудесно, ти си спецът по тези въпроси, а ние сме простосмъртни изпълнители, които си вършат работата. Земята има нужда от дървен материал, и то сериозна нужда. Ние намираме дървен материал на Ню Таити. И така — ние сме дървари, нали разбираш? Пунктът, по който имаме най-сериозни различия, е че в твоята скала на приоритетите Земята съвсем не е на първо място, а за мен е точно обратното.

Този път сините топки за голф го гледаха малко изкосо.

— Така ли било? Значи искаш и този свят да се превърне в образ и подобие на Земята? В бетонова пустиня?

— Като казвам Земята, Кийс, имам предвид хората. Хората. Ти си се загрижил за елените, дърветата, храстите. Чудесно! Това ги е работата. Но аз обичам да гледам нещата в перспектива, да ги подреждам по значение, а от най-голямо значение, поне засега, са хората. Ние вече сме тук и ето защо този свят ще ни се подчинява. И харесва ли ти или не, трябва да приемеш този факт, просто светът е устроен по този начин. Слушай, Кийс, ще отскоча до Централ, за да погледна новите колонистки. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не, благодаря, капитан Дейвидсън — отказа спецът, и се отправи към лабораторията.

Беше просто вбесен. Разстроил се беше заради някакви си елени. Великолепни животни бяха, наистина. В паметта на Дейвидсън изплува първия елен, който беше видял тук, в Земята на Смит — голяма червена сянка, почти два метра висока при шията, с корона от прибрани златни рога. Пъргаво, изящно животно, най-прекрасният дивеч, който човек може да си представи.

На земята използваха робоелени дори в резерватите в Скалистите планини и Хималаите, тъй като истинските вече почти бяха изчезнали. А тези зверове бяха мечтата на ловеца и затова нямаше да им се размине. Какво пък, дори и дивите хори ги биеха със смешните си малки лъкове. Елените бяха дивеч и съвсем естествено беше ловците да ги преследват, но това бе последното нещо, което мекушавият Кийс можеше да разбере.

Всъщност той беше доста умен, но не беше реалист, липсваше му решителност. Просто не можеше да разбере, че трябва да участва в играта с победителите, иначе непременно губеше. А победител винаги е човекът, винаги! Вечният конквистадор.

Дейвидсън продължи да крачи през поселището. Утринното слънце блестеше в очите му. В топлия въздух се носеше сладостния аромат на сурово дърво и пушек. Прекалено спретнато изглеждаше всичко наоколо за дърварско поселище. Обитателите му — двеста мъже — бяха усвоили доста голям район от дивата гора само за три земни месеца.

Лагерът Смит се състоеше от две големи полусфери от ламаринопласти, четирийсет дървени хижи построени с помощта на хорите, дъскорезницата и голямата пещ, чийто син пушек се разнасяше над огромната площ, покрита с пънове и нарязани трупи. На възвишението над селището се намираше летателната площадка с големият сглобяем хангар за хеликоптерите и тежкотоварната техника. Това беше всичко. Но когато пристигнаха, тук нямаше нищо. Дървета. Една тъмна дъбрава от скупчени, преплитащи се дървета, безкрайна и безсмислена. Една мързелива река, притисната в душното си корито от дърветата, няколко колиби на хора, скрити между дърветата и още — елени, космати маймуни и птици. И дървета. Корени, стволове, клони, вейки, листа, листа отгоре и отдолу, листа в лицето и в очите, безкрайно много листа и безкрайно много дървета.

По-голямата част от Ню Таити бе покрита с вода — едно топло плитко море, чиято повърхност се нарушаваше тук-таме от рифове, островчета, архипелази и петте големи Земи, които бяха разположени във формата на арка с дължина около две хиляди и петстотин километра в северната кватросфера. И всички тези парченца и късчета суша бяха покрити с дървета. Океан или дървета — на Ню Таити друг избор нямаше. Вода и слънце, или мрак и листа.

Но тук бяха пристигнали хора за да сложат край на мрака и да превърнат тази сган от дървета в безупречно нарязани талпи, които на Земята се ценяха повече от злато. Буквално повече от злато, защото то можеше да бъде извадено от морската вода и изпод ледовете на Антарктида, а дървен материал там не можеше да се намери. Дървеният материал можеше да се получи само от дървета, а той наистина беше необходим лукс на Земята. Ето защо горите по другите планети се превръщаха в дървен материал. Двеста мъже с роботриони и самодвижещи се хаспели бяха отворили вече широката дванайсет километра просека върху остров Смит само за три месеца.

Най-близките до лагера пънове из просеката вече се превръщаха в бяла прахан. Обработени с химикали те щяха да се превърнат в богата торна пепел, готови за пристигането на постоянните заселници селските стопани на Смит. И на земеделците нямаше да им остане нищо друго, освен да засадят семената и да чакат да покълнат.

Това вече беше правено. Само по себе си беше странно, но всъщност бе доказателството, че Ню Таити е предопределена за заселници. Тук всичко беше пристигнало от Земята преди около един милион години и еволюцията се бе придвижвала по толкова познат път, че веднага се различаваха бор, дъб, орех, кестен, ела, зеленика, ябълка, ясен, както и елени, птици, мишки, котки, катерички, маймуни.

Естествено хуманоидите от Хайн-Давенант твърдят, че те са свършили това по същото време когато са колонизирали Земята, но ако човек слуша тези извънземни, ще разбере, че претендират да са заселили всички планети в Галактиката и да са изобретили всичко — от секса до габърчетата.

Теориите за Атлантида бяха много по-реалистични и това наистина можеше да бъде загубената колония на Атлантида. Но хората бяха измрели и най-близкото себеподобие, което се бе развило от клона на маймуните вместо тях, бяха хорите — високи по един метър и покрити със зелена козина.

За извънземни те почти отговаряха на стандарта, но като хора бяха истински провал. Просто си бяха сбъркани. Може би след още един милион години щяха да се оправят, но конквистадорите бяха пристигнали и еволюцията не се движеше вече с темпото на случайните мутации по веднъж на хилядолетие, а със скоростта на междузвезден кораб от Земната космическа флотилия.

— Хей, капитане!

Дейвидсън се обърна и макар реакцията му да се бе забавила само с микросекунда, това беше достатъчно, за да го ядоса. Имаше нещо в тази нещастна планета, нещо в слънцето и в леко забуленото небе, в меките ветрове понесли уханието на листна плесен и цветен прашец, нещо, което те кара да се унасяш — замотаеш се някъде и се замислиш за конквистадори, за съдбата и за други глупости, докато започнеш да действаш тъпо и бавно като някой хор.

— Добро утро, Ок — отвърна ясно и високо Дейвидсън на бригадира на дървосекачите. Черен и жилав като стоманен кабел, Окнанауи Набо беше пълна физическа противоположност на Кийс, но и той изглеждаше не по-малко разтревожен.

— Ще ми отделиш ли половин минутка?

— Разбира се. Какво те притеснява, Ок?

— Мръсните му копеленца!

Подпряха се на една от оградите стъкмени от релси. Дейвидсън запали първата си цигара за деня. Слънцето пробиваше с топлите си лъчи синкавите ивици пушек. Гората зад лагера, недокосната от човешка ръка ивица широка около четиристотин метра, изпращаше онези слаби, непрекъснати, пропукващи, припискващи, неспокойни, виещи и метално звънки звуци, с които утрото пълни горите. Тази просека можеше да бъде в Айдахо през 1950 година. Или в Кентъки през 1830. Или в Галия 50 години преди Христа. „Тий-ует“ — долетя далечен писък на птица.

— Искам да ми се махнат от главата, капитане.

— Хорите ли? Какво значи това, Ок?

— Просто да ги пуснем да си вървят. И насила не могат да изработят в дъскорезницата толкова, че да си покрият разноските или да ми компенсират главоболията, които постоянно ми създават. Те просто не работят.

— Работят, стига да знаеш как да ги накараш. Нали те построиха лагера.

Изсеченото като от обсидиан лице на Окнанауи си остана мрачно.

— Сигурно си успял да си изработиш подход към тях. Аз го нямам — каза той и след като помълча продължи. — В курса по приложна история, който минахме докато ни обучаваха за работа в космическите колонии, твърдяха, че робството никога не е давало добри резултати, излизало неикономично.

— Прав си, но това не е робство, моето момче. Робите са хора. Като отглеждаш крави, наричаш ли го робство? Не. И резултатите са добри.

Бригадирът кимна вяло, но каза:

— Много са дребнички. Опитах се да уморя от глад най-ленивите, а те просто си седят и гладуват.

— Дребни са, наистина, но не се оставяй да те заблудят, Ок, много са яки и са ужасно издръжливи. Освен това нямат чувство за болка като хората. Ето това забравяш, Ок. Мислиш си, че да удариш някого от тях е все едно да удариш дете, но повярвай ми, те изпитват онова, което изпитва и робот, ако го удариш. Ето ти, например, си чукал някои от женските и знаеш — те като че ли не изпитват нищо, нито удоволствие, нито болка. Просто си лежат там като матраци, независимо какво правиш ти. Всичките са такива. Вероятно нервите им са устроени по-примитивно, отколкото на хората. Като на рибите, например. Ще ти разкажа една откачена история по този случай. Когато бях в Централ, преди да дойда тук, един от опитомените мъжкари се нахвърли върху мен. Знам, разправят, че никога не се биели, но този изглежда беше превъртял, просто луд за връзване, и добре че не беше въоръжен, иначе щеше да ме убие. Но аз почти трябваше да го унищожа преди да се откаже. И въпреки това продължаваше да налита срещу мен. Отнесе невероятно много бой, а сякаш въобще не го усети. Също като бръмбар, който трябва да настъпиш няколко пъти, защото той така и не е разбрал, че е размазан. Погледни тук! — И Дейвидсън наведе нископодстриганата си глава, за да покаже една сплескана бучка зад ухото си. — Едва не получих сътресение на мозъка. А той го направи след като вече му бях счупил ръката и лицето му беше заприличало на пихтия от боровинки. И продължаваше да налита! Ето какво, Ок, хорите са мързеливи, тъпи, подли и не изпитват болка. С тях трябва да се държиш твърдо и никога да не се отпускаш.

— Не заслужават толкова внимание, капитане. Гадни, лениви зелени копелдачета! Не искат да се бият, не искат да работят, нищо не искат. Освен да ми лазят по нервите.

Недоволството на Окнанауи беше примесено с някаква жизненост, което обаче не прикриваше решителната му непримиримост. Не искаше да бие хорите, защото бяха много по-дребни — това вече си беше изяснил, а сега го разбра и Дейвидсън и се съгласи. Той знаеше как да се справя с хората си.

— Виж какво, Ок, опитай така — подбери подстрекателите и им кажи, че ще им удариш по една доза халюциноген, какъвто и да е — те и без това не ги различават. Но се плашат от тях. Не преигравай, разбира се, и това ще даде резултат — гарантирам ти го?

— Защо се плашат от халюциногена? — полюбопитства бригадирът.

— Откъде да знам? Защо жените се плашат от плъхове. Не търси разум у жените и хорите, Ок. Всъщност, затова отивам в Централ тази сутрин. Да ти подбера ли някоя кучка?

— Само не пипай две-три от тях докато си взема отпуската — ухили се Ок.

Покрай двамата мина група хори, нарамили дълга, 30 на 30 греда за клуба, който се строеше долу край реката. Дребните фигурки тътрузеха крака под тежестта, като мравки помъкнали мъртва гъсеница, с някакво абсурдно униние. Окнанауи ги проследи с поглед и каза:

— Истината е, капитане, че ми се повдига от тях.

Странна забележка за корав и уравновесен човек като Ок.

— Напълно съм съгласен с теб, Ок. Те не заслужават нито да си губиш времето с тях, нито да рискуваш. Ако го нямаше онзи досадник Любоф и полковникът не страдаше от манията да спазва устава до последната буква, мисля, че можехме просто да разчистваме районите, в които се настаняваме, вместо да прилагаме този режим на доброволен труд. И без това някой ден те ще бъдат унищожени, така че колкото по-скоро, толкова по-добре. Просто натам вървят нещата. Примитивните раси трябва да отстъпят пред цивилизованите. Или да бъдат асимилирани от тях. Но абсолютно сигурно е, че ние не можем да асимилираме толкова много зелени маймуни. И както казваш, с този ум, който все пак имат в главите си, никога няма да можем да им се доверим. Като онези едрите маймуни, които са живели в Африка — как се наричаха…

— Горили ли?

— Точно така. Тук бихме се чувствали много по-добре без хорите, както в Африка се справяме много по-добре без горилите. Те само ни пречат. Но Старото Куку нарежда да се използва труда на хорите и ние използваме труда на хорите. Само че до известно време, нали така? Ще се видим довечера, Ок.

— До довечера, Капитане.

Дейвидсън отиде да вземе хоптера си от щаба на лагера — дървен куб със страна четири метра, скован от борови талпи и обзаведен с две бюра, резервоарче за студена вода и лейтенант Бирно, който поправяше някакво уоки-токи.

— Внимавай да не ни пламне лагерът, Бирно!

— Докарай ми една кучка, Капитане. Да е блондинка с гърди 85, талия 44 и ханш 90 сантиметра.

— Боже мой, само толкова ли?

— Обичам ги стройни, а не разплути. Ей такива — и Бирно очерта предпочитания си обем във въздуха.

С усмивка на лицето Дейвидсън продължи към хангара. Като се издигна с хоптера над лагера, погледна надолу — детски кубчета, пътечки като на скица, осеяни с трупи площадки и всичко се смаляваше с набирането на височина, докато погледът му обхвана все още недокоснатите гори на големия остров, а отвъд тях тъмно и светлозелените нюанси на прострялото се до хоризонта море. Лагерът Смит приличаше на малко жълто петънце, прашинка върху огромния зелен килим.

Около пладне, след като беше пресякъл проливите Смит и гористите, дълбоко насечени хребети на Северния централен остров, той пристигна в Центравил. Приличаше му на град — и как иначе, след трите месеца прекарани в горите. Имаше истински улици и истински огради — беше се появил в началото, при създаването на колонията преди четири години. Въобще не можеше да се усети какъв нескопосан градец като от времената на завладяването на прериите всъщност беше, докато не се погледне на юг, на около половин миля и не се види издигащата се над осеяните с трупи и бетонни площадки самотна златна кула, по-висока от която и да е сграда в Центравил. Корабът не бе голям, но тук изглеждаше огромен. Беше само една лонча — кораб за приземяване, всъщност корабна лодка. Истинският обслужващ кораб на НАФАЛ „Шакълтън“ си стоеше на височина половин милион километра, горе, в орбита. Лончата беше само един намек, само връхчето на айсберга, който представляваше величието, мощта, изключителната прецизност и неповторимост на междузвездната комуникационна техника на Земята.

Ето защо при вида на кораба, пристигнал от дома, в очите на Дейвидсън се появиха сълзи и той не се срамуваше от тях. Той беше патриот, така бе устроен.

Но малко след това, докато вървеше из улиците на този пограничен град (както някога ги наричаха) и погледът му нямаше на какво да се спре нито в единия, нито в другия им край, той започна да се усмихва. Защото жените бяха там, наистина, и се познаваше, че са съвсем свежи. Повечето бяха облечени в дълги тесни поли, на краката си носеха големи, подобни на галоши обуща, в различни цветове — червено, виолетово или златисто жълто, а блузите им падаха в свободни дипли от злато или сребро. Нямаше ги вече щедро отворените деколтета — модата се бе променила, за съжаление. Прическите представляваха натрупана високо върху главата коса, непременно напръскана с лепкавата смес, която се използваше в момента. Адски грозно! Но такова нещо с косите си биха могли да направят единствено жени, чиято цел е да бъдат още по-съблазнителни. Дейвидсън се усмихна на една дребна, но едрогърдеста евроафриканка, с коса по-голяма от главата й, но не получи усмивка в отговор, а само едно поклащане на отдалечаващия се ханш, което сигнализираше съвсем откровено: „Следвай ме, следвай ме, следвай ме!“ Но той не тръгна след нея. Поне за момента.

Отиде в Щаба на Централ — стандартна сграда от химически споени панели и пластмасови разделителни плоскости с четирийсет канцеларии, десет хладилни устройства и оръжейна в приземието. Там Дейвидсън се представи в командния пункт на Централната колониална администрация на Ню Таити. Запозна се с двама души от екипажа на лончата, регистрира заявката си за полуроботизирано устройство за белене на корите на дърветата в отдела по горите и си уреди среща със стария си приятел Джуджу Серенг в бара „Луау“ точно в четиринайсет нула нула.

Пристигна в бара час по-рано от уговорката, за да си подложи малко храна за предстоящото пиене. Там беше Любоф с две момчета, облечени във флотски униформи, някакъв вид спецове пристигнали с лончата на „Шакълтън“. Дейвидсън нямаше много високо мнение за флотата. Това бяха хора с прекалено високи претенции, които се развяваха от звезда към звезда и оставяха мръсната, кална и опасна работа върху повърхността на планетите на армията. Но военните са си военни и наистина беше много странно, че Любоф се държи толкова приятелски с хора, които са в униформа. Той говореше и както обикновено ръкомахаше. Като мина покрай него, Дейвидсън го тупна по рамото и каза:

— Здрасти, Радж, приятелю, как е животът? — и продължи нататък без да изчака гримасата на погнуса, въпреки че не му се искаше да я пропусне.

Наистина омразата на Любоф към него беше нещо смешно. Може би човекът си бе малко по-женствен, както се случва при много интелектуалци, и не понасяше отявлената мъжественост на Дейвидсън. Но Дейвидсън нямаше намерение да си губи времето в култивиране на омраза към Любоф, той просто не заслужаваше такова усилие.

В Луау сервираха прекрасен еленов стейк. Какво ли биха си казали на Земята, ако видеха, че един човек само изяжда по килограм месо на едно ядене. Нека си смучат своите соеви зърна, горките.

След това Джуджу пристигна точно според очакванията на Дейвидсън с най-добрите от новите момичета — две сочни красавици, но не от булките, а от момичетата на отдиха. Старата колониална администрация понякога наистина се справяше много добре. Предстоеше дълъг, горещ следобед.

На връщане към лагера Дейвидсън прелетя над пролива Смит на едно ниво със слънцето, което се бе отпуснало върху огромна златна постеля от леки облачета над морето". Той си пееше и се въртеше в пилотската седалка. Земята на Смит се появи обвита в лека мъгла. Над лагера се издигаше пушек — тъмно петно, сякаш в пещта за отпадъци бе попаднал петрол. Не можеше да различи сградите през него. Едва когато слезе на нивото на площадката за кацане, видя овъгления корпус на реактивното устройство, разбитите хоптери, изгорения хангар.

Веднага вдигна хоптера обратно във въздуха и прелетя толкова ниско над лагера, че можеше да се блъсне във високия комин на пещта за отпадъци, единственото нещо, което все още стърчеше изправено. Всичко друго беше унищожено — дъскорезницата, пещта, складовете, щаба, колибите, бараките, лагера на хорите. Всичко! Черни обгорели греди, които все още пушеха. Но това опустошение не беше причинено от горски пожар. Гората си стоеше наоколо, зелена, съвсем близо до тлеещите останки на постройките.

Дейвидсън се върна до площадката, приземи се, започна да търси мотора, но от него беше останал само един черен обгорял скелет сред пушещите останки на хангара и машините. Изтича по пътеката надолу към лагера. Като мина покрай радиопункта изведнъж се осъзна и без да изгуби дори крачка в колебание, скочи встрани от пътеката зад изтърбушената барака. Там спря и се заслуша.

Нямаше никой, цареше пълна тишина. Пожарите отдавна бяха угаснали. Само огромните купища дървен материал все още пушеха и изпод пепелта и черните овъглени буци проблясваха огънчета. Тези овални купчини пепел бяха имали стойността на златото. Но от овъглените скелети на бараките и колибите не се вдигаше пушек, а в пепелта се търкаляха кости.

Клекнал зад радиопункта, Дейвидсън размишляваше трескаво и трезво. Имаше две възможности. Първо: нападение от друг лагер — някой от офицерите от Кралския лагер или от Ню Ява да е превъртял и да се е опитал да направи общопланетарен преврат. Второ: нападение, организирано някъде извън планетата. Той си представи златната кула на космическата площадка в Централ. Но ако „Шакълтън“ бе минал в частни ръце, защо ще започнат с унищожаването на малък лагер вместо да окупират направо Центравил? Не, това е истинска агресия, пришълци. Някоя непозната раса или може би сетийци, или хаитяни, решили да превземат Земните колонии. Никога не бе имал доверие на тези прекалено интелигентни хуманоиди. Това трябва да е било извършено с топлинна бомба. А техниката на агресорите — реактивни лончи, летателни апарати, заряди — спокойно може да е била скрита на някой остров или риф някъде в югозападната кват-росфера. Трябваше да се върне до хоптера си и да вдигне тревога. След това да огледа всичко наоколо, да разузнае, така че да може да съобщи в щаба своята оценка за действителното състояние на нещата. Вече се изправяше, когато чу гласовете.

Не бяха човешки гласове. Пискливи, меки, неразбираеми. Пришълци.

Хвърли се по корем зад пластмасовия покрив на пункта, който лежеше деформиран от топлинната вълна като крило на прилеп, притаи дъх и се заслуша.

Четири хори минаха на няколко метра от него по пътечката. Бяха диви хори, съвсем голи, ако не се смятаха кожените колани, по които висяха ножове и торбички. Никой не носеше нито късите гащета, нито кожените нашийници, които се раздаваха на опитомените хори. Доброволците в лагера сигурно бяха изгорени заедно с хората.

Подминаха малко неговото скривалище, като продължаваха да говорят на бавния си неразбираем език. Дейвидсън притаи дъх. Не искаше да го усетят. Но какво, по дяволите, правеха тук тези хори? Можеха да бъдат само шпиони или разузнавачи на агресорите.

Един от тях се обърна и посочи на юг докато говореше. Дейвидсън видя лицето му и го позна. Всички хори си приличаха, но този беше по-различен. Самият той се бе разписал върху това лице преди по-малко от година. Това беше онзи побъркан, който го бе нападнал в Централ, онзи самоубиец — любимецът на Любоф. Какво, по дяволите, правеше тук?

Дейвидсън започна трескаво да търси решение. Както винаги, реагира бързо. Изправи се съвсем внезапно, висок, спокоен, с оръжие в ръка.

— Вие хори, на място! Никакво движение!

Гласът му изплющя като камшик. Четирите дребни фигурки замръзнаха. Онзи с обезобразеното лице го погледна през развалините с огромните си празни очи, от които бе изчезнала всякаква светлинка.

— Отговори веднага. Този огън — кой запали?

Отговор не последва.

— Отговори сега, бързо бързо! Няма отговор — паля първи! После друг друг! Ясно? Този огън — кой запали?

— Ние изгорихме лагера, капитан Дейвидсън — отвърна онзи от Централ със странно мек глас, който напомни на Дейвидсън за някакъв човек. — Всички хора са мъртви.

— Вие сте причинили пожара? Какво значи това? — Той безуспешно се мъчеше да си припомни името на белязания нещастник.

— Тук имаше двеста човека. Деветдесет роби от моите хора. Деветстотин мои хора дойдоха от гората. Първо избихме хората на място в гората, където сечаха дървета. После избихме тези тук, докато къщите горяха. Мислех, че и вие сте убит. Радвам се, че ви виждам, капитан Дейвидсън.

Това беше някаква лудост и естествено абсолютна лъжа. Не беше възможно да са избили всички — Ок, Бирно, Ван Стен и другите двеста души — някой трябва да се е спасил. Та нали хорите имаха само лъкове и стрели? Както и да е, хорите не биха могли да направят това. Хорите не се биеха, не убиваха, не водеха войни. Те бяха неагресивен подвид, нещо като изкуствени мишени, които не отвръщат на агресивни действия, и те в никакъв случай не можеха да осъществят с един удар такова клане на двеста души. Това беше лудост. Тежкото мълчание, слабият дъх на изгоряло, топлината на падащия здрач, бледозелените лица с неподвижни очи, които гледаха право в него — всичко това беше някакъв ненормален, лош сън-кошмар.

— Кой направи това за вас?

— Деветстотин от моите хора — отвърна белязаният, а говорът му беше неприятно подражание на човешка реч.

— Не, не това. Кой друг? За кого работите? Кой ви каза какво да правите?

— Жена ми ни каза.

И точно тогава Дейвидсън усети издайническото напрежение в позата на съществото отсреща, но то скочи върху него така леко и ловко, че изстрелът му мина встрани, като едва опърли ръката или рамото му, вместо да го плесне точно между очите. И хорът вече беше върху него — на половината на ръста му и теглото му, но все пак го повали с масата на тялото си, защото той бе разчитал на оръжието си и не очакваше атака. Ръцете му бяха слаби, жилави, с груба козина, и докато се съпротивляваше на яката хватка на Дейвидсън, пееше.

Озова се по гръб, прикован, обезоръжен, отгоре му се бяха надвесили четири зелени муцуни. Белязаният все още пееше — някакво бездиханно квакане, но с мелодия. Другите трима слушаха оголили белите си зъби в усмивка. Никога не бе виждал хор да се смее, никога не бе поглеждал отдолу към лицето на някой хор. Винаги бе гледал отгоре, отгоре надолу, от върха! Опита да не се съпротивлява, защото за момента това беше излишно губене на сили. Колкото и малки да бяха, те го превъзхождаха по брой, а белязаният бе взел неговото оръжие. Трябваше да изчака. Но в него се надигаше някаква болка, някакво напрежение, от което тялото му се стягаше и разпускаше в конвулсии против волята му. Малките ръце го държаха прикован без видимо усилие, а малките зелени лица стърчаха усмихнати над него.

Белязаният завърши песента си. После коленичи върху гърдите на Дейвидсън, с нож в едната ръка и с оръжието на Дейвидсън в другата.

— Не можеш да пееш, капитан Дейвидсън, нали така? Тогава можеш да изтичаш до хоптера си, да отлетиш и да кажеш на полковника си в Централ, че този лагер е изгорен и всички хора са избити.

Кръв, същата поразително червена човешка кръв, засъхваше по козината на дясното рамо на хора и ножът се тресеше в зелената му лапа. Острите черти на обезобразеното лице се бяха приближили съвсем до лицето на Дейвидсън и той можеше да забележи странната светлина, която гореше дълбоко в черните очи. Но гласът бе станал мек и тих.

Пуснаха го.

Той се изправи предпазливо, все още зашеметен от удара, който белязаният му бе нанесъл с тялото си. Хорите се бяха отдръпнали от него, знаеха, че обсегът на удара му е два пъти по-голям от техния, но белязаният не бе единствения въоръжен — към корема му беше насочен втори пистолет. Държеше го Бен, неговият собствен хор Бен, малкото сиво смотано копеле, както винаги с тъпо изражение на лицето си, но държеше пистолет. Трудно е да обърнеш гръб на два насочени пистолета, но Дейвидсън успя да го направи и тръгна към площадката.

Зад него някой викна високо и отсечено дума на езика на хорите, а друг каза: „Бързо бързо!“ След това се разнесе странен звук, като чирикане на птици, което трябваше да е смехът на хорите. Прозвуча изстрел и остави следа вдясно от пътеката. Господи, не беше честно, те бяха с пистолети, а той въобще не беше въоръжен. Започна да тича. Можеше да надбяга всеки хор. Те не знаеха как да стрелят.

— Бягай! — чу далече зад себе си приглушения глас.

Беше белязаният… Селвър — това беше името му. Сам, така го наричаха хората, докато Любоф не попречи на Дейвидсън да му покаже как заслужава да се отнасят с него и не го превърна в свой любимец. Тогава започнаха да го наричат Селвър. Господи, какво значи всичко това? Какъв е този кошмар? Той тичаше, пулсът му отекваше в слепоочията, бягаше без да забележи златистите багри на пушека в настъпващата вечер. До пътеката имаше труп, който не бе забелязал на идване. Не беше изгорял. Приличаше на бял балон с изпуснат въздух. С широко отворени сини очи. Не смееха да убият него, Дейвидсън. Не бяха стреляли повторно. Това бе невъзможно, не можеха да го убият. Ето го и хоптерът, неговото спасение, блестящ и мамещ, и той скочи в кабината и веднага излетя, преди хорите да са опитали да направят каквото и да било. Ръцете му трепереха, но не много, само от временна уплаха. Не можеха да го убият. Направи широк кръг над хълма, след това се върна бързо в нисък бръснещ полет като търсеше четиримата хори. Но сред неразборията от останките на лагера не се забелязваше никакво движение.

Тази сутрин тук бе имало лагер. Двеста души. Сега имаше само четирима хори. Той не бе сънувал всичко това. Не можеха просто да изчезнат, там бяха, криеха се. Той отвори носа на хоптера пред картечницата и разрови с изстрели изгорялата земя, простреля дупки в зелените листа на дърветата, нашари с картечни откоси овъглените кости и студените трупове на своите хора, на разбитите машини и на гниещите бели пънове. Връща се неколкократно, докато мунициите му се изчерпаха и картечницата спря изведнъж като в секнал по средата спазъм.

Дейвидсън отново усети ръцете си стабилни, почувства някакво облекчение с цялото си тяло и разбра със сигурност, че не сънува. Отправи се обратно през проливите, за да отнесе новината в Централ. Докато летеше, лицето му започна да се отпуска и прие отново нормалните си, спокойни черти. Не можеха да обвинят него за това нещастие, защото дори не е бил там, когато се е случило. Може би щяха да оценят значението на това, че хорите са извършили нападението си в негово отсъствие, като са знаели, че ще претърпят провал, ако той е бил там, за да организира отбраната. Това щеше да даде поне един добър резултат. Щяха да постъпят така, както трябваше да постъпят по начало — да почистят планетата за настаняване на хората. Сега дори Любоф не можеше да им попречи да унищожат хорите, особено след като разберат, че любимецът на Любоф е предводител на клането. Ще възприемат тактиката „унищожение на плъхове“ за известно време, а може би, само може би, ще възложат изпълнението на задачата на него. При тази мисъл можеше да се усмихне, но лицето му запази спокойствие.

Здрачът бе обагрил в сивкаво морето отдолу. Отпред се разстилаха възвишенията на острова и сумрак покриваше дълбоките гънки, множеството потоци и гъстия листак на дъбравите.