Урсула Ле Гуин
Светът се нарича дъбрава (10)

ГЛАВА ОСМА

Селвър не беше виждал Любоф дълго овреме. Онзи сън бе дошъл с него в Ришуел. Той беше с него, когато говори за последен път с Дейвидсън. След това си отиде и може би сега спеше в гроба на Любоф в Ешсен, защото никога не пожела да се върне при Селвър в града Бротър, където живееше сега.

Но когато Големият кораб се върна и той отиде до Ешсен, Любоф го посрещна там. Беше мълчалив и помръкнал, много тъжен, така че старата угнетителна мъка отново се пробуди в Селвър.

Любоф остана с него — една сянка в ума му, дори когато той посрещаше юмените от кораба. Те бяха хора на властта, бяха много по-различни от всички юмени, които познаваше, освен неговия приятел. Но те бяха много по-силни от Любоф.

Неговата юменска реч беше потънала в ръжда и в началото ги оставяше те да говорят повече. След като доби по-ясна представа що за хора са, той изнесе тежката кутия, която бе пренесъл от Бротър.

— Вътре са произведенията на Любоф — каза той като с мъка търсеше думите. — Той знаеше за нас повече от другите. Той научи моя език и Езика на мъжете. Всичко това е описано тук. Той разбираше донякъде как живеем и сънуваме. Другите не го разбират. Аз ви давам неговите произведения, ако ще ги занесете на мястото, където той пожела.

Високият белокож мъж Лепенън изглеждаше щастлив и благодари на Селвър като му каза, че тези книжа наистина ще бъдат занесени там, където Любоф бе пожелал и ще бъдат оценени по достойнство. Селвър остана доволен от този отговор. Но му беше болезнено да произнася на глас името на приятеля си. Защото лицето на Любоф все още беше мъчително тъжно, когато той се обърна към него в ума си.

Той се отдръпна малко от юмените и остана да ги наблюдава. Донг, Госи и други от Ешсен бяха тук, заедно с петимата от кораба. Новите изглеждаха чисти и лъскави като току-що изковано желязо. Старите бяха оставили лицата си да обраснат с косми, така че сега малко приличаха на огромни, покрити с черна козина атшияни. Те все още носеха дрехи, но дрехите им бяха стари и съвсем не чисти. Не бяха слаби, с изключение на Стареца, който така и не оздравя след като се разболя в Нощта на Ешсен. Но всички те имаха вид на мъже, които са се изгубили или са полудели.

Тази среща се състоя в края на гората, в онази зона, която по едно негласно споразумение, нито горските хора, нито юмените бяха застроили или използвали за лагеруване през изминалите години. Селвър и придружителите му се настаниха в сянката на един голям ясен, който стоеше малко по-встрани от последните дървета на гората. Плодовете му бяха малки, зелени снопчета, обсипали клончетата, листата му бяха дълги, меки, с формата на устни, летнозелени. Светлината под голямото дърво беше мека, прокъсана от сенки.

Юмените се съветваха, пристигаха и си отиваха и най-сетне един от тях дойде при ясена. Това беше якият човек от кораба, Командирът. Той клекна близо до Селвър, без да поиска разрешение, но и без явно намерение да се държи грубо, и каза:

— Може ли да поговорим?

— Разбира се.

— Ти знаеш, че ще вземем всички земяни с нас. Докарали сме втори кораб, за да ги отведем. Вашият свят няма да бъде използван вече като колония.

— Това беше съобщението, което чух в Бротър, когато пристигнахте преди три дни.

— Исках да съм сигурен, че ще разбереш, че това е постоянно решение. Ние няма да се върнем. Вашият свят е поставен под забрана на Общността. За нашите условия това означава следното: аз мога да ви обещая, че вече никой няма да идва тук, за да сече дърветата или да взима земите ви, докато съществува тази Общност.

— Никой от вас никога няма да се връща. — каза Селвър, без да поясни потвърждение ли е това или въпрос.

— Поне за пет поколения. Никой. След това, може би, няколко души — десет до двайсет, не повече от двайсет, може да дойдат, за да говорят с вашите хора, да изучават вашия свят, както правеха това някои от хората тук.

— Учените, спецовете — каза Селвър и се умисли. — Вие решавате нещата отведнъж, вашите хора. — отново без да поясни изявление ли прави, или задава въпрос.

— Какво искаш да кажеш? — попита предпазливо командирът.

— Ами, казвате, че никой от вас няма да сече дърветата на Атши и всички спират да го правят. А при това живеете на много места. Например, ако предводителката на Карач издаде някаква заповед, на нея няма да се подчиняват хората от съседното село, а в никакъв случай всички хора в целия свят, по едно и също време.

— Така е, защото вие нямате едно единно правителство, но ние го имаме сега и аз те уверявам, че неговите заповеди се изпълняват от всички и веднага. Но всъщност, струва ми се — поне по историите, които ми бяха разказани от колонистите тук, че ти се издал една заповед, Селвър, и на нея са се подчинили всички, на всички острови тук и веднага. Как успя да постигнеш това?

— По онова време аз бях бог. — каза без каквото и да е вълнение Селвър.

След като командирът си отиде, дойде високият бял мъж и попита дали може да седне в сянката на дървото. Той беше по-внимателен и наистина много умен. Селвър изпитваше някакво неудобство в негово присъствие. Също като Любоф, този човек можеше да бъде нежен, можеше да разбира и самият той да остава абсолютно неразбран. Защото и най-милият от тях беше някак далечен, недосегаем, също като най-жестокият. Ето защо присъствието на Любоф в ума му продължаваше да е болезнено, докато сънищата, в които виждаше и докосваше мъртвата си жена Тийле, бяха безценни, изпълнени със спокойствие.

— Когато бях тук преди — каза Лепенън, — аз се срещах с този човек — Радж Любоф. Нямах голяма възможност да разговарям с него, но си спомням какво каза. Имах време да прочета някои от неговите проучвания за твоя народ. Неговите произведения, както казваш ти. До голяма степен благодарение на тези произведения сега Атши е освободен от Земната колония. На тази свобода, предполагам, е посветил живота си Любоф. Ти, като негов приятел, ще разбереш, че дори смъртта не му попречи да достигне своята цел, да довърши своето пътуване.

Селвър продължи да седи без да промълви нито дума. Неспокойството в съзнанието му се превърна в страх. Този човек говореше като велик съновидец. Той въобще не му отговори.

— Дали ще ми кажеш едно нещо, Селвър, ако въпросът ми, разбира се, не те обижда. След това няма да питам нищо друго… Имало е избиване в лагера Смит, след това на това място — Ешсен, и накрая в лагера на Ню Ява, където Дейвидсън е водил група бунтовници. Това е било всичко, оттогава не е имало нищо такова… Истина ли е? Не е ли имало повече убийства?

— Аз не съм убил Дейвидсън…

— Това не е от значение — каза Лепенън, без да схване значението на думите му. Селвър искаше да каже, че Дейвидсън не е мъртъв, а Лепенън си помисли, че Дейвидсън е бил убит от някой друг. Успокоен, че и юменът може да сгреши, Селвър не го поправи.

— Значи не е имало повече убийства, така ли?!

— Нито едно. Те ще ви кажат — отвърна Селвър и кимна към полковника и Госи.

— Имам предвид — между вашите хора. Атшияни да са убивали атшияни?

Селвър мълчеше. Вдигна поглед към Лепенън, към странното лице, бяло като маската на Ясеновия дух, което се промени, когато очите им се срещнаха.

— Понякога пристига някой бог — каза Селвър. — Той носи със себе си нов начин, по който се вършат нещата, или нещо ново, което може да се прави. Нов начин, по който да се пее. Или нов вид смърт. Той ни донася това през моста между съновремието и световремието. И след като направи това, то вече е направено. Не могат да се правят неща, които съществуват в света и да се изпращат отново в съня, да се задържат вътре в съня чрез прегради и преструвки. Това е ненормалност. Което е, то е! Няма никакъв смисъл да се преструваме сега, че не знаем как да се избиваме един друг.

Лепенън положи дългата си ръка върху ръката на Селвър толкова бързо и нежно, че Селвър прие докосването сякаш това не бе ръка на чуждоземец. Ясенът хвърляше върху тях жълтозлатистите сенки на листата си.

— Не трябва да се преструвате, че имате причина да се избивате един друг. Убийството няма никакъв смисъл — рече Лепенън. Лицето му бе загрижено и тъжно като лицето на Любоф. — Ние ще си отидем. След два дни вече няма да ни има. Всички нас. Завинаги. Тогава дъбравите на Атши ще останат, каквито са били преди.

Любоф излезе от сянката в ума на Селвър и заяви:

— Аз ще бъда тук.

— Любоф ще бъде тук — каза Селвър. — И Дейвидсън ще бъде тук. И двамата. Може би след като аз умра, хората ще станат отново каквито са били преди да се родя и преди да бяхте пристигнали. Но аз не съм уверен в това.

КРАЙ