Иван Бунин
Последни сълзи

На люлката задряма, отмаляла —

сред дачен смях. Лазурни небеса.

Изгря звезда. Ветрец. Изплува бяла

луна — и всичко стихна начаса.

 

В морето — смътни блясъци. Роса

блещука по стъклото на портала…

И се събуди тя и с още вяла

ръка поправи сухата коса.

 

Замисли се. Простора заоглежда.

Взе огледалце с някаква надежда

и блесна то с метална светлина.

 

Да, май белее: първата слана.

Повдига счупена от горест вежда.

Студено гледа бледата луна.